О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60327

гр. София, 02.08.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на първи февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 3471 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 5856 от 11.05.2020 г., подадена от Столична община, район „Връбница” чрез главен юрисконсулт П. А., която е насочена против въззивно Решение № 426 от 18.02.2020 г., постановено по в. гр. д.№ 3563/2019 г. на АС – София, г. о., ХІІ състав.

Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК във връзка с чл. 3 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците; от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Ответниците по касация П. Д. П., В. И. Б., С. Н. Б. и Б. Н. Б. са депозирали отговор чрез адвокат С. П. от САК. Чрез същия процесуален представител отговор са подали и ответниците по касация М. И. Б., М. Б. Б., И. Б. Б., И. Б. П. (чрез законен представител Д. Б. Т.), Г. А. В., Р. В. В., Е. В. И., Б. К. М. и Т. Т. М. (последните две – в качеството си на наследници на Т. В. М.). Поддържат, че не са налице основания за допускане на обжалването, а по същество – че въззивното решение е правилно. Претендират присъждането на разноски за защитата им пред ВКС.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 820 от 05.02.2019 г., постановено по гр. д.№ 6467/2016 г. по описа на Софийски градски съд, І-12 състав, с което, по предявения от В. И. Б., С. Н. Б., Б. Н. Б., М. И. Б., М. Б. Б., И. Б. Б., И. Б. П., Г. А. В., Р. В. В., Т. В. М. (починал в хода на делото и заместен от наследниците си по закон - Б. К. М. и Т. Т. М.), Е. В. И. и П. Д. П. иск с правно основание чл. 109 ЗС, Столична община, район „Връбница” е осъдена да премахне за своя сметка типов едноетажен павилион, със застроена площ от около 250 кв. м., ползващ се като магазин с търговска зала, складово помещение и кафене, разположен върху поземлен с имот с идентификатор *** (поземлен имот с планоснимачен номер *, находящ се в квартал 23а, по плана на [населено място], местност „бул. С. Д.”, с площ от 527 кв. м., описан в нотариален акт № 36 от 21.10.2011 г. на нотариус Р. Д., при съседи имоти с идентификатори: *** и ***.

Въззивният съд е приел за установено, че ищците са наследници по закон на лицето Т. М. П., бивш жител на [населено място], починал на 24.12.1976 г., който е бил собственик (въз основа на договор за доброволна делба от 14.03.1954 г.) на недвижим имот, а именно: къща и други стопански постройки с дворно място от около 1 760 кв. м., представляващо парцел * от кв. 23 по плана на [населено място] - [населено място]. По КП на местността [населено място] от 1956 г. описания по-горе имот е нанесен като имот с пл.№ *, кад. лист 136, а по последващия кадастрален и регулационен план (одобрен със Заповед № 3751 от 06.08.1956 г.) за имот пл.№ * е отреден парцел *, кв. 23, с отреждане за магазини. С. З. от 13.04.1978 г. част от имота с площ от 1 233 кв. м. е отчуждена по реда на чл. 95 ЗТСУ (отм.) за строителството на жилищен блок. Не е спорно, че мероприятието е реализирано, а наследниците на Т. П. са обезщетени (част от тях - парично, а друга - с предоставяне на жилищни имоти). Останалата част от имота, която не е била предмет на отчуждаване, е с площ от 527 кв. м. В сега действащия ПУП за кадастър, регулация и застрояване на местност „Б. С. Д.” тази част е нанесена като ПИ № * с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-39 от 20.07.2011 г. на ИД на АГКК (заключение по тройна СТЕ).

С отговора на исковата молба е представен Протокол № 2 от 10.01.1963 г., обективиращ решение на ИК на СГНС, с което е одобрено да се отредят и отчуждят за строеж на магазини с инвеститор ГТП „Търговия” терени в крайните квартали на гр. София. между които и парцел *, Връбница - кв. 32. Изрично в протокола е отразено, че този терен е държавен. С писмо изх.№ 4345 от 26.03.1963 г., ГТП „Търговия” е изпратило на СГНС, Отдел „Архитектура” за одобрение работни проекти за предстоящите за изграждане магазини, в т. ч. и за парцел * в кв. 32. На 11.04.1963г. е издаден Позволителен билет № 282, с който на ГТП „Търговия” е разрешено да изгради „магазин за хранителни стоки, плодове и зеленчуци” в кв. 32, Връбница. От заключението по тройната СТЕ се установява, че обекта е изграден, а сградата - нанесена в кадастралната основа на одобрения през 1976 г. РП на м-ст „Б. С. Д.” като „мж магазин” - едноетажна масивна търговска сграда (означена като имот № *, а по последващия план от 1985 г. - като имот № *). Към настоящия момент постройката попада изцяло в имот с идентификатор *** по КККР.

Въззивният съд е приел, че проведеното през 1963 г. отреждане на парцел * в кв. 32 - Връбница, [населено място], е било в нарушение на чл. 55а и чл. 55б от ЗПИНМ (отм.), които са предвиждали, че имотите на граждани могат да се заемат след тяхното отчуждаване и заплащане на обезщетение на техните собственици. Липсата на валидно проведена отчуждителна процедура означава, че имотът е отнет без законово основание. Такива имоти подлежат на възстановяване по реда на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно който „възстановява се собствеността и върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, от общините и от народните съвети в периода от 9 септември 1944 г. до 1989 г.”. Съгласно ТР № 6/2006 г. на ВКС, ОСГК, „това реституционно основание предвижда хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата или процедурата за отчуждаване не е била спазена, при което той не може да бъде реституиран като отчужден по някой от визираните в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ и чл. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Ефектът на реституцията им настъпва по право и правоимащите по нея в основната хипотеза, могат да защитят правото си на собственост по исков ред”. За да бъде възстановено правото на собственост върху имота, необходимо е същият да съществуват реално до размера, в който е бил незаконно отнет или отчужден не по установения законов ред, респ. - ако е застроен, то извършеното строителство следва да е незаконно или извършено след 25.02.1992 г. Не е спорно, че към момента на влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ процесният имот е собственост на общината.

Посочено е, че незаконен е този строеж, който не е съобразен с формалните изисквания за законност на строежите, т. е. инвеститорът не се е снабдил с редовни строителни книжа. Процесният строеж е извършен по време на действието на ЗПИНМ (отм.) и ППЗПИНМ (отм.), които са изисквали издаване на строително разрешение въз основа на утвърдени проекти, определяне линия и ниво на строежа, както и строителен протокол. В процесния случай не е било необходимо строежът да е въведен в експлоатация, тъй като действащата към този момент разпоредба на чл. 268 ППЗПИН (отм.) е предвиждала, че разрешение за обитаване и използване е необходимо само за „нови масивни строежи на частни лица в градовете, изпълнени по стопански начин”.

По делото са представени доказателства, че инвеститорът се е снабдил с документи, които позволяват стартиране на процедурата по строежа (разрешение за строеж въз основа на одобрен работен проект), но не и с актовете, които се издават по време на строителството. Посоченото е преценено като нарушение на § 185 и § 186 ППЗПИНМ (отм.), което обуславя извод за незаконност на осъщественото строителство по смисъла на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ и липсата на пречки за възстановяване правото на собственост върху незаконно заетия имот. Доводът на Столична община, че всички строителни книжа за строежа са възстановени по реда на чл. 145, ал. 5 ЗУТ, е определен като неоснователен. Цитираната разпоредба визира само инвестиционните (архитектурни) проекти, а не всички останали строителни книжа.

Тъй като съдът е формирал извод, че по силата на закона ищците са собственици на имот с идентификатор *** по КККР, то преценено е, че апелативният съд следва да се произнесе по направеното в условията на евентуалност възражение на Столична община, че има правото да държи постройка в чужд имот, тъй като я е придобил по давност. Прието е, че същото е неоснователно. С разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, приета с ДВ, бр. 107/1997 г., Законодателят е установил правилото, че изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗВСОНИ, ЗСПЗЗ или ЗАВОИ, не се зачита и започва да тече от деня на влизане на разпоредбата в сила, т. е. от 23.11.1997 г. Прието е, че от този момент до образуване на настоящото производство през 2012 г. не е изтекъл период по-голям от 10 г., поради което Столична община не е придобила сградата по давност.

Съобразени са задължителните указания в ТР № 4/2017 г. на ВКС, ОСГК, че за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Извършеният от ответника незаконен строеж е действие, което пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху имот с идентификатор *** по КККР в пълен обем, поради което следва да се приеме, че са налице основания за уважаване на иска по чл. 109 ЗС за събаряне на сградата.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на обжалването се претендира при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по конкретно поставени въпроси, както и при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК. Последното се поддържа с довод, че срокът от 23.11.1997 г. до предявяването на исковата молба на 17.04.2012 г. е с продължителност повече от 10 години, а не по-малко от 10 години, както е приел въззивният съд.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно) обосновава изводите, че по съществуването и на това основание ВКС може да се произнесе и служебно, при това преди да пристъпи към преценка дали са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, установими от касационния съд, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост.

В случая е несъмнено, че периодът от време с начало 23.11.1997 г. и край 17.04.2012 г. надхвърля по продължителност срока от 10 години, изискван съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Същевременно, единствен мотив на въззивния съд, за да приеме за неоснователно възражението на настоящия касатор, че е придобил собствеността върху процесната постройка по силата на изтекла в негова полза придобивна давност, е преценката, че не са изтекли 10 години преди предявяването на исковата молба. Следователно неправилната преценка за продължителността на периода от време между 23.11.1997 г. и 17.04.2012 г. се е отразила на постановения краен правен резултат – изводът, че ответника по иска по чл. 109 ЗС не разполага с противопоставимо на ищците основание да държи сградата в собствения им терен. По тази причина и на основание чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.

При допускане на касационното обжалване касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая е равна на заплатената във въззивното производство и възлиза на сумата 304,12 лева.

На ответницата по касация, обозначена в титулната част на исковата молба като „Е. И. В.”, а съгласно удостоверението за наследници на Т. М. П. – като „Е. В. И.”, следва да се изпрати указание чрез пълномощника й адвокат С. П. от САК в 2-седмичен срок от съобщението изрично да уточни как следва да се изписват имената й, като представи и ксерокопие на личната си карта.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 426 от 18.02.2020 г., постановено по в. гр. д.№ 3563/2019 г. на АС – София, г. о., ХІІ състав.

УКАЗВА на касатора Столична община, район „Връбница”, чрез процесуалния му представител главен юрисконсулт П. А., в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 304,12 (триста и четири лева и дванадесет стотинки) лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.

УКАЗВА на ответницата по касация, обозначена в титулната част на исковата молба като „Е. И. В.”, а съгласно удостоверението за наследници на Т. М. П. – като „Е. В. И.”, чрез пълномощника й адвокат С. П. от САК, в двуседмичен срок от съобщението изрично да уточни как следва да се изписват имената й („Е. И. В.” или „Е. В. И.”), като представи и ксерокопие на личната си карта.

Делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на ГК за насрочване след изпълнение на дадените по-горе указания.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: