О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3394

гр. София, 03.07.2024 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: В. М.

Е. Д.

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. ч. гр. дело № 2037 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Кремиковци“ АД – в несъстоятелност, представлявано от Ц. Б. синдик, чрез юрк. Б. Т., срещу определение № 4424 от 26.03.2024 г. по ч. гр. д. № 2229/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 113/02.02.2024 г. на съдия по вписванията при Софийски районен съд, с което е отказано вписване на акт за частна държавна собственост № 01039/09.06.1998 г. по подаденото от жалбоподателя заявление вх. № 6367/02.02.2024 г.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В изложението за допускане до касационно обжалване се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Налице ли е правен интерес от страна на търговско дружество да иска вписване на акт за частна държавна собственост, в случай че в този акт е посочено, че имотът е включен в капитала на лицето и е предоставен на него за стопанисване и управление?“; 2. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по наведените доводи в частна жалба срещу отказ за вписване или би могъл да се произнесе само и единствено по собствени ненаведени от жалбоподателя съображения, доколкото по този начин се осъществява мълчаливо потвърждение на незаконосъобразни мотиви на съдията по вписванията и се установява погрешна съдебна практика?“.

Върховният касационен съд на Р. Б. състав на Второ г. о., като обсъди данните по делото, намира следното:

Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Поставеният от жалбоподателя първи процесуалноправен въпрос е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от значение за изхода на конкретното дело, както и за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория процесуалноправен въпрос. Съгласно възприетото в тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В мотивите на тълкувателния акт е посочено, че ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. Както в този случай, така и когато е подадена бланкетна частна жалба, съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. Освен това в охранителното производство съдът е длъжен служебно да провери дали са налице условията за издаване на искания акт, като може да взема предвид и факти, непосочени от молителя /по аргумент от чл. 533 ГПК/. Не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По поставения първи процесуалноправен въпрос, формулиран от настоящата инстанция по следния начин: „налице ли е правен интерес за търговско дружество да иска вписване на акт за частна държавна собственост, когато в акта е посочено, че имотът му е предоставен за стопанисване и управление и е включен в капитала му?“, настоящият състав приема следното:

Както общата норма на чл. 531, ал. 1 ГПК, така и специалният текст на чл. 8, ал. 1, вр. чл. 4, б. “в“ ПВ, сочат, че вписването се извършва по молба на заинтересованите лица /лицата, които имат правен интерес/. Кои лица са заинтересовани по смисъла на чл. 8, ал. 1 ПВ се преценява винаги конкретно, но в съдебната практика се приема, че с такъв интерес разполагат само лицата, чиято правна сфера ще бъде непосредствено засегната от вписването. За търговското дружество съществува правен интерес да иска вписване на акт за частна държавна собственост, когато в него е посочено, че имотът му е предоставен за стопанисване и управление и е включен в капитала му. Следва да се приеме, че вписването на акта ще рефлектира в правната му сфера. В определение № 66/28.03.2022 г. по ч. гр. д. № 110/2022 г. на ВКС, второ г. о., е възприето, че с акта за държавна собственост се доказва и предоставеното от държавата в полза на държавни учреждения или ведомства право на ползване, право на оперативно управление или право на стопанисване /според терминологията в различните нормативни актове/.

По съществото на частната жалба.

В определение от 02.02.2024 г. е обективиран отказа на съдията по вписвания за вписване на акт за частна държавна собственост № 01039/09.08.1998 г. Позовал се е на разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ПВ, считайки, че към заявлението не са представени два броя първообрази от акта.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд приел, че отказът бил правилен като краен резултат с оглед на следните мотиви:

Констатирано е, че със заявление вх. № 6367/02.02.2024 г. жалбоподателят „Кремиковци“ АД – в несъстоятелност е поискал вписването на акт за частна държавна собственост № 01039/09.06.1998 г., който се явявал титул за собственост на дружеството по отношение на имоти с идентификатори 68134.8380.51, 68134.8380.62, 68134.8380.90, 68134.8380.91, 68134.8380.92, 68134.8380.93, 68134.8380.94, 68134.8380.95 и 68134.8380.104 по КККР на гр. София. Съдът приел, че в случая жалбоподателят не е легитимирано лице, поради липса на правен интерес, да иска вписване на акта за частна държавна собственост. Съобразено било, че заявителят е обосновал интереса си от исканото вписване с доводи, че актът за държавна собственост го легитимира като собственик на описаните в заявлението девет поземлени имота. Съдът счел, че изложените доводи за неоснователни, доколкото било прието, че актът за държавна собственост нямал легитимиращ ефект и не представлявал титул за собственост на частни лица и в частност на посоченото в акта търговско дружество, а имал единствено доказателствено значение за придобито право на собственост по уредения в чл. 17а ЗППДОП (отм.) придобивен способ.

Съобразено е още, че съгласно практиката на ВКС за да се извърши вписване на акт за държавна собственост е нужно описанието на имота в акта да е такова, че да е възможно идентифицирането му по издадената скица, като съгласно т. 6 на Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГТК, когато недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта вписването на акт за него може да бъде отказано от съдията по вписванията, ако не са посочени данните по чл. 60, т. 1 - 7 ЗКИР. Съдът приел, че била налице именно тази хипотеза, тъй като молителят е поискал вписване относно 9 поземлени имота, а представения акт за държавна собственост от 1998 г. касаел имот от 90 000 кв. м. и сгради, и не съдържал описание и индивидуализация на поземлените имоти съобразно чл. 60, т. 1-7 ЗКИР.

В допълнение е прието, че подаденото заявление било нередовно и поради невнасяне на дължимата държавна такса за вписването, което също обосновавало отказ от вписване съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК на ВКС. Констатирано е, че била внесена такса, в размер на десет лева, а е следвало да бъде внесена такава, в размер на 0,1% от данъчните оценки на имотите, като бъде представено и удостоверение по ЗМДТ, което в случая не било сторено.

С тези мотиви, съдът потвърдил постановения отказ за вписване.

С оглед дадения отговор на поставения процесуалноправен въпрос следва да се приеме, че за жалбоподателя е съществувал правен интерес да иска вписване на акта за частна държавна собственост.

Заявителят е изпълнил и изискването за описание и индивидуализация на поземлените имоти съгласно чл. 60, т. 1-7 ЗКИР. Когато индивидуализацията на имотите е извършена по план, предхождащ създаването на кадастралната карта, пред съдията по вписванията трябва да бъдат представени доказателства за съответствие между имотите, описани в акта, и имотите, отразени в кадастралната карта. Обикновено тези доказателства се съдържат в самите скици, издадени въз основа на кадастралната карта, когато в тях е посочен актът, по отношение на който се иска вписване. Идентичността може да бъде установена и с данни от регистъра на земеделските земи, гори и земи от ГФ, които сочат историята на имота и се вижда връзката между неговото описание според подлежащия на вписване акт от една страна и кадастралната карта от друга. В настоящата хипотеза освен скиците на имотите, така както са отразени в кадастралната карта, е била представена и комбинирана скица, от която се установява, че всички изброени имоти попадат в „Помощно стопанство“ с площ 90 000 кв. м., описани в акта за държавна собственост, като същата е изготвена по данни от Протокол за даване на строителна линия от 16.12.1968 г. Следователно, било е изпълнено изискването на чл. 6, ал. 3 ПВ. Внесена е и дължимата държавна такса за вписването.

В случая по подаденото заявление за вписване не са били изпълнени законовите изисквания за представяне на оригинал и официално заверен препис или два такива официално заверени преписа - чл. 8, ал. 2 ПВ, като последните могат да бъдат издадени от службата - издател, в която се съхранява оригиналът на акта за държавна собственост или верността на преписа да бъде удостоверен от нотариус по реда на чл. 591 ГПК.

В обобщение, обжалваното определение, с което е потвърден отказа на съдията по вписванията за вписване на акт за държавна собственост, е правилно по своя резултат и следва да бъде потвърдено.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, ГК, състав на Второ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4424 от 26.03.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 2229/2024 г. по описа на Софийски градски съд.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 4424 от 26.03.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 2229/2024 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: