Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на „ИНЕРТСТРОЙ-КАЛЕТО“ с ЕИК[ЕИК] срещу решение №448 от 13.07.2021 г. по в. т.д. № 2505/2020 г. на САС, ТО- 09 с-в, с което е потвърдено решение № 64 /06.07.2020 г. по т. д. №215/2019 г. по описа на ОС-Монтана. С последното е бил отхвърлен предявеният от „Инертстрой калето”АД срещу „Екоинд“АД иск с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД вр. чл.240 ЗЗД за заплащане на сумата 315 000 лв., представляваща непогасена главница по договор за заем от 19.12.2016 г. и е ищецът е бил осъден да заплати на ответника направените от него деловодни разноски в размер на 7830 лв.

Излагат се основания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока уважаване на иска като доказан по основание и размер.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Екоинд“АД, в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира разноските в настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта:

В договор за паричен заем от 19.12.2016г и реалното предоставяне от ищеца на ответника на заемната сума, страните са уговорили връщането й да се осъществи на части в рамките на определен от тях срок от 30.06.2017г. до 31.12.2022 г. Страните са се договорили, че така сключеният като срочен договор се прекратява с изтичането на уговорения срок, като същите са предвидили в клаузата на чл.7 ал.1 право на заемодателя на едностранно прекратяване, при което, в случаите на виновно поведение от страна на заемателя / по б.“а“ и б.“б“/, остатъкът от невърнатата главница става предсрочно изискуем с отправянето на писмено предизвестие за това. Това е уговорено да става в две хипотези: когато се установи, че данните, въз основа на които е сключен договорът, са неверни или неточни и когато се установи, че предоставени след сключването на договора от заемателя данни са неверни или неточни.

Съдът е счел за неоснователно възражението, че тази клауза е нищожна. Изложени са съображения за това, че разпоредбата на чл.71 ЗЗД установява три предпоставки за търсене от страна на кредитора на изпълнение на задължението от длъжника преди изтичането на срока, но не е налице забрана страните, възползвайки се от предоставената им с чл.20 ЗЗД договорна свобода, да въвеждат и други, според отношенията им такива. Клаузата на чл.7 ал.1 б.“б“ от договора има санкционен характер, доколкото изрично уговорените две хипотези, в които се прилага едностранното разваляне на договора от страна на заемодателя и предсроачна изискуемост на целия остатък от дълга, е обвързано от виновно неизпълнение на длъжника. За да е налице такова, следва да е предвидено в закона или в договора в негова тежест съответно задължение. В случая, според съда, в договора /конкретно в раздел V от него/ не съществува клауза, задължаваща заемателя да предоставя на заемодателя определена по вид и време на предоставяне /напр. периодично/ информация. От друга страна, самото основание за едностранно прекратяване, при установяване на предоставяни след сключването на договора неверни и неточни данни, според съда, е неясно формулирано, което налага тълкуването му, с оглед ограничаване възможността то да бъде прилагано произволно спрямо широк кръг непредвидени изначално хипотези. Тълкуването на волята на страните, обективирана в клаузата, следва да се извършва стриктно, а не разширително и с оглед спазване договорния принцип на всяко право да съответства определено задължение на насрещната страна. Съдът е счел, че за заемодателя, в качеството му на кредитор, предоставил на насрещната страна свои средства, подлежащи на връщане, принципно съществува право да се осведомява във всеки един момент за платежоспособността на своя длъжник, при липсата на изрично предвидено в договора задължение, конкретизирано по време и начин на изпълнение чрез предоставяне на такава информация от страна на заемателя, според него, следва да се приеме, че такова задължение се поражда при поискване от заемодателя. Ето защо предпоставката за предсрочното прекратяване на договора и настъпване на изискуемост на цялото, иначе разсрочено с него задължение за връщане на заетите средства, предвидена във втората хипотеза на чл.7 ал.1 б.“б“ от договора, би могла да се счете осъществена само ако ищецът, чиято е доказателствената тежест, установи, че е поискал от ответника такава информация и последният е укрил от него, респ. отказал да му даде или е укрил обективно съществуващото свое финансово състояние. В случая твърдението си за невярно представяне на това състояние ищецът свързва с факти по заявяване от страна на ответника за обявяване на ГФО на дружеството за 2018г., което действие е предприето спрямо трето за правоотношението между страните лице; данните от този отчет са съпоставени с такива, установени от комисия, съставена от служители на дружеството-заемодател и лице, което към 12.08.2019г. е изпълнявало функции на председател на СД на „Екоинд“АД в съставения от тях и представен по делото инвентаризационен опис на КМА, налични по седалището и адреса на управление на ответното дружество. Допълнително ищецът се е позовал на представена от него оборотна ведомост на „Екоинд“АД, обхващаща период от 01.01.2019г. – 31.07.2019г. Според въззивния съд, така ангажираните доказателства /при липса и на своевременно наведени твърдения за изискана от ответника и негов отказ или предоставена му от него в неверен или неточен вид конкретна информация за състоянието на материалните му активи към определена дата/ не са годни да установят тезата на ищеца за възникнало негово право на едностранно прекратяване на договора и предсрочно изискване на остатъка от непадежиралите заемни средства, доколкото действието по заявяване не може да бъде счетено за действие по виновно неизпълнение на изискуемо договорно задължение към ищеца, което да породи правото на последния за едностранно прекратяване на договорната връзка.

Счетено е също така, че съставеният документ, озаглавен „инвентаризационен опис“, няма доказателствена стойност и не би могъл да бъде кредитиран като установяващ релевантни за спора факти, тъй като описът е изготвен в отсъствието на съответните натоварени от ответното дружество с отчетнически функции лица, на които е възложено да водят, съхраняват и отчитат стоковоматериални ценности /материално-отговорни лица/, носещи пълна имуществена отговорност спрямо работодателя и в отсъствието на изпълнителния директор на дружеството, който също носи косвена отговорност за отчитането и разходването на средствата и активите на предприятието. Липси на материални активи, каквито се твърди, с оглед данните по инвентаризационния опис, могат да бъдат установявани по предвидения за това в закона и вътрешните правила на дружеството ред – чрез проверка за фактическа наличност и съпоставка на установеното със счетоводната му документална обоснованост и то към точно определени моменти от време, относими към конкретен финансов период. Поради неспазването на този ред при съставянето на документа, на базата на него не може да бъде направен извод за наличие на установено несъответствие между фактическо и декларирано от длъжника имуществено състояние. Годността на описа като доказателствено средство за релевантните за спора факти се разколебава и от обстоятелството, че в комисията по съставянето му недопустимо са участвали лица, контролирани от ищцовото дружество – заемодател, които по тази причина, се явяват заинтересувани от установяването на обстоятелствата, така, както са отразени в документа, а и обективно не познават цялото имущество на ответника – длъжник, тъй като нямат достъп до търговските му книги. Посоченият също като член на комисията председател на СД на „Екоинд“АД няма данни да е изпълнявал функции на МОЛ, нито да е бил упълномощен от ръководителя на дружеството – изпълнителния му директор да извършва действия от негово име.Съдът е изложи съображения и за това, че дори да се приеме, че данните в инвентаризационния опис установяват обективно определена наличност на стоково-материални ценности в посочените в описа място и момент – 12.08.2019г., липсват доказателства какво е счетоводното отразяване на наличността именно към този момент /с оглед възможна междувременно извършена трансформация на стоки и продукция в парични средства през периода от 31.12.2018г. – след отчетната година – до 12.08.2019г./.

За съда, оборотната ведомост, представена с исковата молба, няма качеството на писмен документ по смисъла на ГПК, доколкото същата нито сочи имена, нито носи подписи на съответните длъжностни лица, които би следвало да са оторизирани да я съставят, както няма и дата на съставяне, поради което не може да бъде кредитирана като годно писмено доказателство.

Всички останали събрани по делото доказателства – сключвани от изпълнителния директор договори с трети лица – Общинска банка и свързано с него лице/ и действия по тяхното изпълнение, включително приетият в производството пред въззивната инстанция ревизионен акт, според съда, нямат отношение към основанието на иска, с който е сезиран съдът.

На база изложеното, съдът е обобщил, че след като по делото не е установено виновно неизпълнение на задължение на ответника, възникнало по силата на сключения от него с ищеца договор за заем или на такова, произтичащо пряко от закона, за ищеца не възникнало към м. октомври 2019г. правото да прекрати едностранно договора, като иска предсрочно изпълнение на остатъка от поетото от длъжника му задължение да върне цялата сума по заема.

За неотносимо към спора е счетено настъпилото след предявяването на иска неизпълнение на главното договорно задължение за плащане на част от разсрочените и междувременно падежирали вноски, доколкото твърдение за такова неизпълнение стои извън основанието за предявяване на иска и това обстоятелство се навежда едва с въззивната жалба, към която се представя и покана за плащането им.

Така мотивиран, въззивният съд е счел иска за неоснователен.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК-противоречие с практиката на ВКС в отговорите, дадени от въззивния съд по следните въпроси:

1. Може ли въззивният съд да приложи императивната правна норма на чл.235 ал.3 ГПК и да присъди вноските по договор за заем, падежът на които е настъпил в хода на първоинстанционното производство, когато приема че предсрочната изискуемост на целия остатък не е настъпила, дори когато такова основание за въззивно обжалване не е наведено; и 2. В какъв срок се преклудира възможността на ищец по търговски спор да направи искане за разпит на свидетел за оборване на изложени от ответника в отговора на ИМ твърдения;

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. В мотивите към т.1 от ТР по реда на нормативното тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че от така формулираните от касатора и възпроизведени по-горе въпроси, на които последният се позовава като основание за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 ГПК, първият въпрос формално има качеството обуславящ, с оглед финалната част от гореизложеното съдържание на мотивите на въззивния съд. Не е налице обаче втората предпоставка, на която се основава касаторът-противоречие с посочената задължителна практика на ВКС: ТР 1/2013 и ТР 8/2017 на ОСГТК на ВКС. Първото ТР се отнася до въззивното производство като цяло, а в отговора по т.1- При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване се засяга приложението на императивна материалноправна, а не на процесуална такава, каквато е тази на чл.235 ал.3 ГПК,сочена от касатора. Второто ТР 8/2017 се отнася изцяло и само хипотеза в контекста на исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК като продължение на заповедното производство след издадена заповед за изпълнение въз основа на извлечение от сметка и договор за банков кредит и следователно не касае изобщо настоящия спор.

Вторият въпрос се отнася до неправилно приложение на уредбата за процесуалните преклузии относно искане за допускане на свидетел за факта, на поканата към длъжника за даване на информация и не се явява обуславящ изхода по спора по следните съображения: въззивният съд е счел иска за неоснователен, тъй като по делото не е установено виновно неизпълнение на задължение на ответника, възникнало по силата на сключения от него с ищеца договор за заем или на такова, произтичащо пряко от закона, а изложените съображения, че е следвало по принцип ответникът да бъде поканен да даде информация са допълнително изложени, и като такива не се явяват решаващи за изхода на спора. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на този въпрос.

На основание изложеното не е налице основание за достъп до касационно обжалване.

В полза на ответника по КЖ се дължат разноски по водене на делото пред ВКС в размер на 600 лева-уговорено и заплатено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, с оглед приложените към отговора на КЖ писмени доказателства за това.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, Първо т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №448 от 13.07.2021 г. по в. т.д. № 2505/2020 г. на САС, ТО- 09 с-в

ОСЪЖДА „ИНЕРТСТРОЙ-КАЛЕТО“ с ЕИК[ЕИК] да заплати на „Екоинд“АД ЕИК[ЕИК] сумата от 600 лева-разноски в настоящата инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.