Производството е по чл. 66 ГПК, образувано по молба на „Агенция за закрила на длъжника „ООД [населено място] за възстановяване на срок за внасяне на държавна такса за касационно обжалване на решение №271 от 11.10.2018г. по т. д. № 347/18г. на Пловдивски апелативен съд, допуснато до разглеждане по същество с определение №49/.21.01.2020г. по т. д. № 351/19г. на Върховен касационен съд, І т. о.

Ответникът по молбата – „Пътстрой“ООД не е заявил становище.

Върховният касационен съд, състав на І т. о., след като обсъди данните по делото приема следното:

С определение №49/.21.11.2020г. по т. д. № 351/19г., Върховният касационен съд, в настоящият си състав е допуснал касационно обжалване на решение №271 от 11.10.2018г. по, д. № 347/18г. на Пловдивски апелативен съд, като е указал на касатора, сега молител, в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер на 1001 лв. Указани са още и правните последици от невнасяне на таксата. Установено е било, че съобщението, с указанията е получено от адв. И. Г. М. на посочения от процесуалния представител на страната - адв. Б. Г. М. съдебен адрес на 30.01.2020 г., а от направената служебна справка от главен счетоводител на ВКС на 11.02.2020 г., за което е приложена по делото служебна бележка, е установено, че по сметката на ВКС за държавни такси в периода 30.01.2020 – 10.02.2020 г. не е постъпила горепосочената сума. С оглед това и ВКС І т. о. е върнал касационната жалба вх. № 9991/18.12.2018 г. на „Агенция за закрила на длъжника“ ООД, [населено място]. Това определение е обжалвано от касатора и настоящ молител, като ВКС ІІ т. о., с определение № 247 от 01.07.2020г. е потвърдил така постановения съдебен акт, с който касационното производство е било прекратено, но е върнал делото на настоящия състав, с оглед инкорпорираното със сезиращата го частна жалба искане на страната -.касатор да бъде възстановен срока за внасяне на държавната такса, с лаконичния довод, че съобщението с указанията на ВКС, І т. о. е връчена на „неупълномощено лице“, което не я е предало на пълномощника на страната.

Молбата е неоснователна.

Нормата на чл.64, ал.2 ГПК въвежда като условие за възстановяване на пропуснат преклузивен срок, установяване от страната, която го е пропуснала това, че пропускът й се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее. Трайната съдебна практика приема, че такива обстоятелства са тези, които стоят извън волята на страната и тя въпреки положените от нея усилия не може да преодолее, като непредвидените обстоятелства, станали причина за пропускане на срока, следва да бъдат доказани. Предвидената в чл.46,ал.4, предл.2-ро ГПК хипотеза за възстановяване на срок е частна спрямо това общо правило, като съдържа конкретно императивно заложени условия, при които пропуснат срок при получаване на съобщенията от съда за осъществяване на дадено процесуално действие, може да бъде възстановен. Така, съобразно текста, при връчване на съобщението, чрез лице, което не е негов адресат, на доказване подлежи фактът, че лицето, до което е адресирано съобщението е отсъствало трайно от адреса и не е могло да узнае своевременно за връчването, в резултат, на което е пропуснало срока. Или, за да е основателна молбата за възстановяване на срока в тази хипотеза, молителят следва изрично да докаже отсъствието си от адреса и то в продължение на времетраенето на срока.

В разглеждания случай, нито общи, нито конкретни обстоятелства, относими към обсъдените норми, се установяват. Молителят е заявил в частната жалба като причина за пропускане на срока за внасяне на дължимата държавна такса, връчване на съобщението на неупълномощено лице, което не му го е предало. Това твърдение е уточнено в съдебно заседание от дванадесети октомври, а като причина за пропускане на срока е посочено, че „призовката“, с която е следвало да бъде уведомен за дължимостта на държавна такса „ не е била връчена“. В пледоарията по същество е поддържано, че пълномощникът не е получил призовката и същата не му е била предадена. С оглед тези твърдения, следва да бъде разграничено редовното от нередовното връчване на съобщението. Твърдението за нередовно връчване е относимо към обжалване на прекратителното определение, а не към възстановяване срока за внасяне на таксата, поради това, че ако съобщението не е надлежно връчено, срока не е започнал да тече. В случая, и с оглед другите разгледани твърдения на молителя се изяснява, че същият твърди хипотеза, при която съобщението е било надлежно връчено, но не му е предадено от получателя му - негов брат, също адвокат, с който, пълномощникът на касатора работи в една кантора. И. М. е разпитан като свидетел по делото, заявил е, че е получил съобщението редовно, но счита, че не го е предал, поради това, че вероятно и с оглед уговорката с неговия брат / пълномощник на касатора/ да получават призовки и по дела на другия и да си ги препращат по „ вайбър“, то „тази призовка“, свидетелят е „изгубил“. Тези показания и при липсващи други данни, също се преценяват с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, Така обсъждани, се налага извод, че дори обстоятелствата, които страната се опитва да докаже, а именно, че точно това съобщение е било изпратено по начина, по който свидетелят описва и по необясними причини не е получено, не са доказани при преценка на обстоятелствата, относими към предпоставките на нормата на чл.46,ал.4 ГПК, под която могат да бъдат подведени твърденията на пълномощника на касатора. Така, не е доказан фактът, че съобщението за дължимост на таксата, редовно получено, не е предоставено в срока, тъй като показанията на свидетеля са неубедителни и съдържащи вероятност, а не сигурност и още поради това, че същият не конкретизира дори съобщението, за което твърди, че не е било сред тези, които е изпратил чрез мобилна връзка на своя брат. Още, недоказани са и относимите, съобразно изложеното, факти за това, че Б. М. е отсъствал от адреса / посочен от него по делото/ в продължение на срока, през който е следвало да получи съобщението и да уведоми страната за указанията на съда, респективно да внесе таксата.

Извън това, не се установяват и непредвидени обстоятелства, нито се твърдят такива съобразно вече разгледаната им по-горе правна дефинитивност на общата норма на чл.64 ГПК. Изложените от страната обстоятелства са изцяло свързани с предвидимо и отстранимо от молителя поведение. Т.е. във възможностите на страната е била преценката, с оглед дължимата грижа за доброто водене на делата, създаване на организация на работа, която задоволително би спомогнала за ефективно изпълнение на задължението, произтичащо от дадените пълномощия.

С оглед изложеното не са налице предпоставките по чл.64, ал. 2 ГПК и молбата следва да бъде оставена без уважение.

По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на І т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „Агенция за закрила на длъжника „ООД [населено място] за възстановяване на срок за внасяне на държавна такса за касационно обжалване на решение №271 от 11.10.2018г. по, д. № 347/18г. на Пловдивски апелативен съд, допуснато до касационно обжалване с определение №49/.21.01.2020г. по т. д. № 351/19г. на Върховен касационен съд, І т. о.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: