О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 77

Гр. София, 07.03.2022 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 3810 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба вх.№ 15202 от 01.09.2021 г., подадена от О. С. чрез адвокат Е. В. от САК, срещу въззивно Решение № 825 от 13.07.2021 г. по в. гр. д.№ 664/2021 г. на Софийски апелативен съд.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Искането за допускане на обжалването се поддържа по въпросите:

1. Какви са критериите и задълженията на съда при определяне размера на неимуществените вреди за точното прилагане на принципа на справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД;

2. Кои са предпоставките на чл. 51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендирано обезщетение с иск по чл. 49 ЗЗД.

Касаторът счита, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ППВС № 7 от 29.12.1958 г., Решение № 177 от 05.11.2020 г. по гр. д.№ 1350/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 154 от 15.12.2020 г. по гр. д.№ 30/2020 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 93 от 10.06.2021 г. по гр. д.№ 3057/2020 г. на ВКС, ІІІ г. о., Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ВС, ОСГК, Решение № 339 от 20.12.2018 г. по търг. д.№ 2882/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 146 от 28.05.2019 г. по гр. д. № 4482/2018 г. на ВКС, ІV г. о.

Ответникът по касация Р. В. С. е подал отговор на жалбата и изложението към нея чрез адвокат А. Г. от САК. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването. Претендира разноски за защитата пред ВКС, определени съгласно чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, апелативният съд е потвърдил Решение № 260 114 от 08.12.2020 г. по гр. д.№ 150/2020 г. на Софийски окръжен съд, с което касаторът е осъден на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ответника по касация сумата 26 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат от падане на пътното платно на 01.07.2019 г. в [населено място], както и сумата 500 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди – лечение, ведно със законните лихви върху всяка от главниците до окончателното им изплащане.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела. Размерът на цената на иска по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди възлиза на сумата 500 лв., която не надхвърля минималния праг за допустимост на касационното обжалване. По тази причина касационната жалба в частта й, с която се атакува произнасянето по този иск, се явява процесуално недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане.

По отношение на произнасянето по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от фактическа страна е прието за установено, че на 01.07.2019 г. ищецът и разпитаният като свидетел К. К. Д. се придвижвали по тротоара на [улица]в [населено място]. Решили да пресекат по посока на [улица]. Огледали се за преминаващи автомобили и предприели пресичане, при което ищецът стъпил в дупка отстрани на шахта и паднал. Ищецът не можел да стъпи на десния си крак, изпитвал силна болка. Свидетелят откарал ищеца до ИСУЛ, където го приели за лечение. След изписването от болницата свидетелят го виждал през два дни; той не се чувствал добре, не можел да става от леглото, бил много изнервен, не можел да се обслужва битово. Помагала му жената, с която живеел. И досега не е добре, защото не може да работи. Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-медицинска експертиза (неоспорено от страните) ищецът е получил травма на дясното коляно, довела до лезия (разкъсване) на задния рог на латералния мениск, лезия на задния рог на медиалния мениск, мукоидна трансформация на предна кръстна връзка. При липса на усложнения възстановителният период за такъв вид травма е около 3-4 месеца. Конкретно при ищеца лечението е започнало своевременно, впоследствие този коленен статус бавно се е влошил, като на личния преглед се установява по-лошо състояние, отколкото е описано в епикриза, издадена от МБАЛ - С. на 08.08.2019 г. Според експерта ищецът не е възстановен напълно към настоящия момент, има влошаване на коленния му статус и по анамнестични данни не може да изпълнява изискванията на старата си работа като оператор на машина. Налице е функционален дефицит при екстензия и при флексия на коляното, като са налице данни за двустранна увреда на коленните менисци. При възникването си травмата на коляното е причинила болка с висок интензитет, която във времето е варирала: от силна в началото през умерена до 3-ия месец и слаби изостряния след това. Към настоящия момент същата се провокира от палпация по входа на ставната цепка и по-рязко свиване в колянната става. Двадесет дни след проведената артроскопия на 02.07.2019 г. се е налагало ищецът да ползва помощни средства. Въззивният съд е обсъдил представената по делото медицинска документация за проведеното лечение.

По делото е прието и заключение на съдебно-техническа експертиза, неоспорено от страните, според което от дясната страна на [улица], с посока на движение от [улица]към [улица], както покрай зоната на процесното кръстовище с [улица], така и по цялото й протежение, има налична тротоарна ивица с настилка от циментови тротоарни плочки. Преминаването на пешеходци по същата е възможно, макар част от плочките да са напукани, а цели сектори от фугите да са обилно обрасли с растителност. Около централната зона на кръстовището между пътните платна на улиците „И. Д.” и „Х. Д.”, видимо има капак на ревизионна шахта на централизираната канализационна система за атмосферни води. Към експертизата е приложена снимка на шахтата, направена от вещото лице при огледа през м. август 2020 г., видно от която около капака на шахтата има циментова замазка, която е заравнена. Представени са и направени от ищеца снимки на шахта, находяща се на кръстовище, около която ясно се вижда непокрит с асфалт участък и в една част от този участък има дупки. Съгласно обясненията на ищеца по реда на чл. 176 ГПК, в деня на инцидента е бил с негов приятел – К. Д., движили се в дясно и решили да пресекат да отидат на [улица], която е противоположна на [улица], преминали и попаднал във въпросната дупка до капак на шахта.

Въззивният съд е приел, че по делото са установени всички елементи на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД. Не е спорно, че улиците „И. Д.” и „Х. Д.”, формиращи кръстовището, на което се намира процесната шахта, са в [населено място], поради което са общински, а и освен това на основание § 7, ал. 1, т. 4 и т. 7 от ПЗР на ЗМСМА собственост на общините са общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване; мрежите и съоръженията на техническата инфраструктура на транспортната, енергийната, водоснабдителната, канализационната, съобщителната и инженерно - защитната система, които обслужват само територията на съответната община и не са включени в уставния фонд на търговски дружества. Предвид разпоредбата на чл. 31 ЗП тези общински улици следва да се поддържат от общината. Нейните служители са били длъжни както да го поддържат в изправно състояние, така и да сигнализират по подходящ начин препятствията по него и да ги отстраняват в най-кратък срок. Процесната ревизионна канализационна шахта също е част от пътното платно – тя е пътно съоръжение по смисъла на т. 3 от ДР на ЗП, пътните съоръжения са елементи от пътя, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗП. За неоснователно е намерено оплакването на ответника, че доколкото тази шахта е собственост на „ВИК” София, то за нейната поддръжка отговаря това дружество. Дори последното да е вярно, доколкото шахтата е елемент от пътя, община Саомоков е длъжна да осигури и поддържа нейния монтаж така, че същата да е на нивото на пътя и да се слива с него така, че същата да е безопасна за преминаващи превозни средства и пешеходци, включително около нея да няма дупки. За неоснователно е счетено възражението на ответника, че към 01.07.2019 г. пътното платно около процесната шахта е било в изправност и безопасно за движение. Такива доказателства не са събрани по делото. Посоченото от вещото лице, че около шахтата има заравнена циментова замазка, установява това обстоятелство към м. август 2020 г., а не към м. юли 2019 г. Напротив, свидетелските показания на свидетеля К. Д. установяват, че към 01.07.2019 г. около шахтата е имало дупка. Прието е, че няма основания тези показания да не бъдат кредитирани, тъй като свидетелят е очевидец, а липсват доказателства, които да опровергават неговите показания. Налице са и снимки на шахтата от онзи момент, които не са били оспорвани от ответника, видно на които около шахтата липсва асфалт, а на места има и дупки около нея. Обстоятелството, че към м. август 2020 г. около шахтата има заравнена циментова замазка също е индиция, че преди полагането й на мястото не е имало асфалт.

Формиран е извод, че служители на ответната община не са изпълнили задължението си да поддържат пътното платно, дори не са изпълнили и задължението си да обозначат по подходящ начин дупката около шахтата. Приет е за установен и механизма на получените от ищеца травми - при стъпване в дупката около процесната шахта кракът му се извърта и той пада на пътното платно, като получава травма в дясното коляно. Няма никакви основания да не се кредитират показанията на свидетеля Д. в тази насока, тъй като същият е бил очевидец, а освен това възможността травмите да бъдат получени по описания начин е потвърдена и в заключението на СМЕ. Следователно, установена е причинната връзка между бездействието на служителите на ответника и травмата на ищеца. Обстоятелството какви травми е получил ищецът в причинна връзка с падането си при стъпване в дупка около процесната шахта е установено от събраните медицински документи и заключението на СМЕ, а именно: травма на дясното коляно, довела до лезия /разкъсване/ на задния рог на латералния мениск, лезия на задния рог на медиалния мениск, мукоидна трансформация на предна кръстна връзка. Коляното на ищеца е оперирано; поне 20 дни ищецът е бил на постелен режим, след което е могъл да се придвижва с патерици. Имал е нужда от чужда помощ за битовите си нужди. Нормално посочената травма отшумява за около 4 месеца, но при ищеца са настъпили усложнения, дясното коляно се е влошило, и до сега има болки при палпация и рязко свиване, има ограничение при флексия и екстензия. Няма данни за периода и дали въобще ще настъпи пълно възстановяване. Ищецът е изпитвал силни болки три месеца, които впоследствие са намалели, но и сега се появяват понякога. Ищецът е станал нервен и не може да работи на предишната си работа.

С оглед установените увреждания, последиците от тях и свързаните с това физически и психически болки и страдания на ищеца; техният вид, интензитет и продължителност, обусловени от вида и тежестта на уврежданията; възрастта на ищеца при инцидента (53 г.), която се характеризира с динамичен начин на живот; обстоятелството, че въпреки това ежедневието на ищеца е било сериозно променено за период от няколко месеца, при което е имал нужда от чужда помощ за елементарни ежедневни дейности, обстоятелството, че е претърпял една операция; че около три месеца е изпитвал интензивни болки, които впоследствие са затихнали, но и сега усеща болка в дясното коляно и има ограничения в движенията; че основният възстановителен период е около четири месеца, но при ищеца той продължава и сега; икономическите условия в страната към 2019 г. и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е намерил, че размера на адекватната обезвреда на претърпените от ищеца неимуществени вреди е не по-малко от претендираните 26 000 лева. Прието е, че на ищеца се дължи и законната лихва върху главницата, от момента на увреждането – 01.07.2019 г. За неоснователно е намерено възражението на ответника за наличие на съпричиняване от страна на ищеца. Посочено е, че в случая на първо място, нито е имало забрана за пресичане, (за да е бил длъжен ищецът да се движи само по тротоара), нито ищецът е бил длъжен да пресича по друг начин пътното платно. Не е установено в близост да е имало пешеходна пътека, по която ищецът да е бил длъжен да пресича. Той не е имал задължение непрекъснато да се оглежда за неравности по пътя. На следващо място, цитираното от ответника задължение по чл. 113, ал. 1, т. 2 ЗДвП да не удължава ненужно времето на пресичане се отнася за случай на пресичане на пешеходна пътека, а от друга страна липсва каквато и да е връзка между времето на пресичане и стъпването в неотстранена от ответника неравност на пътя. Не е налице причинна връзка между поведението на ищеца и получената от него травма от неравността на пътя около процесната шахта. Прието е, че след като липсва съпричиняване, липсва и основание за намаляване размера на определеното обезщетение.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправен въпрос, който се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане. Този въпрос е обуславящ изхода на спора, предвид фактическите и правни изводи на въззивния съд в мотивите на решението. По отношение на този въпрос обаче не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно посоченото ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, е обсъдил събраните по делото доказателства – писмени доказателства, свидетелски показания, заключение на съдебно-медицинска експертиза, и при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се е съобразил с вида и характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, продължителността на основния възстановителен период и остатъчните последици за здравето на ищеца, възрастта на пострадалия, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите – 2019 г. Съобразяването на изводите на съда с трайно установената практика на ВКС изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол.

Въпрос № 2 от изложението е относим към възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, направено с отговора на исковата молба. Въпросът не е разрешен в противоречие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД (Решение № 339 от 20.12.2018 г. по търг. д.№ 2882/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д.№ 525/2008 г. на ІІ т. о., Решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д.№ 1117/2009 г. на ІІ т. о., Решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д.№ 35/2009 г. на ІІ т. о., Решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д.№ 623/2011 г. на ІІ т. о., Решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д.№ 286/2010 г. на І т. о., Решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. д.№ 971/2010 г. на ІІ т. о., Решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д.№ 762/2010 г. на ІІ т. о., Решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д.№ 60304/2016 г. на ІV г. о.), в която е възприето разрешението, че принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал. За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. С Решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д.№ 762/2010 г., състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл, че релевантен за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Въззивното решение е съобразено с тази практика, тъй като отказът на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и да намали определеното по реда на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди е обусловен от преценката за липса на причинна връзка между поведението на пострадалия ищеца и вредоносния резултат.

Различният изход на делата в посочените от касатора съдебни актове е обоснован от различната фактическа обстановка, установена с конкретните доказателства по всяко дело. В този смисъл не е налице противоречие между атакувания съдебен акт и представената с жалбата практика, респ. – отсъства поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по посочените в изложението към касационната жалба правни въпроси.

С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи разноски във връзка със защитата на ответника по касация в производството пред ВКС. Последният е защитаван при условията на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД пълномощникът му има право да получи възнаграждение, съответно на защитения материален интерес (26 500 лева). Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ следващото се за случая възнаграждение възлиза на сумата 1 325 лв. Доколкото адвокат А. Г. е регистриран по ЗДДС, на основание § 2а НМРАВ неразделна част от възнаграждението му е и дължимият ДДС, поради което с настоящото определение следва да се присъди заплащането на сумата 1 590 лева.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на О. С. срещу частта от въззивно Решение № 825 от 13.07.2021 г. по в. гр. д.№ 664/2021 г. на Софийски апелативен съд, с която съдът се е произнесъл по иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 500 лв. и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д.№ 3810/2021 г. по описа на ВКС, Второ г. о. в същата част.

В тази част определението може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС с частна жалба, подадена в 1-седмичен срок от връчването на препис от акта на касатора.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 825 от 13.07.2021 г., постановено по в. гр. д.№ 664/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд в останалата част.

ОСЪЖДА О. С. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат А. Х. Г. от САК сумата

1 590 (хиляда петстотин и деветдесет) лева – възнаграждение за защитата на Р. В. С. в производството пред ВКС.

В тази част определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: