О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 85

гр. София, 09.03.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. частно гр. дело № 204 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото Г. Т. С. срещу определение № 2818/23.12.2020 г., поправено с определение № 217/22.01.2021 г., постановени по частно гр. дело № СП3872/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е отменено в отхвърлителната му част първоинстанционното определение № 70/16.11.2020 г. по гр. дело № С71/2020 г. на Софийския градски съд (СГС) и е допуснато обезпечение на бъдещ иск, предявим от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ, комисията) срещу жалбоподателя, за отнемане в полза на държавата на недвижим имот (подробно описан), находящ се в К. И. чрез налагане на възбрана върху същия имот.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се навеждат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение, поради нарушение на материалния и на процесуалния закон и необоснованост.

В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли имущество, което не е намерено у ответниците, но има данни да е преминало през техния патримониум, да се приравнява към налично в края на проверявания период (имущество по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ЗПКОНПИ); 2) следва ли стойността на ненамерено у ответниците имущество да се включва в изчисленията за определяне на не/наличието на значително несъответствие; 3) следва ли да бъде допуснато поискано обезпечение на бъдещ иск за отнемане на незаконно придобито имущество, когато от твърденията на бъдещия ищец става ясно, че несъответствието в имущественото състояние на проверяваното лице е под 150 000 лв.; и 4) представлява ли искът за отнемане в полза на държавата на правото на собственост върху недвижим имот по реда на националноправната уредба – ЗПКОНПИ, която предвижда конфискация по гражданскоправен ред на придобитото от незаконна дейност имущество, иск, който има за предмет вещни права върху недвижим имот, по смисъла на чл. 24, § 1, ал. 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, и налице ли е изключителна компетентност за неговото разглеждане от съда по местонахождението на имота. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения, тези четири въпроса да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на първите два въпроса това основание се сочи като евентуално, а като главно – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че тези два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 129/08.06.2015 г. по гр. д. № 5562/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 97/18.05.2018 г. по гр. д. № 3224/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 147/16.06.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 563/28.09.2020 г. по гр. д. № 1293/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят изтъква и че първите два въпроса попадат в предметния обхват на тълкувателно дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, образувано поради наличието на противоречива практика на ВКС. По отношение на последния (четвъртия) правен въпрос касаторът навежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се позовава на решение от 08.05.2019 г. по дело С-25/18, решение от 17.12.2015 г. по дело С-605/14 и решение от 16.11.2016 г. по дело С-417/15 на Съда на Европейския съюз (СЕС), макар и без да излага изрични доводи, въззивното определение да противоречи на тази практика на СЕС.

Ответникът по частната касационна жалба – молителят КПКОНПИ, в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

С постановеното от него първоинстанционно определение № 70/16.11.2020 г. по гр. дело № С71/2020 г., СГС е оставил без уважение молбата на КПКОНПИ за допускане на обезпечение на бъдещия иск за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество от жалбоподателя, само в частта относно отнемането на недвижимия имот в Испания – чрез налагане на исканата възбрана върху имота. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че бъдещият иск за отнемане на имота е недопустим пред българския съд поради липса на международна компетентност. В тази връзка СГС е посочил, че бъдещото дело е гражданско, приел е, че то ще има за предмет вещни права върху недвижим имот, поради което намира приложение Регламент (ЕС) 1215/2012; съдът се е позовал на чл. 24, § 1 от регламента и е намерил, че изключителна компетентност има съответният испански съд, като такъв на държавата, в която се намира имотът. Градският съд е приел, че възбраната не може да се наложи и на основание чл. 35 от Регламент (ЕС) 1215/2012, по съображения, че в съображение 33, изр. 3 от уводната част (преамбюла) на регламента е посочено, че обезпечителни мерки, които са постановени от съд в държава-членка, който не е компетентен по съществото на делото, са ограничени по действие само до територията на тази държава. СГС е приел, че това съображение ограничава приложното поле на чл. 35, тъй като тази разпоредба предвижда възможност за обезпечителни мерки от некомпетентен по същество съд – само до случаите, в които активите (обсегът на обезпечителната мярка) се намират на територията на юрисдикцията на некомпетентния по същество съд, до който е отправено искането. Относно това тълкуване първоинстанционният съд се е позовал на решенията по дела С-391/95 и С-99/96 на СЕС, като е изтъкнал, че съгласно българското право, възбрана се налага чрез вписването в имотния регистър, но в него партиди за лица има само на територията на България.

За да отмени така постановеното и мотивирано първоинстанционно определение в отхвърлителната му част, и за да наложи исканата от комисията възбрана върху недвижимия имот, находящ се в Испания, апелативният съд е приел, че настоящият случай не попада в хипотезата на чл. 24, § 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, поради което не е споделил тезата на СГС за изключителна компетентност на испанския съд. За да достигне до този свой извод, въззивният съд, след като е цитирал разпоредбата на чл. 35 от Регламент (ЕС) 1215/2012, е приел, че същата разпростира задължителното си действие и се инкорпорира в националната правна система, заемайки йерархическо място в нея. С оглед това, САС е приел, че допускането на обезпечението за целите на производството по Регламент (ЕС) 1215/2012 е предмет на самостоятелна правна уредба. Съдът е посочил, че по настоящото дело е констатирано, че с договор за паричен заем от 01.06.2016 г. „К. К. ЕООД предоставя на жалбоподателя Г. С. сумата 400 000 EUR, като с цел прикриване на разхода на средствата, придавайки им законен вид, декларирайки ги като предоставен му заем от дружеството, жалбоподателят е придобил собствеността върху недвижимия имот в Испания, подлежащ на отнемане в полза на държавата. Съдът е посочил и че от представените доказателства е установено, че жалбоподателят притежава незаконно придобито имущество, доколкото от извършения въз основа приложените документи анализ, липсват данни преди закупуването на имота жалбоподателят да е кумулирал достатъчно средства, чиито произход да е от законен източник. Също предвид приложените доказателства (финансови отчети, решения за дивидент, извлечения от банкови сметки и др.), САС е намерил, че не се установява от „К. К. ЕООД да е взето решение за изплащане на дивидент и реално да е изплатен такъв, в размер цената на закупения имот в Испания, преди датата на паричните преводи, с които е платена цената. Апелативният съд е посочил и че от анализа на банковата информация е констатирано, че по разплащателна сметка, открита на 04.07.2003 г. в „ОББ“ АД с титуляр жалбоподателя, е внесена сумата 250 000 EUR, която е прехвърлена към същата сметка в Испания, с основание „покупка на къща“. При така изложеното, и като е посочил, че съобразява решение от 10.07.2019 г. по дело С-722/17 на СЕС относно предвидената в чл. 24, § 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012 компетентност на съдилищата на държавата, в която е разположен имотът, въззивният съд е намерил, че тази изключителна компетентност не обхваща всички искове за вещни права върху недвижими имоти, а само тези, които попадат в приложното поле на регламента, и едновременно с това са насочени от една страна – към определяне на площта, състоянието, собствеността и владението на недвижим имот, или към установяване наличието на други вещни права върху тези имоти, и от друга страна – към осигуряване спрямо носителите на тези права на защита, що се отнася до произтичащите от положението им правомощия (в тази връзка съдът е посочил и решение от 03.04.2014 г. по дело С-438/12, решение от 17.12.2015 г. по дело С-605/14 и решение от 16.11.2016 г. по дело С-417/15 на СЕС; на последните две се позовава и жалбоподателят в изложението си). Апелативният съд е намерил, че при това положение, не е достатъчно искът да се отнася до вещно право върху недвижим имот или да има връзка с такъв имот, за да се обоснове компетентността на юрисдикцията на държавата-членка, в която се намира недвижимият имот. Изтъкнал е, че в настоящия случай средствата, с които е закупен процесния имот, са предмет на облигационни отношения между жалбоподателя-ответник и „К. К. ЕООД; имотът е с установен собственик, граници и местонахождение. Въззивният съд е посочил и че въз основа на съдържащата се в молбата воля, очертаваща мярката – възбрана, от която се нуждае молителят и за която сезира съда, то безсъмнено се касае за обезпечителна мярка. Изтъкнал е, че дефиницията, дадена в практиката на СЕС (дела С-125/79 и С-391/95), определя обезпечението като мярка, която цели да бъде съхранено правното и фактическо състояние относно права, за които ще се търси признание в производството по същество. Приел е, че посоченото обезпечение има характер на мярка, която защитава спорното между страните право, като цели да осигури възможността за удовлетворение на кредитора по бъдещо положително за него решение срещу длъжника, респ. – възпрепятства длъжника да се разпореди и „освободи“ от активите си. Апелативният съд е посочил и че СЕС е изяснил, че постановената мярка трябва да има времеви предели и не бива да има друг характер освен обезпечителен – не трябва да замества разрешаването на въпроса по същество по бъдещото дело. Приел е, че обезпечителните мерки, които ГПК предвижда, попадат в посочената квалификация, нито една от тях не е с неограничен срок, а напротив – обусловени са от интереса на молителя от обезпечителната нужда, както и от срока за предявяване на бъдещия иск, който съдът определя. Съобразявайки така изложеното, въззивният съд е приел, че при очертан бъдещ иск, именно българският съд е компетентен да наложи исканата мярка, тъй като съдът ще е компетентен съгласно чл. 35 от Регламент (ЕС) 1215/2012.

Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, първите три въпроса, формулирани от страна на касатора, очевидно не са обуславящи правните изводи на въззивния съд – той не е обсъждал по никакъв начин тези три правни въпроса, респ. – не е давал разрешение по тях. При това положение, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези три правни въпроса не съставляват основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.

Последният (четвъртият) правен въпрос в изложението на жалбоподателя (представлява ли искът за отнемане в полза на държавата на правото на собственост върху недвижим имот по реда на националноправната уредба – ЗПКОНПИ, която предвижда конфискация по гражданскоправен ред на придобитото от незаконна дейност имущество, иск, който има за предмет вещни права върху недвижим имот, по смисъла на чл. 24, § 1, ал. 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, и налице ли е изключителна компетентност за неговото разглеждане от съда по местонахождението на имота), несъмнено е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за решаването на правния спор относно допуснатото по делото обезпечение на бъдещ иск за отнемане на имущество (недвижим имот) по реда на ЗПКОНПИ, чрез налагането на възбрана върху имота, находящ се в чужбина; т. е. – налице е общият критерий по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по този въпрос. Не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като практиката на СЕС (включително посочената по делото от касатора и от съда) не дава пряк отговор на този въпрос – предвид неговата специфика, изискваща тълкуване най-вече на националния закон – ЗПКОНПИ, имащ санкционен характер (регламентиращ т. нар. „гражданскоправна“ конфискация на незаконно придобито имущество, което се изтъква и във формулировката на въпроса), а не толкова – тълкуване на разпоредбата на чл. 24, § 1, ал. 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, чийто смисъл е изяснен в практиката на СЕС. Както вече беше посочено, самият касатор, макар да сочи и цитира конкретни решения на СЕС, не твърди въззивният съд да е разрешил този правен въпрос в противоречие с практиката на СЕС. Налице е обаче допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като по този правен въпрос не се установява и практика на ВКС, като формирането на такава практика по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК би допринесло за правилното тълкуване и прилагане от съдилищата в подобни случаи (включително при налагането на обезпечителни мерки, но не само) на националния закон – ЗПКОНПИ, във връзка с визираната във въпроса разпоредба на чл. 24, § 1, ал. 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, респ. – това би допринесло и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на така поставения правен въпрос е отрицателен, като съображенията за това са следните: Съдебното исково производство по раздел IV на гл. ХII от ЗПКОНПИ за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество несъмнено е със санкционен характер, като процесуалноправно легитимираният ищец по него – КПКОНПИ действа по делото като процесуален субституент на българската държава. Както вече беше посочено, чрез това исково производство националният законодател регламентира т. нар. „гражданскоправна“ конфискация на незаконно придобито имущество (в този смисъл са и решение от 19.03.2020 г. по дело С-234/18 и решение от 28.10.2021 г. по дело С-319/19 на СЕС), т. е. макар искът да има санкционен характер, правният спор по него се разглежда по гражданскоправен ред (както е изтъкнато и във формулировката на въпроса), респ. – делото е гражданско по смисъла на чл. 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, без да попада в някое от посочените там изключения, поради което се включва в приложното поле на регламента. В правната доктрина и в съдебната практика (в този смисъл са и разясненията в мотивите към ТР № 7/30.06.2014 г. на ОСГК на ВКС) няма съмнение и че искът за отнемане на незаконно придобито имущество е конститутивен – чрез него държавата (в лицето на процесуалния си субституент КПКОНПИ) упражнява субективно материално потестативно (преобразуващо) право да отнеме принудително и безвъзмездно имуществени права, като предмет на отнемането са тези имуществени права на ответника (ответниците), които се включват в незаконно придобитото имущество (чл. 141 от ЗПКОНПИ). Когато в това незаконно придобито имущество е включено право на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, същото е предмет на отнемането, ако искът е основателен, но това е едва санкционната последица от уважаването на иска – конститутивното (правопреобразуващото) вещно-прехвърлително действие на постановеното по него съдебно решение. Самият правен спор по делото обаче няма за предмет и не е относно съществуването и принадлежността (титуляра) на вещното право (правото на собственост или ограничено вещно право, респ. – относно площта, границите и владението) върху имота, тъй като спорът се предпоставя именно от това, че имотът е придобит (респ. – собствеността или ограниченото вещно право върху него е придобито) от ответника (т. е. той е негов титуляр към завеждането на иска), но това придобиване е незаконно и именно от ответника се претендира отнемането му. С други думи, съществото на правния спор по делото е относно законността на придобиването на вещното право от ответника, респ. – относно възникването и съществуването в полза на държавата на потестативното (преобразуващото) право да отнеме това вещно право на ответника върху имота, когато то е незаконно придобито, но не е относно самото вещно право (неговото съществуване и принадлежност). Именно тези специфики на санкционния по своя характер иск за отнемане по гражданскоправен ред в полза на българската държава на незаконно придобито вещно право (право на собственост или ограничено вещно право) върху недвижим имот, регламентиран в националния ни закон (ЗПКОНПИ), който сочи процесуалния ред и установява материалноправните предпоставки за отнемането (но без да съдържа ограничения дали имотът се намира в страната или на територията на друга държава), също категорично и очевидно изключват възможността спорът по този иск (който няма за предмет самото вещно право, а потестативното право на българската държава за отнемането му) да бъде разгледан от съд на друга държава-членка на ЕС – по местонахождението на имота. И в тези случаи – когато недвижимият имот се намира в чужбина, спорът за отнемането му в полза на българската държава по реда и при наличието на материалноправните предпоставки на ЗПКОНПИ е от изключителната компетентност на българския съд (съвсем отделен е въпросът за признаването и изпълнението в чужбина, включително по Регламент (ЕС) 1215/2012, на съдебното решение на българския съд, с което би бил уважен такъв иск).

При така възприетото разрешение на обсъдения правен въпрос, частната касационна жалба се явява неоснователна. Макар и с недотам прецизни и ясни мотиви, като краен резултат, въззивният съд правилно е приел, че настоящият случай не попада в хипотезата на чл. 24, § 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, поради което не е налице изключителна компетентност на испанския съд да се произнесе по съществото на бъдещия иск за отнемане в полза на българската държава (по реда и при наличие на материалноправните предпоставки по ЗПКОНПИ) на недвижимия имот, находящ се в Испания. Също предвид дадения отговор на въпроса, неоснователни са доводите на жалбоподателя, че този иск е недопустим поради некомпетентност на българския съд да се произнесе по него съгласно чл. 24, § 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, респ. – неоснователни са и оплакванията, че неоснователно била наложена обезпечителната мярка – възбраната върху имота. Неоснователно касаторът поддържа, че този иск не можело да бъде разгледан от български съд и предвид разпоредбата на чл. 153, ал. 2 от ЗПКОНПИ, съгласно която, когато спорното имущество включва недвижим имот, искът се предявява пред окръжния съд по местонахождението на имота, като изключение от това правило не било предвидено в специалния ЗПКОНПИ или в общия ГПК, поради което в тези случаи, когато имотът се намира в чужбина, искът с такъв предмет не бил подведомствен на българските съдилища. По изложените при отговора на въпроса съображения, искът за отнемане (по реда и при предпоставките на ЗПКОНПИ) на незаконно придобито имущество във всички случаи е от изключителната компетентност на българските съдилища, като действително, когато имотът се намира в чужбина (и не се претендира отнемане и на друг имот, който е в страната), е неприложима особената местна подсъдност по чл. 153, ал. 2 от ЗПКОНПИ – по местонахождението на имота, но в тези случаи следва да намери приложение общото процесуално правило за местната подсъдност (чл. 153, ал. 1 от ЗПКОНПИ и чл. 105 от ГПК) – по постоянния адрес на ответника (проверяваното лице). Неоснователно жалбоподателят се позовава – също по повод приложението на чл. 24, § 1 от Регламент (ЕС) 1215/2012, на разпоредби от националното ни законодателство – чл. 29, ал. 4 и 5 от ЗС, предвиждащи ограничения за придобиване на вещни права от чужденци и от чужда държава, като поддържа, че подобни разпоредби има и в законодателствата на други държави. При положение, че такива ограничителни разпоредби има и в испанското законодателство, те биха били от значение за признаването и изпълнението на съдебното решение, постановено от българския съд, с което би бил уважен бъдещият иск за отнемането на имота в Испания, но не са от значение за изключителната компетентност на българския съд (в случая – СГС) да разгледа този иск, респ. – не са от значение за неговата процесуална допустимост, съответно – и за основателността на искането за обезпечаването му чрез налагането на възбрана върху имота.

Видно от изложеното по-горе, в мотивите към обжалваното въззивно определение САС е изложил съображения относно вероятната основателност на бъдещия иск, чието обезпечаване е поискано, свързани единствено със законността на придобиването от ответника на конкретния процесен имот, находящ се в Испания. Оплаквания относно тези съображения на въззивния съд частната касационна жалба не съдържа. В нея липсват и оплаквания за допуснати от апелативния съд процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на друга материалноправна предпоставка, която е от значение за вероятната основателност на иска – наличието на значително несъответствие в имуществото на касатора-ответник. Вместо това в жалбата направо се правят доводи за отсъствието на тази материалноправна предпоставка, които настоящата касационна инстанция, действаща като контролно-отменителна такава, а не по съществото на спора за допускане на исканото обезпечение, не може да обсъжда за първи път, след като в частната касационна жалба липсва оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждането на тези доводи, респ. – на тази материалноправна предпоставка. В частната касационна жалба няма оплаквания и относно съображенията на въззивния съд по приложението на чл. 35 от Регламент (ЕС) 1215/2012 при допускането на исканата възбрана.

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно определение е валидно и процесуално допустимо, а по гореизложените съображения – и правилно, поради което следва да се остави в сила.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2818/23.12.2020 г., поправено с определение № 217/22.01.2021 г., постановени по частно гр. дело № СП3872/2020 г. на Софийския апелативен съд.

ОСТАВЯ В СИЛА определение № 2818/23.12.2020 г., поправено с определение № 217/22.01.2021 г., постановени по частно гр. дело № СП3872/2020 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: