О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 323

гр. София, 26.01.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №1519/2025г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №37992/02.04.2024г. на Е. П. М. и Н. Б. Р.- М., чрез адв. Б. срещу решение №945/20.02.2024г., постановено по в. гр. д. №12281/2021г. на Софийския градски съд в частта му, потвърждаваща първоинстанционното решение, с което предявеният срещу тях иск по чл. 108 ЗС е уважен. Считат, че решението е неправилно до толкова, че са осъдени да предадат владението на имот, който не е тяхна собственост, и постановено при грешно тълкуване на факти и обстоятелства. Твърдят, че решението е недопустимо поради липсата на правен интерес. В изложението към касационната жалба се въвеждат основанията по чл.280 ал. 1, т. 1, т.2, т.3, ал.2 и ал. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1.Възможно ли е по чл. 108 ЗС Д. Д. да бъде обявена и да стане собственик на 1/3 ид. част от ап.4 А по приращение по чл.92 ЗС след като съгл. чл.19 ЗН заветът е недействителен относно завещаване на права и задължения по нот. акт №12/1990 и по нот. акт 142/1991 и в останалата част на завета също защото не могат да се завещават права и задължения по граждански дела. съгл. чл.16 ал.2 ЗН? Възможно ли е да бъде обявена за собственик по чл.108 ЗС по приращение след като не притежава 1/3 ид. ч от дворното място, което е било в патримониума и от 04.04.2008г. по нот. акт 121/2008г., тоест след въвеждане на сградата в експлоатация с Удостоверение №259 и №438/2004 год. и го е притежавала до 16.01.2013г. когато го е дарила с нот. акт №17/2013г. на сина си К. Д., а той от своя страна го с дарил с нот. акт №192/2018 на сестра си С. Д.?“

2. „След като собственик продава собствеността си /получена след трансформиране учреденото право на строеж в обект от жилищна сграда и

този обект става изключителна негова собственост/, може ли друг собственик в сградата да има претенции за неговата собственост при положение, че с учредената суперфиция /нот. акт №142/1991г./ е описано за кой собственик кои обекти от сградата са отредени, и след като вече има влязло в сила съдебно решение по гр. д.3695/1997 год. въззивна инстанция гр. д. №4055/2004г. и Решение №76 на ВКС от 2010 год.?“

3. “При одобрено, разрешено и извършено строителство на 3-етажна жилищна сграда, законно въведена в експлоатация с две удостоверения №259 от юни 2004 год. на цялата сграда и №438 от декември 2004/които са стабилен административен акт минал два пъти на съдебен контрол според Д. Н. строителен контрол/ за направените преустройства в мотивите си въззивният съд да достига до извода за построен в повече четвърти жилищен стаж и да обявява, че по нот. акт 047/2003 няма прехвърляне на собственост, как органите на строителен контрол одобряват и въвеждат триетажна жил. сграда, а въззивният съд обявява Д. Д. за собственик на апартамент на четвърти етаж - ап.4 А? Как един таван, преустроен след въвеждането на сградата в експлоатация в ап.4 А превръща сградата от триетажна в четири етажна, при положение, че няма проект за четвърти етаж, няма разрешение за строителство на четвърти стаж, няма построен четвърти етаж, няма въвеждан в експлоатация четвърти етаж?“ Фактът на преустройство на таван /по надлежният ред/ не променя по никакъв начин етажността на сграда.

4.“След като размерите на построеното отговарят точно на архитектурния проект на арх. Ч., по който проект е учредена суперфицията, как въззивният съд достига до извода, че има построено в повече при положение, че е построен таван по проекта на арх. Ч.?“

Чрез депозирания писмен отговор, А. А. А., чрез адв. М. изразява становище за допустимост и основателност на касационната жалба. Счита, че решението е недопустимо като постановено по ненадлежно предявен иск. Излагат се съображения за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение.

Чрез депозирания писмен отговор, Д. Д. оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че въззивното решение е валидно, допустимо и правилно. В представеното становище по изложението към касационна жалба се развиват аргументи за липсата на основания за допустимост на касационни основания.

Постъпила е касационна жалба и от А. А. А., в която се твърди, че постановеното решение е неправилно - постановено в противоречие на материалния закон и непълно обсъждане на събраните доказателства, при съществено нарушение на процесуалните правила. В изложението към жалбата поддържа, че съдът се е произнесъл по следните релевантни за спора материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 - 3 от ГПК, обусловили крайните изводи на съда, а именно:

1. „Ако завещателят към датата на неговата смърт, не е собственик на завещаната вещ, има ли действие завещанието?“

2. „Налице ли е различие в квадратурата на таванското помещение и преустроеното таванско помещение в апартамент, ако е направено в обема по нот. акт №142/91год. и съобразно архитектурния проект на арх.Ч., който е неразделна част от нотариалния акт?“

3. „Следва ли да се приеме, че собственик на идеална част от дворното място става собственик на идеална част от недвижими имот - апартамент при хипотезата, че апартаментът е преустроен от таванско помещение, което и било собственост на друго физическо лице?“

4. „Собствениците на земята собственици ли са на учреденото право на строеж?“

5. „При липсата на предпоставките на чл.108 от ЗС/при хипотезата, че Д. Д. не е собственик на преустроеното таванско помещение/ следва ли са се приеме, че Д. Д. е собственик на 1/3 идеална част от имот, който не е неин?“

Чрез депозирания писмен отговор, Д. Д. оспорва касационната жалба като неоснователна, като счита, че въззивното решение е валидно, допустимо и правилно. В представеното становище по изложението към касационна жалба, се развиват аргументи за липсата на основания за допустимост на касационни основания.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Предмет на въззивното производство е било първоинстанционното решение по гр. д. №12567/2007г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 39 състав, само в частта му, с което е отхвърлен предявения от ищците срещу ответниците иск с правно основание чл.108 от ЗС.

Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Х. К. К. и Х. М. К. на 30.04.2005г. за установяване правото на собственост и предаване владението на 1/3 ид. ч. от апартамент 4А, разположен на тавански етаж в триетажна жилищна сграда, находяща с в [населено място], [улица] със застроена площ от 97,70 кв. м., заедно с идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, цялото с площ от 499 кв. м.

В хода на производството първоначалните ищци са починали. Съобразявайки останалите наследници по закон, заявените от тях откази от наследство, както и наличното завещание от 30.01.2010г. на Х. М. К., починала на 17.03.2011г. /обявено с протокол от 28.03.2011г./, с което тя е завещала всички свои права и задължения „свързани с новопостроената сграда намираща се в [населено място], [улица], УПИ [№] в полза на Д. Н. Д., въззивният съд, позовавайки се на съдебната практика, е преценил, че като ищец в производството следва да бъде конституирана единствено Д. Н. Д. –притежаваща качеството на заветник.

По основателността на предявения ревaндикационен иск, съдът е съобразил следното:

От нотариален акт №180/1960г. се установява, че по време на брака си Х. К. К. и Х. М. К. /първоначалните ищци/ чрез договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, т. е. в режима н СИО /по силата на чл.103 от ПЗР вр. чл. 13 на СК /1968г. -отм/ придобиват собствеността на дворно място с площ 499 кв. м. в [населено място], [улица].

С нотариален акт №12/11.10.1990г., Х. и Х. К. прехвърлят чрез продажба 2/3 ид. части от дворното място на С. Б. и Х. Ч. /по 1/3 на всеки – чл.30 ал.3 от ЗС/.

С нотариален акт №142/06.05.1991г. като собственици на цялото дворно място, С. Б. и съпругата му Т. Б. – с 1/3 идеална част, Х. К. и съпругата му Х. К. - с 1/3 идеална част, и Х. Ч. - 1/3 идеална част, взаимно си учредяват право на строеж за постояване на конкретни обекти по одобрен на 14.09.1990г. архитектурен проект на сградата от ОбНС „С.”, като правото е безвъзмездно учредено на Х. и Х. К., а на С. Б., Т. Б. и Х. Ч. правото на строеж е учредено срещу задължението да построят обектите на Х. К. и съпругата му Х. К..

С влязло в сила на 09.03.2010г. решение от 09.01.2004г. по гр. д. №3695/1997г. по описа на СРС, договорът за продажба на 1/3 ид. част от дворното място в полза на Х. Ч., обективиран в нотариален акт №12/11.10.1990г., е прогласен за нищожен като привиден и прикриващ договор за прехвърляне на 1/3 идеални части от право на собственост върху дворното място срещу задължение за построяване на триетажна жилищна сграда с обекти за Х. и Х. К. – втори етаж от 140 кв. м., източен гараж от 19,38 кв. м., източно мазе от 19,05 кв. м. и складови помещения, като е отменен частично и нотариалния акт № 12/1990г. Със същото решение са отхвърлени предявените от Х. К. и Х. К. срещу Х. Ч. искове за нищожност на договора по нотариален акт №12/1990г. на претендираните други основания за нищожност – невъзможен предмет, липса на съгласие, както и за развалянето на договора, поради виновно неизпълнение. В тази връзка, въззивният съд е подчертал, че според цитираното решение правото на собственост върху 1/3 идеална част от дворното място не отпада от правната сфера на Х. Ч. от момента на придобиването му, а само се разкрива действителното правоотношение между страните - относителна симулация, касаеща насрещната възмездна престация от Х. Ч.. Прикритата сделка е действителна, поради което валидно е прехвърлила правото на собственост на 1/3 идеална част в полза на Х. Ч.. /чл. 17 ал.1 от ЗЗД/. Посочено е, че при нищожност предишното положение би се възстановило само в хипотеза на призната абсолютна симулация, какъвто настоящият случай не е.

Въззивният съд е приел, че като собственици на цялото дворно място, с нотариален акт №142/06.05.1991г., С. Б., Т. Б., Х. К., Х. К. и Х. Ч. взаимно са си учредили право на строеж за постояване на конкретни обекти по одобрен на 14.09.1990г. архитектурен проект на сградата от ОбНС „С.”, като са договорили изрично самостоятелните обекти, които да бъдат построени за всеки от тях - за Х. К. и Х. К. са отредени а/ „вторият етаж от триетажната жилищна сграда”, б/ „източният гараж”; в/ „източното мазе”, както и г/„складовите помещения зад гаражите”. Останалите съсобственици на дворното място са получили правото да построят освен жилища на съответните етажи, мазета и гаражи, съответно: С. Б. и съпругата му Т. Б. „таван на 64 кв. м.”, а Х. Ч. - „таван на 58,14 кв. м.”. т. е. не е било предвидено праводателите на Д. Н. Д. да получат част от тавански помещения, а само складови, обратно – С. Б. и съпругата му, както и Х. Ч. - общо получават всички тавански помещения /две на брой/, което е допустимо доколкото е предвидено за всеки от апартаментите на съответния жилищен етаж съответно обслужващо помещение - изба или таван.

С нотариален акт за продажба №86 от 10.04.1995г., Х. Ч. се разпорежда със собствената си 1/3 ид. ч. от дворното място в полза на „Г 2“ ООД, [населено място], а с нотариален акт за продажба №87 от 10.04.1995г., Т. Б. – лично и като наследник на С. Б. и Н. Б. /наследник на С. Б./ продават собствената им 1/3 ид. ч. от дворното място на „Г 2“ ООД. Въз основа на нотариален акт №48 от 22.11.1996г., В. П. В. и Е. С. А. се легитимират като собственици на 2/3 ид. ч. от дворното място, придобито чрез продажба от „Г 2“ ООД.

С влязло в сила на 09.03.2018г. решение по гр. д. №9473/2016г. на СГС, е признато за установено спрямо Д. Д., че В. В. и Е. А. са собственици на 2/3 ид. ч. от дворното място цялото с площ от 499 кв. м. и представляващо УПИ [№], кв.230 по плана на [населено място], местност Г. М.- П.-Редута и с адрес: [населено място], [улица].

По спорния между страните страните въпрос дали таванските помещения са изградени в съответствие с обема на суперфициарното право, така както е договорено в нотариален акт №142/06.05.1991г., въззивният съд е съобразил следното:

За сградата в дворно място, находящо се в [населено място], [улица], е издадено разрешение за строеж №155/1990г. за изграждане на сграда 3+Г. Одобреният архитектурен проект от 14.09.1990г., въз основа на който е учредено право на строеж в нотариален акт №142/06.05.1991г., е бил отменен със заповед от 16.03.1992г. поради посочване на кота корниз в несъответствие с предвиденото с одобрения ЧИЗРП. В графичната част на архитектурния проект от 14.10.1990г., са отбелязани две тавански помещения с номера 2 и 3 и площи към него 65 кв. м. и 64,67 кв. м.

Изработеният нов архитектурен проект от 07.01.1992г., одобрен със заповед №РД—09-143/14.01.1992г., е бил отменен с решение от 10.06.1993г., постановено по адм. д. №4246/1992г. на СГС, поради неправилно посочване височината на сградата, нарушаващи нормативно установеното изискването за отстояние на сградата спрямо вътрешната регулационна линия на съседния парцел.

С договор от 07.07.1995г., сключен между К., Т. и Н. Б., и Х. Ч., от една страна и „Г2 “ООД, от друга, е постигнато съгласие „Г2 “ООД да встъпи в задълженията на Б. и Х. Ч. по договора от 04.10.1990г. и нот. акт №142/1991г., срещу задължението да изпълни всички неизпълнени до този момент задължения към К., като изгради сградата в напълно обитаем вид в срок от 12 месеца от получаване на разрешението за строеж. Договорено е всички обекти в изградената жилищна сграда с изключение на предвидените за К., да бъдат прехвърлени на „Г2 “ООД, а при условие, че компетентните органи разрешат изграждането на 4-ти жилищен етаж, то строителят поема задължението да го изгради изцяло за своя сметка, при отчитане правата на К.. Въззивният съд е достигнал до извода, че още преди завършване на третия жилищен етаж и в процеса на изграждане на сградата, собствениците на дворното място и носителите на суперфициарното право са планирали изграждането на четвърти етаж, на който да се обособят два апартамента, но не са предприели действия за изменение на вида и обема на учреденото съобразно нотариален акт №142/1991г. право на строеж.

С предварителен договор за покупко - продажба от 15.04.1996г., Т. и Н. Б. се задължават да продадат на А. А. А., В. П. В. и Е. С. А. първия етаж от триетажна жилищна сграда, построена в дворно място, находящо се в [населено място], [улица], от 140 кв. м., както и среден гараж-19,38 кв. м., средно мазе- 19,05 кв. м+Г в парцела и таван 64 кв., всичко в груб строеж.

Въззивният съд е счел, че към тази дата -15.04.1996г., сградата е била в изградена в груб строеж, като е съобразил съдържанието на договорите от 10.07.1995г. и от 18.11.1996г., а именно, че „Г2“ ООД продава на В. В. и Е. А. освен 2/3 ид. ч. от дворното място /по отношение на който обект е сключен окончателен договор с нотариален акт № акт № 48 от 22.11.1996 г./ и „застроена в груб строеж сграда в имота с изградени мазета с квадратура 155 кв. м., сутеренен етаж с обща квадратура 155 кв. м. с три гаража и складови помещения зад тях; първи жилищен етаж с обща квадратура 155 кв. м. изградена площ и 28 кв. м. тераси на плоча; втори жилищен етаж със 155 кв. м.изградена жилищна площ и и 28 кв. м. тераси на плоча и стълбище подведено до горна плоча на втори етаж“, както и правото на строеж на цялата сграда с изключение на втори етаж и складовите помещения на сутеренния етаж, находящи се зад гаражите.

Въз основа на извършено заснемане, с акт за узаконяване №61 от 17.02.1997г., издаден на К., е узаконена сграда с гараж и три жилищни етажа, построена в УПИ [№] до кота + 8.10 м. /до втори етаж вкл./. На същата дата е издаден и акт за узаконяване №193/17.02.1997г. за надстройка на жилищна сграда кота +8,10 до +15,45, т. е. трети жилищен етаж и таван. Към този момент собственици на дворното място, в което е построена жилищната сграда са: Х. и Х. К. - 1/3 идеална част в режим на СИО и В. В. и Е. А. - на 2/3 ид. ч.

Според заключението на приетата по делото СТЕ, в графичната част на архитектурен проект към цитирания акт за узаконяване №193/17.02.1997г., в подпокривното пространство са посочени две нива на един обект, както и в проект от 06.02.1998г. /от кота +10,80 до кота +13,35 едно жилище, като достъпът до помещение със санитарен възел на кота +13,35 се осъществява от помещение на кота +10,80/, което според вещото лице означава, че първоначалното предвиждане на две тавански помещения по проекта от 1990г. и въз основа, на който е извършено взаимното учредяване на право на строеж между съсобствениците на терена – като вид, обем и предназначение, в последствие е променено, като едва с изменения и одобрен проект от 17.07.2004г. са предвидени жилищни апартамента 4А и 4Б, съответно с площи 97,70 кв. м. и 68,28 кв. м. Вещото лице е констатирало отклонение от проекта от 1990г. за последния етаж като е променена геометрията на покрива на трискатен, тераса на тавански етаж, разположена в югозападната част на сградата, изградени вътрешни преградни стени, различно разположение на стената, разделяща апартамент 4А. От комбинираната скица, приложена към СТЕ, отразяваща проекта от 1990г. и реализираното на място от 17.07.2004г., освен горепосочените конструктивни изменения, е видно, че част от стълбищната площадка и от коридора са усвоени в границите на новосъздадените апартамент 4А и съответно 4Б.

Предвид така установеното, въззивният състав е приел, че и получената значителна разлика между проектните квадратури на двете тавански помещения, за които е учредено правото на строеж - 64 кв. и 58,14 кв. по одобрен проект от 1990г., описан в нот. акт № 142/1991г., и по разрешение за строеж №155/25.11.1990г.–65 кв. м. и 64,67 кв. м. съответстващи като разположение на последния етаж на ап.4А с площ 97,70 кв. и на 4Б с площ 68,28 кв. м., се дължи както на промяната в начина на изчисление на квадратурите според ППЗТСУ и ЗУТ /според СТЕ/, но и вследствие на изпълненото на място, осъществено в отклонение на проекта от 1990г. строителство, изцяло променящо вида и характера на обектите на последния етаж от сградата и превръщайки го в жилищен такъв, водещо и до промяна на общата разгърната площ на сградата /допълнително заключение по СТЕ/ и нейната етажност - от триетажна жилищна сграда с тавански етаж /където помещенията са обслужващи/ в четириетажна жилищна сграда /като обслужващите помещения остават мазета и гаражи/. Съдът е заключил, че процесният апартамент 4А като разположение съответства на таван в югоизточната част от последния жилищен етаж от сградата и по описание „таван на 64 кв. м.“, за което е учредено право на строеж на Б. по нот. акт №142/1991г.

Посочено е, че същият обект /таванското помещение, а не ап.4/ е предмет на предварителния договор от 15.04.1996г., по силата на който Т. и Н. Б., като продавачи и А. А. А., В. П. В. и Е. С. А. от друга, като купувачи се съгласят да бъде извършена продажба на съответни обекти от процесната жилищна сграда вкл. и таван от 64,00 кв., като с окончателния договор, сключен на 11.09.2003г. в нотариален акт №047, дело № 039/2003г. само един от купувачите по предварителния договор – А. А. придобива собствеността. Прието е, че в периода от издаване на акт за узаконяване на 17.02.1997г. до одобряване на проект от 17.07.2004г. е извършено фактическото преустройство на последния етаж, като таванските помещения са обособени в два жилищни апартамента без одобрени строителни книжа. Посочено е, че към датата на прехвърлителната сделка с нот. акт №47/11.03.2003г. на място е било изпълнено строителството на ап.4А с увеличена квадратура, като сделката не поражда вещно-транслативен ефект в частта относно обслужващо помещение съставляващо таван от 64 кв. м., доколкото физически на място то не съществува, а е изграден самостоятелен жилищен обект – ап. 4А. Доколкото през 2004г. таванското помещение е било изцяло преустроено в апартамент 4А, в какъвто вид е одобрен проекта от 17.07.2004г., то А. А. се е снабдила с констативен нотариален акт № 173/2005г. за новосъздадения обект 4А, който е продала на ответниците по делото с нотариален акт №196 от 26.07.2007г.

Позовавайки се на ТР №11 от 21.03.2013г. на ВКС по тълк. д. №11/2012г. на ОСГК., въззивният съд е счел, че по несъмнен начин е разколебана формалната доказателствена сила на цитирания нотариален акт, легитимиращ А. А. като собственик на целия апартамент № 4А, тъй като материалните предпоставки, въз основа на които А. А. се легитимира като собственик на таван от 64,00 кв. е договор за продажба, сключен с нотариален акт № 47/11.09.2003г., който не е породил вещно-транслативен ефект; за изградения обект липсва учредено по надлежен ред право на строеж /такова не е предмет на нот. акт № 142/1991г./ и без строителни книжа, съответно липсва придобивно основание в полза на А. А., доколкото вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/

Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че праводателите на А. А. не са придобили по реда на чл.63 ал.1 от ЗС собствеността на обект, разположен на 4-ти етаж с площ от 97,70 кв. м. съставляващ процесния апартамент № 4А, тъй като за същия липсва учредено право на строеж. Учреденото право на строеж в тяхна полза е било за друг вид помещение – обслужващо и с различна квадратура, като волята на страните не може да бъде тълкувана различно и в зависимост от извършените в последствие промени и реализиране на правото на строеж т. е. нереализирането му в тази част. Като допълнителен аргумент в тази насока е преценено и обстоятелството, че още в договорите за строителство с „Г2“ООД е посочено намерението да се построи 4 жилищен етаж – 1996г., но не са предприети действия от съсобствениците на дворното място за изменение на договора с нот. акт № 142/1991г. относно обема на учреденото право на строеж.

Въззивният съд е заключил, че по реда на чл.92 ал.1 от ЗС, собствеността върху новопостроения обект – апартамент 4 А е придобита от собствениците на земята към момента на фактическото му изграждане /1997-2004г./ както следва: Х. и Х. К. – 1/3 ид. ч. и В. В. /Б./ и Е. Е. А. /Б./ - 2/3 ид. ч.

Доколкото по делото липсват доказателства Х. и Х. К. в периода от 1997г. до датата на подаването на исковата молба да са се разпоредили с притежаваната от тях идеална част от процесния апартамент №4А, то съдът е приел, че при условията на пълно и главно доказване ищецът Д. Д. е установила, че като правоприемник на Х. К. /доколкото същата наследява правата и на Х. К./, се легитимира като собственик на 1/3 идеална част от правото на собственост върху от апартамент № 4А с площ от 97,70 кв. м. на основание завет в нейна полза, като праводателят й е станал собственик по силата на приращението и наследствено правоприемство.

По тези съображения и предвид липсата на спор, че ответниците М. владеят имота, предявеният ревандикационен иск е уважен по отношение на 1/3 ид. част от процесния апаратмент 4А.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за допускането до касационно обжалване. Последното е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

На първо място следва да се посочи, че въпросите, формулирани в касационните жалби не отговарят на дефиницията за общо селективно основание. Съгласно разясненията в т.1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Предвид което настоящият състав намира, че в случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационните жалби до разглеждане не са налице. Поставените от касаторите въпроси са формулирани според тяхната интерпретация във връзка с конкретни, установени по делото факти, но по повечето от тях във въззивното решение липсва произнасяне, или съдът е приел за установени факти, различни от твърдяните, респ. въпросите нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Наред с това не са обосновани и релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като във връзка с поставените въпроси касаторите не се позовават на никаква практика на ВКС, на която считат, че разрешенията на въззивния съд противоречат, нито са изложили конкретни доводи за наличието на визираните в т.4 на посоченото тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването, които в случая не са налице.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че решението е валидно и допустимо. Предявеният в случая иск е с правна квалификация чл.108 ЗС и правен интерес от предявяването му е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещ, която се владее от ответника без основание. Преценявайки процесуалната легитимация на страните по делото, въззивният съд стриктно е приложил разпоредбата на чл. 227 ГПК, според която когато страната умре, производството продължава с участието на нейния правоприемник, като съобразявайки константната съдебна практика, е преценил, че такъв в случая се явява Д. Д., легитимираща се като заветник, на когото починалата в хода на висящото производство Х. К. със завещание от 30.01.2010г. е завещала всички права и задължения по гр. дела, в които е страна по правоотношенията, свързани със собствеността на земята и правото на строеж, и всички други права в новопостроената сграда на [улица], [населено място]. С оглед посоченото съдържание на завещанието и доколкото не се завещава ид. част от правото на собственост върху дворното място, то ирелевантно за процесуалната легитимация на конституираната ищца е обстоятелството дали към момента на смъртта на наследодателката, последната е била собственик на 1/3 ид. част от мястото. Във връзка с твърденията на касаторите, че в хода на процеса Д. Д. се е разпоредила с имотите си, следва да се посочи, че според чл.226 ГПК в случай, че в течение на производство спорното право бъде прехвърлено на другиго, то делото следва своя ход между първоначалните страни, като във всички случаи /ал.3/, постановеното решение съставлява присъдено нещо и спрямо приобретателя. Това разрешение е приложимо и по отношение на извършеното в хода на процеса прехвърляне на процесния апартамент 4А от А. А. на ответниците М..

За пълнота на изложението следва да се отбележи също, че въззивният съд е обсъдил всички относими към предмета на спора доказателства. Не се констатира и незачитането на обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на влезли в сила решения между същите страни, респ. техните праводатели и със същия предмет. Досежно материалните права на страните в собствеността на дворното място и построената сграда са съобразени всички събрани по делото писмени доказателства. Относно вида и местоположението на процесния апартамент, и съответствието му с първоначалните проекти и разрешения за строеж, съдът изцяло е съобразил кредитираните от него заключения по първоначалната и допълнителна СТЕ. Следва да се посочи също, че издадените от съответните административни и контролни органи разрешения в случая не могат нито да променят, нито да създадат права, различни от притежаваните от страните, определени от съда съобразно събраните по делото доказателства за правото им на собственост върху дворното място, съответно върху изграденото в отклонение от първоначалния проект и издаденото разрешение за строеж.

Относно статута на новоизградения апартамент 4А, разрешението на въззивния съд е изцяло съобразено с решение №295/11.07.2014г., постановено по гр. дело № 3675/2013г. на ВКС, с което по казуса, касаещ съседния апартамент 4Б, изграден на четвъртия етаж в същата процесна сграда, касационният съд е приел, че „когато самостоятелен обект /в случая мезонет/ е построен в сграда без да е предвиден в одобрените за изграждането й строителни книжа, както и извън отстъпеното право на строеж, въпреки, че е изпълнен вместо предвиденото по проект обслужващо помещение - таван към проектирано жилище, той става собственост по приращение на собственика на терена.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Ответникът е обективирал искане за присъждане на разноски, но доколкото към отговорите на касационните жалби не са представени доказателства за направени такива и техния размер, то съдът не му присъжда разноски за производството пред касационната инстанция.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №945/20.02.2024г. по в. гр. д. №12281/2021г. на Софийския градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: