Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на всеки от ответниците в производството – К. Л. К. и „ Б. И„ЕООД - против решение № 241/18.07.2019 г. по т. д.№ 302/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 82/15.02.2019 г. по т. д.№ 115/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, С потвърденото решение е уважен предявеният от ТБ „ Виктория „ АД, с правоприемник „Инвестбанк” АД против преждепосочените страни иск, с правно основание чл. 464 ГПК, за установяване в отношенията помежду им, че „Б. Е „ ЕООД няма следните вземания от К. К.: 1/ за сума от 84 198 лева – от увеличена стойност на собствен на същата имот, в резултат на извършени подобрения / СМР /, ведно със законна лихва върху същата сума от 10.05.2017 г. ; 2 / за сума 139 000 лева – неустойка, съгласно чл. 8 от сключено между ответниците споразумение от 04.09.2015 г. към договор за наем от 01.09.2015 г. ; 3 / разноски за арбитражно производство в общ размер от 11 840 лева, от които 6 340 лева – такса, 5 400 лв.- адвокатски хонорар и 100 лева депозит за разноски, за които вземания е издаден изпълнителен лист по ч. т.д.№ 438 / 2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, въз основа на спогодителен протокол по арбитражно дело № 2/2017 г. на Арбитражен съд към Сдружение за добрите адвокатски практики и образувано изпълнително дело № 20179110400641 на ЧСИ П.Н., с район на действие Окръжен съд – Пловдив. Касаторът „Б. И„ ЕООД оспорва допустимостта на въззивното, респ. първоинстанционното решение, като постановени по недопустим, подаден след преклузивен едномесечен срок, съгласно чл. 464 ГПК, иск. Всеки от ответниците оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.235 ал.2 ГПК и чл.236 ал.2 ГПК: несъобразяване с всички доказателства по делото, без излагане на мотиви относно основанието за некредикиране на част от същите. Изложени са доводи, че въз основа на всички доказателства - двустранно съставените от ответниците договор за наем, допълнително споразумение към същия, приемо-предавателен протокол за изпълнени СМР и съдебно-техническа експертиза, безспорно се установявало изпълнението на тези СМР, стойността на дължимото от К. К. плащане, забавата на същата и дължимата на това основание неустойка за забава, Намират необоснован отказа на съда да кредитира тези частни по същество документи, като непротивопоставими на ищеца, който не е страна по същите. Позовават се на нарушение на материалния закон – чл. 9 ЗЗД, досежно свободата на договаряне, вкл. определяне съдържанието на престациите по сключен между страни договор съобразно автономната им воля / в отношение към оспорваните от ищеца, като изключително завишени, стойности на договорени СМР, съобразно приложени № 1 към допълнителното споразумение към договора за наем /.

Ответната страна – „Инвестбанк„ АД, като правоприемник на ТБ „ Виктория”АД – оспорва касационните жалби: на „ Б. И„ АД - с довода за липса на изложение по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК / отговорът депозиран преди отстраняване на тази нередовност на касационната жалба на дружеството /, респ. с оспорването й по същество, а на К. К., поради голословност на твърдението за процесуални нарушения на въззивния съд по чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

Ищецът „Инвестбанк „ АД и „ Б. И „ ЕООД са конкуриращи се взискатели по изпълнително дело, образувано срещу длъжник К. К., „Б. И „ЕООД се легитимира като кредитор с изпълнителен лист, въз основа на спогодба, сключена, съответно одобрена в арбитражно производство, в която е признато съществуване на вземания на „Б. И „ЕООД срещу К. К. - от подобрение на нейн недвижим имот 84 198 лв. и неустойка за забава за изплащането на първата сума от 139 000 лева, съгласно сключено допълнително споразумение към договор за наем, по силата на което дружеството, в качество на наемател на имота, е поело задължението за основен ремонт и реконструкция на същия, срещу заплащането на стойността на ремонта, така както е определена по видове СМР в приложение № 1 към споразумението, Със спогодбата ответницата е поела и задължението за заплащане на дължими за арбитражното производство такса, адвокатски хонорар и разноски, в полза на дружеството, завело арбитражния иск. Със спогодбата „Б. И„ ЕООД е заявило, че ще упражни право на задържане по отношение на подобрения недвижим имот до изплащане на дължимите от К. К. суми. С оглед изтичане на визирания в спогодбата срок за заплащане, въз основа на спогодителния протокол е издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително производство срещу същата, по което ТБ „Виктория„ АД / праводател на ищеца / е конституирана като присъединен взискател. В резултат на осъществена публична продан подобреният имот е възложен на ответното дружество. При извършеното разпределение съдебният изпълнител е счел, че вземането на „Б. И „ЕООД се ползва с привилегия, като упражнило право на задържане, респ. взискател с право на предпочтително удовлетворение по смисъла на чл.136 ал.1 т.4 пр. второ ЗЗД и срещу дължимата цена по публичната продан е прихванал тук атакуваните, като несъществуващи и симулативни задължения. С това е обосноваван правният интерес на ищеца. Същият оспорва съществуването на вземанията с твърдението, че сключените договор за наем и споразумение към същия са съставени с оглед необходимостта от създаване на изпълнителен титул за несъществуващи вземания, с формалното им предявяване в арбитражно производство, последното съставляващо симулативен процес, Оспорил е датите на съставянето на двата документа, както и на приемо-предавателен протокол за приемане на изпълнените СМР, като непротивопоставими му, в качеството на частни свидетелстващи документи, съдържащи изгодни за страните изявления. Ответниците не са ангажирали доказателства. По искане на ищеца са допуснати съдебно-техническа и съдебно-икономическа експертизи,

За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на иска, въззивният съд е приел, формално изхождайки от съдържанието на сключената спогодба, че вземането от подобрения е изначално недоказано за основателно, тъй като право на възмездяване за такива имал само владелецът, не и държателят, какъвто по отношение на подобрения имот се явява „ Б. И„ ЕООД. Независимо от това му съждение, макар и в мотивите относно недоказаност на вземането от неустойка, съдът е изложил съображения и за недоказаност на вземането от договорената с допълнителното споразумение стойност на извършени от ответното дружество СМР. За последното съдът е приел, че само въз основа на двустранно съставените от ответниците частни документи, непротивопоставими на ищеца, вкл. поради липса на достоверна дата, и като съдържащи изгодни за тях факти, писмените доказателства не установяват сами по себе си изпълнението на СМР и оттук дължимостта на възнаграждение за същите. От недоказаност на последното се извежда и недоказаност на вземането на ответното дружество от задължение за неустойка за забава. Съдебно-техническата експертиза съдът е коментирал, като установяваща съществуващо понастоящем преустройство на имота, съответно СМР във връзка със същото, но като негодна да установи кой е извършителят му и времето на извършването му, вкл. с оглед установяване на забава, за която ответницата да отговаря по силата на чл. 8 от допълнителното споразумение, т. е. че такъв ремонт, изпълнен от ответното дружество е съществувал към момента на сключената спогодба в арбитражното производство. Паралелно съдът е коментирал и установеното от съдебно-счетоводната експертиза разминаване между съдържанието на активи / пасиви по обявения в ТР годишен финансов отчет на дружеството за 2016 г. и предоставената на вещото лице счетоводна документация, Коментирана е и невъзможността единствено от данъчната декларация за 2016 г., подавана до 30.03.2017 г. и включваща оспорените вземания, да се установи, че се касае за процесните СМР. Само за пълнота, доколкото биха били установени за съществуващи вземанията от възнаграждение за СМР и неустойка за забава, въззивният съд е посочил, че по смисъла на чл.136 ал.1 т.4 ЗЗД / на която привилегия се е позовал съдебният изпълнител и която привилегия ищецът оспорва / правото на задържане обезпечава вземания в хипотезите на чл. 91 ЗЗД, чл.70 ал.3, чл.72 ал.3 и чл.74 ал.2 ЗЗД, но не и в хипотезата на чл.90 ЗЗД, на която се основава ответното дружество.

В изложението по чл.284 ал.3 ГПК, касаторът К. К. формулира единствено въпроса: Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните в тяхната съвкупност, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решенията по т. д.№ 3495/2014 г. на ІІ т. о., т. д..№ 1106/2010 г. на ІІ т. о., гр. д.№ 3406/2016 г. на ІV г. о. на ВКС.

В изложението на касатора „Б. И „ ЕООД са формулирани следните въпроси: 1/ Какви са задълженията на съда относно обсъждането и кредитирането и самостоятелната оценка на доказателствата, приети по делото, в тяхната пълнота и цялост и следва ли да се мотивира защо приема едни доказателства на едната страна и защо не приема други доказателства на другата страна по делото? Въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решенията по т. д.№ 3495/2014г, на ІІ т. о. и гр. д.№ 3406/2016 г. на ІV г. о. на ВКС ; 2/ По правната си природа какъв е характера на правото на задържане в чл.90 ЗЗД – облигационен или вещно-правен? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решение по гр. д.№ 11/2013 г. на І г. о. на ВКС.

Въпросът на касатора К. К. и първият от въпросите на касатора „ Б. И „ЕООД напълно съвпадат, вкл. по обосноваване на допълнителния селективен критерий. Видно от преждеизложените решаващи мотиви на въззивното решение, същите съдържат коментар на всички доказателствени средства, основно ангажирани от ищцовата страна, вкл. мотиви защо не се кредитира в обосноваване на действително извършени СМР съставеният от ответниците приемо-предавателен протокол и заключението на техническата експертиза, В обстоятелствената част на изложението по тези въпроси не е посочено доказателство, останало извън преценката на съда, нито се коментира действително неразгледан в доказателствено отношение аспект на конкретно доказателствено средство, като касаторите формално поддържат достатъчност на представените по делото такива, възпроизвеждат съдържанието на обсъжданите и от съда доказателства и съдържанието на касационните си доводи. Формулираните въпроси не кореспондират с действителното съдържание на мотивите на въззивния акт, а несъгласието на касаторите със същите само по себе си не е основание за допускане на касационното обжалване, без посочването на правен въпрос, отразяващ специфика в анализа на доказателствата, с оглед вида и доказателствената им сила, при който съдът се е отклонил от задължителната съдебна практика по приложението на процесуалния закон. Поради това въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Вторият от въпросите на касатора „Б. И „ ЕООД също не удовлетворява изискването за правен, тъй като въззивният съд не е оспорвал облигационния характер на правото на задържане по чл. 90 ЗЗД, а изложил съображение, че доколкото ответното дружество се ползва от правото на „възражение за неизпълнен договор”, то не е такова, попадащо в обхвата на привилегията по чл.136 ал.1 т.4 ЗЗД. Отделно от това, доколкото не е обосновано основание за допускане на касационното обжалване по отношение съществуването на вземанията, до изпълнение на които ответното дружество упражнява право на възражение за неизпълнен договор, отговор на поставеният правен въпрос, дори да би кореспондирал с решаващ извод на въззивния съд, не би бил от естество да промени сам по себе си правния резултат, което на самостоятелно основание и съгласно т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС изключва характеристиката му на правен въпрос.

Несъстоятелен е довода за недопустимост на въззивното решение, съответно правилни са съображенията на въззивния съд в тази връзка, основани на определение № 464 по ч. т.д.№ 553/2016 г. на ІІ т. о. на ВКС, според което искът по чл.464 ГПК не е обвързан с преклузивен едномесечен срок, посочен в нормата, но като срок, относим към предаване сумата на взискателя, в случай че в същия този срок не е предявен иск срещу извършеното разпределение и от което се обосновава вида на търсената защита – с установителен или осъдителен иск. Настоящият състав подкрепя това определение, постановено по реда на чл. 274 ал.3 ГПК,

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 241/18.07.2019 г. по т. д.№ 302/2019 г. на Пловдивски апелативен съд по касационните жалби на всяка от страните – К. К. и „Б. И „ЕООД.

ОСЪЖДА К. К., на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК, да заплати на „Инвестбанк „ АД разноски за настоящото производство, в размер на 800 лева – платено адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА „Б. И „ЕООД, на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.1 ГПК, да заплати на „Инвестбанк „ АД разноски за настоящото производство, в размер на 500 лева – платено адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: