№ 1994

[населено място], 16.07.2024 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на тридесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. И. М.

А. Н.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 263 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. С. синдик на “Торове БГ“ ЕООД (в несъстоятелност), срещу решение № 262 от 17.08.2023г. по в. т.д. № 220/2023г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 579 от 19.12.2022г. по т. д. № 733/2021г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение е бил отхвърлен предявеният от синдика срещу “Торове БГ“ ЕООД (в несъстоятелност) и „Д. А. ЕООД иск за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, на основание чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ, погасяване на парично задължение на длъжника от 258 720 лева, извършено на 02.11.2018г., в полза на „Д. А. ЕООД, чрез прехвърляне на вземане към трето за производството лице („Ив е Ян“ООД) - даване вместо плащане.

Касаторът намира въззивното решение в обжалваната част неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилен е изводът на съда, че липсва елемент от фактическия състав на чл. 646, ал. 2 от ТЗ, поставящ удовлетворения кредитор в преференциално положение спрямо останалите кредитори на несъстоятелността. Съгласно съдебно-счетоводната експертиза към 31.12.2018г. „Д. А. ЕООД няма вземане от несъстоятелното дружество. От доказателствата се установява погасяване на вземането от 258 720 лева. Дори да не се приеме плащане, разпоредбата на чл. 65, ал. 3 от ЗЗД има защитен характер спрямо кредитора, но не е приложима спрямо третите лица (останалите кредитори на несъстоятелния длъжник). Спрямо тях вземането е прехвърлено (паричното задължение е погасено) от деня, когато задълженото лице бъде уведомено, че дължи плащане на новия кредитор (чл. 99, ал. 4 от ЗЗД). Неправилно е било прието също, че е налице правоизключващата хипотеза на чл. 646, ал. 5 от ТЗ. Изпълнението не попада в кръга на обичайната дейност на длъжника, доколкото връщане на даденото по развален договор и заплащането на компенсаторна неустойка е извънредно за обичайните търговски отношения състояние. Не се касае и за погасяване до 30 дни след падежа на паричното задължение. Длъжникът би бил в забава на 03.11.2018г. Въззивният съд не е обсъдил посочените във въззивната жалба оплаквания, че фактурата за авансово плащане е в размер на 189 600 лева за неуточнено количество амониев нитрат и не може да се свърже с договора за доставка, че липсва разваляне на договора и не се установява дължимост на неустойки. Страните са уговорили две различни по размер, но еднакви по естеството си неустойки.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. В случаите на даване вместо изпълнение чрез прехвърляне на вземания към кой момент се счита, че длъжникът е осъществил престация за изпълнение на дължимото (погасяване на парично задължение): към момента на прехвърляне на вземанията по предвидения в закона ред или към момента на тяхното събиране?

Въпросът се счита за такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

2. Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран в хипотезата на чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 17 от 23.07.2014г. по т. д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 79 от 12.07.2017г. по гр. д. № 3244/2016г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 54 от 08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и др.

3. При въведени от ответника правоизключващи възражения по чл. 646, ал. 5 от ТЗ следва ли съдът да изследва и да установи наличието на всички кумулативни предпоставки, изключващи определени действия от предметния обхват на относителната недействителност? И в частност трябва ли да ги (предпоставките) установи за всяко от отделните задължения, които са погасени, като съобрази тяхното основание и естество с оглед преценката дали същите попадат в кръга на обичайната дейност на длъжника? Може ли да си приеме и на база на какъв критерий, че плащането на санкционна неустойка попада в кръга на обичайната дейност на търговското предприятие?

Според касатора разрешението, което е дал въззивният съд е в противоречие с възприетото в решение № 124 от 21.07.2017г. по т. д. № 2137/2016г на ВКС, ТК, ІІ т. о., както и решение № 90 от 13.08.2014г. по т. д. № 812/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

4. Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?

Касаторът се позовава на решение по гр. д. № 1857/2020г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. и др., както и изрично на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

От насрещните страни по жалбата “Торове БГ“ ЕООД (в несъстоятелност) и „Д. А. ЕООД са подадени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че въз основа на молба по чл. 625 от ТЗ на кредитор от 08.04.2019г., с решение № 734 от 26.07.2019г. по т. д.н. № 552/2019г. на Окръжен съд – Варна е било открито производство по несъстоятелност срещу “Торове БГ“ ЕООД. Със същото решение, на основание чл. 632, ал. 1 от ТЗ, дружеството е било обявено в несъстоятелност, дейността му – прекратена и производството по несъстоятелност – спряно. Началната дата на неплатежоспособността е била определена на 31.12.2017г. Решението е било обявено в търговския регистър на 29.07.2019г. Производството по несъстоятелност е било възобновено с решение от 19.10.2020г., обявено в търговския регистър на 20.10.2020г. Със същото решение е бил назначен временен синдик (Г. П. С. .

Междувременно, на 30.05.2018г., между ответниците е бил сключен писмено договор за доставка. “Торове БГ“ ЕООД е трябвало да достави до 02.11.2018г. 400 това амониев нитрат ЕО ТОР в стопанския двор на „Д. А. ЕООД в [населено място], [община]. Цената на стоката е била 189 600 лева с ДДС, платима в тридневен срок от датата на издаване на данъчна фактура За неизпълнение на задълженията за доставка е била дължима неустойка от 30% от стойността на недоставената стока. За доставката е била издадена данъчна фактура № 603/07.06.2018г. На 08.06.2018г. „Д. А. ЕООД е платило авансово цялата уговорена цена. На 02.11.2018г. от “Торове БГ“ ЕООД е била доставена част от стоката – 15 тона, съгласно съставен приемо-предавателен протокол. С писмено споразумение от същата дата страните са констатирали, че по договора за доставка има неизпълнена част – за 385 тона амониев нитрат, по причини, за които доставчикът отговоря, и договорът се счита развален. Също съгласно споразумението “Торове БГ“ ЕООД дължи връщане на авансово платената цена (182 490 лева), неустойка за неизпълнение в размер на 54 747 лева, съставляваща 30% от недоставената стока и 21 483 лева неустойка с обезщетителен характер, съставляваща разлика в цената за доставката на същата стока в същото количество по чл. 323 от ТЗ, вр. чл. 365 от ЗЗД без да е необходимо доказването на цената по заместващата сделка по силата на постигнатото съгласие между страните в тази насока. Страните са постигнали съгласие още вместо дължимата сума от общо 258 720 лева “Торове БГ“ ЕООД да прехвърли на „Д. А. ЕООД своите вземания от дружеството „Ив и Ян“ ООД, които възлизат на същия размер. На същата дата дружеството „Ив и Ян“ ООД е било уведомено за цесията.

Всички тези обстоятелства са били изложени от самия синдик на “Торове БГ“ ЕООД в исковата молба по делото. Тя е била подадена чрез куриер на 19.10.2021г., при което, според въззивния съд, е бил спазен преклузивният срок по чл. 649, ал. 1 от ТЗ. Воденият от синдика иск, по който той е легитимиран, е по чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ. За обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на изпълнението (погасяване) на паричното задължение чрез прехвърляне на вземане, извършено в 6-месечен срок преди подаване на молбата по чл. 625 от ТЗ и след началната дата на неплатежоспособността.

С отговора на исковата молба „Д. А. ЕООД е възразило, че са налице предвидените в чл. 646, ал. 5 от ТЗ предпоставки, изключващи приложението на чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ. Касае се за изпълнение на парично задължение в кръга на обичайната дейност на длъжника, която е търговия с торове, видно от предмета на дейност, вписан в търговския регистър. Изпълнението е било до 30 дни след падежа на задължението (02.11.2018г.). Същевременно за вземането не може да се счита, че е погасено. Според чл. 65, ал. 3 от ЗЗД когато на кредитора е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се погасява след като бъде събрано, освен ако страните не са уговорили друго. В случая вземането не е било събрано. Същите възражения са били направени в отговора на несъстоятелното дружество.

Възраженията на ответниците са били възприети от въззивния съд и искът по чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ е счетен за основателен. Налице, според съда, е сключване на договор по чл. 65 от ЗЗД – даване вместо изпълнение, но е приложима разпоредбата на чл. 65, ал. 3 от ЗЗД, съгласно която когато на кредитора е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се погасява, след като бъде събрано вземането, ако не е уговорено друго. В случая вземането не е събрано, а друго не е уговорено, поради което е направен извод, че изискуемото задължение на несъстоятелното дружество към „Д. А. ЕООД не е погасено. Липсва елемент от фактическия състав на чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ, поставящ удовлетворения кредитор в преференциално положение спрямо останалите кредитори на несъстоятелността поради изпълнение на задължение спрямо него не по реда на чл. 722 от ТЗ. Но дори да се приеме, че вземането е погасено, налице е изключение по чл. 646, ал. 5 от ТЗ. Изпълнението е в кръга на обичайната дейност на длъжника, извършено до 30 дни от датата на падежа (02.11.2018г.).

При тези установени обстоятелства първият поставен материалноправен въпрос не е от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обусловили правните изводи на въззивния съд. Съгласно изложените мотиви въззивният съд не е тълкувал и прилагал отделно и самостоятелно разпоредбата на чл. 65, ал. 3 от ЗЗД, така както е поставен въпросът. Тълкувана и прилагана е разпоредбата на чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ. По-конкретно в мотивите към въззивното решение е възприето, че даването вместо изпълнение по чл. 65, ал. 2 от ЗЗД е способ за погасяване, попадащ в приложното поле на чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ, но когато от несъстоятелното дружество вместо дължимото е било прехвърлено вземане, уважаването на иска за недействителност е предпоставено и от събиране на вземането. В този смисъл въпросът не е формулиран в аспект на тълкуване на понятието „погасяване“ със значението му с оглед преферентния ефект на иска по чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ и действието на погашението спрямо кредиторите на несъстоятелността.

Във връзка с въпроса не е установен и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Отговорът се съдържа в самата разпоредба на чл. 65, ал. 3 от ЗЗД – когато на кредитор е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се погасява след като бъде събрано вземането, ако не е уговорено друго. В този смисъл е и практиката на ВКС (решение № 134 от 31.07.2014г. по гр. д. № 6535/2013г. на ВКС, ГК, І г. о. и др.).

Вторият и четвъртият от въпросите (процесуалноправни) относно задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими факти и доказателства, както и твърденията, възраженията и доводите на страните, в контекста на заявеното в касационната жалба, че това в случая не е направено, е въпрос от значение за изхода на делото.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпросите допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения, също посочени от касатора (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая касаторът излага оплаквания, че не е било обсъдено, че фактура № 603/07.06.2018г. е издадена за неуточнено количество амониев нитрат, не може да се свърже с договора за доставка от 30.05.2018г., че този договор не е развален и не се установява дължимост на неустойки, но това са фактически и правни обстоятелства, по които въззивният съд се е произнесъл. Няма необсъдени твърдения, възражения и доводи на страните. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде преценявана във фазата по допускане на касационното обжалване.

Третият материалноправен въпрос е относно това дали може да се приеме, че плащането на подлежаща на връщане след разваляне на договор сума и санкционна неустойка попада в кръга на обичайната дейност на длъжника по смисъла на чл. 646, ал. 5 от ТЗ, при което това действие е изключено от предметния обхват на относителната недействителност по чл. 646, ал. 2, т. 3 от ТЗ. Въпросът отново не съответства на мотивите на въззивния съд в решението му. Този съд не е приемал плащане на което и да е от задълженията по споразумението от 02.11.2018г. Не е приемано и че касае до санкционна (наказателна) неустойка, а за споразумение с характер на спогодба, в което е потвърдена дължимостта на компенсаторна неустойка, уговорена още в договора за доставка от 30.05.2018г. (54 747 лева), както и е уговорено обезщетение за претърпени вреди от разликата в цената за доставката на същата стока в същото количество по чл. 323 от ТЗ.

Във връзка с въпроса не е удовлетворен и критерият по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочените от касатора решения на състави на ВКС, ТК не съдържат отговор на поставения въпрос.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна.

На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК на насрещната страна „Д. А. ЕООД са дължими направените и претендирани в касационното производство разноски - 600 лева платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 25.01.2024г. Сумата следва да бъде събрана от масата на несъстоятелността.

На основание чл. 649, ал. 7 от ТЗ от несъстоятелното дружество е дължима и държавна такса по подадената касационна жалба от 30 лева, съгласно размера по чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262 от 17.08.2023г. по в. т.д. № 220/2023г. на Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА “Торове БГ“ ЕООД (в несъстоятелност), с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на „Д. А. ЕООД, с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление [населено място], [община], [улица], сумата от 600 лева (шестстотин лева) разноски по делото в касационното производство на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК, а по сметка на Върховен касационен съд на основание чл. 649, ал. 7 от ТЗ - сумата от 30 лева (тридесет лева) държавна такса по подадената касационна жалба, които суми да се съберат от масата на несъстоятелността.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.