О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 224София, 26.01.2026 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав в закрито заседание на десети декември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 2322/2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Н. Коут“ ЕООД, [населено място], [община] срещу решение № 647 от 28.05.2025 г. по в. гр. д. № 1615/2024 г. на Пловдивски окръжен съд, с което, след отмяна на решение № 1107 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 13351/2022 г. на Пловдивски районен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу Т. Д. М. и И. Г. М., двамата от [населено място], в качеството им на наследници на Г. И. М., обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за заплащане от всеки от тях на сумите: 10 000 лв. – по договор за заем от 10.11.2020 г.; 1 250 лв. – по договор за заем от 08.02.2021 г. и 1 200 лв. – по договор за заем от 27.05.2021 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост и противоречие с практиката на ВКС. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че не е доказано наличието на облигационна връзка между дружеството и наследодателя на ответниците, породена от сключените договори за заем за процесните суми. Счита същия за противоречащ на събраните по делото доказателства, установяващи, според него, както превода на тези суми по сметка на наследодателя на ответниците, така и основанието за това – заем. В касационната жалба е заявено изрично оплакване и във връзка с допуснатата от въззивния съд нова експертиза, като се поддържа, че не са били налице предпоставките на чл. 266 ГПК.

Като значими за допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доводи и възражения на страните, събраните доказателства поотделно и в съвкупност, като ги подложи на самостоятелна преценка; Може ли да се презумира знанието на ответника, с оглед на обстоятелството, че последният е управител на дружеството-заемодател и между тях са налице множество предходни и уредени заемни правоотношения; 2. Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест по иск с основание чл. 240 ЗЗД и следва ли ответникът да докаже, че средствата са предадени на друго основание, при наличие на възражение от негова страна в тази насока, съответно цялата доказателствена тежест за доказване на правоотношението ли лежи върху ищеца“.

Касаторът поддържа, че така формулираните въпроси са разрешени в противоречие с практика на Върховен касационен съд, съответно: решение № 88 от 13.02.2025 г. по гр. д. № 1438/2024 г. на ІV г. о.; решение № 271 от 19.04.2019 г. по гр. д. № 4275/2017 г. на ІV г. о.; решение № 100 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 6207/2013 г. на ІV г. о. и решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о.; (за въпросите по т. 1) и решение № 262 от 02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на ІV г. о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о.; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ІV г. о.; решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на ІІІ г. о. и решение № 108 от 25.02.2025 г. по гр. д. № 5275/2023 г. на ІІІ г. о. (за въпроса по т. 2).

Ответниците по касация – Т. Д. М. и И. Г. М., двамата от [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 20.10.2025г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата е процесуално допустима обаче само частично – по отношение на исковете по чл. 240 ЗЗД за заплащане на сумите по договора за заем от 10.11.2020 г., доколкото цената на същите (10 000 лв.) е над установения в закона (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) минимален размер 5 000 лв. за допустимост на касационното обжалване на решенията по граждански дела, каквото именно е и настоящото дело предвид липсата на твърдения процесните договори за заем да са сключени във връзка с упражняваното от търговеца занятие по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ. В останалата й част касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

По касационната жалба в допустимата й част:

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове по чл. 240 ЗЗД за сумата 10 000 лв., претендирана от всеки от двамата ответници, Пловдивски окръжен съд е приел за недоказано твърдението, че между техния наследодател Г. И. М. и ищцовото дружество „Н. Коут“ ЕООД е сключен договор за заем от 10.11.2020 г. за исковата сума 20 000 лв. Съдебният състав е счел, че предаването на посочената сума е установено, но че от платежните документи и съвкупната преценка на останалите доказателства по делото не става ясно на какво основание е извършено плащането на тази сума. Мотивирал се е и със заключението на вещото лице В. Ш. по допуснатата и приета във въззивното производство счетоводна експертиза, според което, от начина на записване по сметка 499 „Други кредитори“ не може да се направи извод дали процесните суми (в т. ч. и сумата 20 000 лв.) отразяват предоставяне на заеми или връщане на заеми, както и че при липса на договори не може категорично да се даде отговор дали става въпрос за предоставен заем от „Н. Коут“ на Г. М. или за връщане на такъв от дружеството на физическото лице. В тази връзка въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о., с оглед на която е приел, че в доказателствена тежест на ищцовото дружество е да установи основанието, на което исковата сума е преведена в полза на Г. И. М., каквито доказателства обаче по делото липсват. Поради това, е формирал извод, че не е установено, при условията на пълно и главно доказване, възникнало между страните заемно правоотношение, по силата на което наследодателят на ответниците да дължи на ищцовото дружество процесните суми.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса: „Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД и следва ли ответникът да докаже, че средствата са предадени на друго основание, при наличие на възражение от негова страна в тази насока“, представляващ част от въпроса по т. 2 от изложението. По отношение на същия е осъществено както общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е от значение за изхода на конкретното дело, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с цитираната във връзка с него казуална практика на ВКС.

Що се отнася до въпросите по т. 1 от изложението, същите не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като първият от тях е относим към правилността на обжалвания акт (представлява по своята същност оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение), а вторият е поставен абстрактно – без да е отнесен към мотивите на решението (в тях липсва обсъждане на този въпрос).

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 647 от 28.05.2025 г. по в. гр. д. № 1615/2024 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която, след отмяна на решение № 1107 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 13351/2022 г. на Пловдивски районен съд, са отхвърлени предявените от „Н. Коут“ ЕООД, [населено място], [община] срещу Т. Д. М. и И. Г. М., двамата от [населено място], в качеството им на наследници на Г. И. М., субективно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за заплащане от всеки от тях на сумата 5 112.92 евро (с левова равностойност 10 000 лв.) – по договор за заем от 10.11.2020 г.

УКАЗВА на „Н. Коут“ ЕООД, [населено място], [община], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 409.03 евро (с левова равностойност 800 лв.).

След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Н. Коут“ ЕООД, [населено място], [община] срещу решение № 647 от 28.05.2025 г. по в. гр. д. № 1615/2024 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която, след отмяна на решение № 1107 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 13351/2022 г. на Пловдивски районен съд, са отхвърлени предявените от „Н. Коут“ ЕООД, [населено място], [община] срещу Т. Д. М. и И. Г. М., двамата от [населено място], в качеството им на наследници на Г. И. М., обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД за заплащане от всеки от тях на сумите: 639.11 евро (с левова равностойност 1 250 лв.) – по договор за заем от 08.02.2021 г. и 613.55 евро (с левова равностойност 1 200 лв.) – по договор за заем от 27.05.2021 г.

В частта, с която касационната жалба се оставя без разглеждане, настоящото определение може да бъде обжалвано с частна жалба пред друг тричленен състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия в едноседмичен срок от връчване на препис на страните.

В останалата му част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: