О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2122

гр. София, 29.04.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. ч. гр. д. № 1220/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. П. И. от [населено място] срещу определение № 515 от 26.02.2024 г. по ч. гр. д. № 273/2024 г. на Софийския апелативен съд.

С посоченото въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на касатора против определение № 265873 от 01.11.2023 г. по гр. д. № 727/2020 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата му по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащането на държавна такса в производството по подадената от него въззивна жалба по същото дело.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което иска отмяната му.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е приключило с решение, с което са отхвърлени предявените от ищеца А. П. И. против Администрацията на Министерски съвет искове по чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ. Във въззивната си жалба срещу решението ищецът е поискал освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски „в цялост за процеса“. Съдът е приел, че в настоящия случай не са налице предпоставките за освобождаването му от внасяне на държавна такса за въззивно обжалване - с оглед стадия, до който се е развило производството и произнасянето на администриращия въззивната жалба съд, извършващ проверка за редовността й. Въпреки че не е деклариран постоянен месечен доход и трудова заетост на ищеца, той е в трудоспособна възраст, няма данни да страда от заболявания, несемеен е, има открити банкови сметки през 2023 г., собствено жилище, а и осигуряването на средства за издръжката му и за издръжката и лечението на член от домакинството му /неговата майка/ е поето от роднини. С оглед на това е обоснован изводът, че заплащането на държавна такса в размер на 5 лв. не представлява затруднение за него, тъй като същата не представлява ограничение на правото на достъп до съд – не е прекомерна финансова тежест и не е непреодолима пречка, която да възпрепятства ефективното упражняване на процесуалните му права. В допълнение е посочено, че на 10.11.2023 г. А. П. И., чрез представителя си по пълномощие, е представил по делото документ за държавна такса от 5 лв.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното определение жалбоподателят сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Дължимо ли е произнасяне на пълен въззив, съответно разглеждането му за освобождаване от държавна такса и съдебни разноски, при това с разрешение важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, за да се спази диспозитива на исканията ни, а и задълженията му като съд по чл. 83, ал. 2 ГПК, и съответната му практика“; и 2. „Докъде се простира и какъв е обхватът на преценката на съда за липсата на достатъчно средства на страна в съдебния процес да заплати всички дължими такси и разноски до края на производството; до преценката му съобразно законоустановените само седем критерии в чл. 83, ал. 2 ГПК и/или до нещо друго, съчинено/дописано, утежняващо ни, извън законовите изисквания (само седем на брой)“. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане в случая не са налице.

Първият поставен въпрос се основава на направени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения, че въззивният съд не е обсъдил доводите на касатора и доказателствата по делото във връзка с тях, че са налице всички законови предпоставки за освобождаване на ищеца от задължението за заплащане на такси и разноски. Същият е от значение за всяко гражданско дело и съставлява оплакване за неправилност на въззивното определение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и доводите на страната, поради което не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Освен това самият касатор не сочи конкретно кои представени по делото доказателства не са обсъдени от съда и какви релевантни за спора факти се установяват с тях. Не е налице противоречие на обжалваното определение с ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Въпросът относно обхвата на преценката и в частност за задължението на съда да съпостави дохода на лицето с дължимите такси и разноски, е обусловил правната воля на съда, но в случая не се установява поддържаното от касатора селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно константната практика на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (определение № 214/10.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2665/2013 г., I г. о., определение № 432/4.07.2013 г. по ч. гр. д. № 4231/2013 г., IV г. о. на ВКС и др.) и законовите разпоредби, съдът е изследвал всички правнорелевантни обстоятелства, имащи значение за производството по чл. 83, ал. 2 ГПК. Изводите на съда за липса на основания за уважаване на искането са формирани при цялостна преценка на личното и имотно състояние на жалбоподателя, а не само въз основа на евентуални предположения за доходи. Безпротиворечиво в тази практика се приема, че правилото на чл. 83, ал. 2 ГПК задължава съда да прецени дали задълженото за такси и разноски в производството физическо лице притежава средства да ги заплати, като преценката следва да бъде извършена към момента на подаване на молбата за освобождаване от заплащане на такси и разноски. Тази преценка се извършва въз основа на представени доказателства за имущественото състояние на ищеца, семейното му положение, здравословното състояние, възраст и всички други обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на такси и разноски. Не се установява противоречие на въззивното определение с практика на състави на ВКС, доколкото във всеки отделен случай съдът е длъжен да извърши конкретна преценка на обстоятелствата, имащи значение за основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, в т. ч. да съобрази дали размерът на таксата не би препятствал правото на достъп до съд на страната, след което да формира крайния си извод. В случая в съответствие с посочените по-горе правни разрешения въззивният съд е изследвал имущественото състояние на ищеца към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и е приел, че по настоящото дело представените доказателства не установяват неневъзможност за внасяне на дължимата държавна такса.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 515 от 26.02.2024 г. по в. ч. гр. д. № 273/2024 г. на Софийския апелативен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: