5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 3982

София, 13.08. 2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и петата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.

ЧЛЕНОВЕ: В. П.

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 1206 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на М. Г. С., с адрес в [населено място], чрез адв. О. Ш., против решение № 122 от 25 юни 2024 г., постановено по в. гр. д. № 418/2023 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което е потвърдено решение № 292 от 10 юли 2023 г., постановено по гр. д. № 180/2023 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е прието за установено, че М. Г. С. дължи на С. С. К. сумата от 44600 лева, произтичаща от запис на заповед с дата на издаване 16.03.2020 г. и падеж 31.12.2020 г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3650/2022 г. по описа на Районен съд – Ямбол.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Неправилно съдът не обследвал наличието на каузално правоотношение, поради което постановил необоснован акт. Вземането не било изискуемо, тъй като макар записът на заповед да бил с посочен падеж 31.12.2020 г., в графа „начин на плащане“ било записано „на предявяване“ и липсвал подпис на задълженото лице. Така определеният падеж – както на конкретна дата, така и „на предявяване“ не отговарял на изискванията на чл. 486, ал. 1 ТЗ. Това обуславяло нищожност на записа на заповед по смисъла на чл. 486, ал. 2, вр. чл. 535, ал. 1, т. 3 ТЗ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът С. С. К., чрез адв. М. Й.-Г., в отговор излага становище за неоснователност на жалбата, както и за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.

По делото е установено, че на 16.03.2020 г. е издаден запис на заповед, съгласно който М. С. безусловно и неотменно, без разноски и без протест, срещу представяне на този запис на заповед, се задължава да плати 44600 лева на лицето С. С. К., при място на платежа – [населено място], [улица], и падеж: 31.12.2020 г. Посочена е идентификация на издателя – М. Г. С., със съответното ЕГН и адресна регистрация. На основание приложения запис на заповед от 16.03.2020 г. на С. К. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която е депозирано възражение, респ. К. в законовия срок е предявил иск по чл. 422 ГПК. Въззивният съд е посочил, че в производството по чл. 422 ГПК ищецът-заявител в заповедното производство е необходимо и достатъчно да установи редовността на записа на заповед от външна страна, а съдът, независимо дали е сезиран с доводи за съществуване на вземане по запис на заповед, при разглеждането на иска следва да съобрази доколко представеният от кредитора документ отговоря на формалните изисквания, които го правят действителен и източник на вземане по абстрактна менителнична сделка. В случая е прието, че процесният запис на заповед от 16.06.2020 г. е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, а възражението относно нередовностите му по чл. 535 и чл. 496, ал. 2 ТЗ, водещи до неговата нищожност, е неоснователно. Документът съдържа всички предвидени в чл. 535 ТЗ реквизити – наименованието „запис на заповед“ се съдържа и в текста на самия документ; безусловно и неотменимо задължение да се плати определена парична сума; лицето, на което следва да се плати; дата и място на издаване на записа на заповед и падеж на задължението съгласно чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ – на определен ден, от който момент задължението за плащане се счита за изискуемо. Съдът е приел, че посоченият в ценната книга израз „срещу представяне на този запис на заповед“ не съставлява уговаряне на падеж „на предявяване“ по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ, а е относим към „предявяване за плащане“ като фактическо действие, което има функцията на покана за изпълнение на иначе изискуемо с оглед настъпилия падеж по ефекта менителнично задължение. Записът в каре под ценната книга: „Настоящата запис на заповед ми е предявена за плащане на:...“ не е относим към съдържанието на ценната книга, а е отбелязване кога записът на заповед е представен на издателя му. Налице е и положен подпис за издател от С., а оспорването на автентичността на подписа от страна на ответницата е недоказано. Относно разминаването между изписаната с цифри сума - 44600 и словом: „четиридесет четири шестстотин“ съдът е посочил, че тази разлика не води до нередовност на ценната книга и до липсата на дълг по нея. Изяснено е, че разпоредбата на чл. 460, ал. 1 ТЗ е приложима единствено ако посоченото с думи в записа на заповед е съществуваща величина, а в случая от математическа гледна точка не съществува число „четиридесет четири шестстотин“. За неоснователно е прието и възражението за унищожаемост на записа на заповед поради издаването му под заплаха от страна на кредитора, тъй като е останало недоказано. Отхвърлено е и възражението във въззивната жалба за необсъдена връзка между процесния запис на заповед и наличието на конкретно каузално правоотношение. Съгласно т. 17 от ТР № 4/2013 г., ВКС, ОСГТК, в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед само когато страните са въвели твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение. В случая обаче както ищецът, така и ответницата, не въвеждат твърдения за конкретното каузално правоотношение между тях, обосновало записа на заповед, което изключва обсъждането на такова от съда. Предвид изложеното искът е приет за основателен и първоинстанционното решение е потвърдено.

Касационният съд приема, че не се обосновават поддържаните основания за допускане на касационното обжалване.

Първият въпрос е дали при направено в производството от ответника – издател на записа на заповед възражение за липса на каузална сделка, поради която е издаден записът на заповед, кредиторът следва да докаже факта, от който произтича вземането му (за обезпечаването на което е издаден записът на заповед). По този въпрос касаторът цитира съдебна практика, съгласно която за успешното провеждане на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, при направено възражение от длъжника за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението на което е издаден записът на заповед, послужил като документ за издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 417, т. 9 ГПК, не е достатъчна само проверката за редовност на менителницата от външна страна, но и ищецът следва да докаже пораждането на задължението по каузалното правоотношение, а ответникът – погасяването му. В случая нито ищецът, нито ответникът твърдят наличие на каузално правоотношение между тях, в който случай (при възражение за съществуването, а не за липсата на каузално правоотношение) съдът извършва проверка за съществуването на такова и евентуалната му недействителност или погасяването му (в този смисъл и решение № 105 по т. д. № 515/2011 г. на ВКС, I т. о.). Затова липсва и противоречие с цитираните решения на ВКС, респ. липсва и предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. Изложеното се отнася и до въпроса дали недоказаността на каузалното правоотношение, в обезпечение на което е издаден запис на заповед, води до недължимост на сумата, обективирана в записа. Този въпрос не взема предвид конкретните обстоятелства по делото, доколкото, както вече се изясни, ответната страна е въвела възражение за липса на каузално правоотношение, а не за наличие на такова, за което евентуално би подлежало на изследване дали е недействително или е погасено, което би имало значение за записа на заповед.

По втория въпрос дали въззивния съд като съд по съществото на спора е длъжен да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, съобразявайки твърденията в исковата молба, направените възражения в отговора и оплакванията, инвокирани във въззивната жалба, в трайната практика на ВКС е даден положителен отговор. Въззивното решение не се отклонява от даденото разрешение, тъй като съдът е обсъдил твърденията и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, и въз основа на тях е направил своите фактически и правни изводи. Съдът е тълкувал относимите правни норми, цитирал е приложима съдебна практика и е обосновал кои доводи на страните приема за основателни и кои за неоснователни.

Въпросът записът на заповед установява ли предаването на сума в заем и има ли характер на разписка, е ирелевантен за решаващите изводи на съда. В исковата молба липсват такива твърдения и съдът не е стигнал до такъв извод в мотивите на решението си, нито въз основа на такъв извод е приел предявения иск за основателен.

На последно място касаторът пита когато определеният падеж в запис на заповед не отговаря на изискванията на чл. 486, ал. 1 ТЗ, това обуславя ли неговата нищожност по смисъла на чл. 486, ал. 2, вр. чл. 535, ал. 1, т. 3 ТЗ. Въпросът е свързан с твърденията на страната, че макар записът на заповед да бил с посочен падеж 31.12.2020 г., в графа „начин на плащане“ било записано „на предявяване“, което било в противоречие с изискванията на чл. 486, ал. 1 ТЗ и водело до нищожност на записа на заповед. Тези твърдения не съответстват на установените по делото факти, според които в записа на заповед не се установява да фигурира израз „на предявяване“, а е изрично уговорен падеж с посочване на дата. Съгласно трайно формираната съдебна практика допустимите начини, по които може и следва да бъде определен падежът в записа на заповед, са посочени изрично в нормата на чл. 486, ал. 1 ТЗ. Под страх от недействителност законът забранява определянето на падеж по друг начин, включително при уговаряне на последователни падежи. Когато падежът в записа на заповед не е определен по начин, който не буди съмнение коя от хипотезите на чл. 486, ал. 1, т. 1-4 ТЗ е избрал издателят му (например при поето задължение за плащане при предявяване и едновременно с това е посочена дата), съдът е длъжен да приеме менителничния ефект за нищожен, като приложи разпоредбата на ал. 2 на чл. 486 ТЗ (в този смисъл решение № 96 по т. д. № 1907/2016 г. на ВКС, I т. о., и цитираната в него съдебна практика). В случая е установено, че ценната книга изрично съдържа дата, на която сумата е платима, т. е. падежът е определен в съответствие с чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ. Изразът „срещу представяне на този запис на заповед“ не е еднозначен на уговаряне на падеж „на предявяване“ по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ. Както е приел въззивният съд, същият е относим към „предявяване за плащане“ като фактическо действие и не служи за определяне на друг падеж по смисъла на чл. 486, ал. 1, т. 1 ТЗ (същото разрешение е дадено и в решение № 105 по т. д. № 515/2011 г. на ВКС, I т. о.). От друга страна, касаторът цитира съдебна практика, в която са разгледани случаи на нищожност на запис на заповед, когато издателят се е задължил да плати определена сума на конкретна дата и едновременно с това в записа на заповед е посочил, че същият „е платим при предявяването му“, или е поел задължение за плащане на сумата „при предявяване на записа на заповед“, като едновременно с това е записал срок до конкретна дата. Процесният случай не е сред изброените, поради което по поставения въпрос липсва твърдяното противоречие и касационно обжалване не следва да се допуска.

При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторени по договор за правна защита и съдействие пред касационния съд разноски в размер на 1200 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 122 от 25 юни 2024 г., постановено по в. гр. д. № 418/2023 г. по описа на Апелативен съд – Б..

ОСЪЖДА М. Г. С., ЕГН [ЕГН], да заплати на С. С. К., ЕГН [ЕГН], сумата от 1200,00 (хиляда и двеста) лева разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: