Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. С. С., представлявана от адв. А. Т., срещу въззивно решение №179/13.07.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 183/2020 г. по описа на Окръжен съд - Враца, в частта за определения режим на лични отношения на детето К. В. Х. с бащата В. К. Х.. В останалата част, с която упражняването на родителските права е предоставено на майката В. С., определено е местоживеене на детето при нея и бащата е осъден да заплаща месечна издръжка за детето в размер на 150 лв., първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.

В касационната жалба се сочи, че въззивното решение в обжалваната му част е незаконосъобразно, тъй като определеният режим на лични отношения с бащата не е съобразен интереса на детето; както и че в нарушение на процесуалните правила съдът не се е произнесъл по въззивната жалба на В. С. по иска за издръжка.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поддържа, че на основание чл.280, ал.1, т.1 – т.3 и ал.2, пр.3-то ГПК касационният контрол следва да се допусне по множество въпроси, които обобщени, касаят: задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото, да обсъди доводите и възраженията на страните; при противоречиви доказателства – да посочи на кои дава вяра и защо; да изложи свои собствени решаващи мотиви и в случаите, когато препраща на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция. В р.IV – ти от изложението са формулирани седем въпроса, отнасящи се до синдрома на родителско отчуждение, респ. възможността за „злоупотреба с право и поставяне в риск” на дете, което е „тормозено психически” от неотглеждащия го родител; съответства ли на „принципа за правова държава” да се задължава детето насила да поддържа контакти с родителя, вместо да бъде съхранено „емоционалното му здраве и спокойствие”; определянето на минимална издръжка съответства ли на интереса и потребностите на детето; дискриминира ли се отглеждащият родител при определяне на финансовото му участие в издръжката, ако по-големият размер издръжка не е в тежест на другия родител.

Ответникът В. К. Х., чрез адв. С. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на всички изложени в жалбата оплаквания.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

По делото е установено, че родителите на малолетния К. (на 10 год.) са живели на семейни начала до 2018 г., а след раздялата детето е останало да живее с майката, на която съдът е предоставил упражняването на родителските права. В. Х. не е обжалвал решението в тази му част. Предмет на касационно обжалване от В. С. е определеният от съда режим на лични отношения на детето с бащата.

Обсъждайки поотделно и в съвкупност всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, социалните доклади, заявеното от страните при изслушването им по реда на чл. 59, ал. 6 СК и заключенията на съдебните експертизи, въззивният съд е приел, че в отношенията между родителите има недоверие, неразбирателство, нетърпимост и конфликти. При детето е констатиран в силна степен „синдром на родителско отчуждение” в резултат на поведението на майката, която не съдейства за осъществяването на нормални контакти между бащата и момчето. Посочено е, че синдромът на родителско отчуждение е страдание, което нарушава психичното и емоционалното здраве на детето, правото му свободно и пълноценно да общува и с двамата си родители. Въпреки установения добър родителски капацитет на жалбоподателката да се грижи и отглежда малолетния К., неосъзнаването от нейна страна на вредните последици от родителското отчуждение и липсата на готовност да съдейства (вкл. и чрез ползване на специализирана помощ) за преодоляването на проблема, не е в интерес на детето. Отсъствието на редовни контакти с бащата влияе негативно, а с оглед пола на детето, фигурата на мъжкия авторитет е важна за социалното му развитие и израстване. Съдът е посочил, че според заключението на приетата психологична експертиза работата по преодоляването на родителското отчуждение е продължителен процес и ще изисква подкрепящи мерки за родителите и детето. Предвид състоянието на отношенията в момента, за осъществяването на по-продължителен контакт с бащата, вкл. и с преспиване на К. в дома му, е необходимо активното съдействие на двамата родители (и най-вече на майката), както и специализирана професионална помощ. Отчитайки всички тези обстоятелства, както и притежаваните от бащата добри родителски качества и възможности, въззивният съд е приел, че в най-добрия интерес на детето е да се определи един по-гъвкав и адаптивен режим на лични отношения, който да способства за постепенното преодоляване на родителското отчуждение и за възстановяване на нарушената връзка баща - син. Предвид това и като е обсъдил доводите на страните, въззивният съд е постановил през първите три месеца контактите между бащата и детето да се осъществяват за по – кратко време (два пъти в месеца за по два часа) и в присъствието на социален работник, който да медиира срещите; през следващите три месеца – всяка първа, трета и четвърта събота от 10 ч. до 18 ч. без присъствие на социален работник и без преспиване в дома на бащата; след този 6-месечен период – всяка първа и трета седмица от месеца от 11 ч. в събота до 19 ч. в неделя, с преспиване при бащата; определен е и ротационен режим за ваканциите и официалните празници в случай, че родителите не постигнат съгласие помежду си.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, първата група процесуалноправни въпроси в изложението нямат претендираното от жалбоподателката значение и не обуславят допускането на касационния контрол.

В практиката си Върховният касационен съд последователно е изтъквал, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно (вж. - решение № 147/04.06.2014 г. по гр. д. № 1557/2014 г., ІІІ г. о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г., ІV г. о., решение № 36/20.03.2015 г. по гр. д. № 4794/2014 г., ІІІ г. о., реш. по гр. д. № 59/2018 г., реш. по гр. д. 2396/2017 г. и др.). Най-добрият интерес на детето определя решението на съда при възлагане упражняването на родителските права и при мерките за личните отношения включително, а въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес предвид указанията, дадени в т.1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете.

Нееднократно е разяснявано, че право на всяко дете и негова естествена потребност е то да общува и с двамата си родители. По тази причина, по принцип мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се изхожда изключително от интереса на детето и с оглед спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата. Поведение на родител, на който е предоставено упражняването на родителските права, с което възпрепятства контакта с другия родителя не е в интерес на детето (вж. - ППВС №1/1974 г., решение №131/14.06.2016 г. по гр. д. № 4490/2015 г., ІІІ г. о. и др.).

Режимът на лични отношения е приложим за преодоляването на установено по делото родителско отчуждение. Родителското отчуждение накърнява в най-голяма степен интереса на детето и съдът е длъжен при определянето на режима на лични отношения да вземе адекватни (според състоянието на детето, степента на осъзнаване на проблема от двамата родители и готовността им да се включат в разрешаването му) мерки за неговото преодоляване. Затова в чл. 59, ал. 6, изр. 2-ро СК законът, при наличието на данни за родителско отчуждение, задължава съда служебно да назначи експертиза и изслуша заключението на вещо лице – психолог (вж.- решение № 222/24.06.2015 г. по гр. д. № 6894/2014 г., ІV г. о., решение № 111/28.05.2018 г. по гр. д. № 4185/2017 г., ІV г. о. и др.).

Съдът не може да определи адекватни мерки относно упражняването на родителските права и личните отношения на детето, без да съобрази необходимите мерки за преодоляване на родителското отчуждение, готовността на родителите да ги приложат и поведението им в хода производството по делото, особено ако такива мерки са препоръчани от експерта и съдът ги намира за полезни. Неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, са показателни за известен дефицит на родителски и възпитателски качества у съответния родител.

Съдът не може да бъде пасивен, той следи служебно за интереса на детето и поради това в споровете за родителски права и режима на лични отношения съдът не е обвързан от желанията на детето или от предложенията на родителите, още повече в случаите, когато липсата на нормална комуникация и недоверието между тях е довела до затруднена, непълноценна или прекъсната връзка на детето с родителя, неупражняващ родителските права, в т. ч. до родителско отчуждение. Поведението на всеки от родителите и останалите причини, довели до формиране у детето на емоционални състояния, представи и желания, индикиращи отчуждение имат важно, но не решаващо значение за начина и формата за поддържане на личните отношения с родителя, на когото не са предоставени родителските права. Съдът е длъжен при формиране на преценката си да вземе предвид всички релевантни факти, да отчете спецификите на случая, като при данни за създавани пречки от единия родител и установено отчуждение на детето спрямо другия родител, определените мерки следва да са насочени към преодоляването на тази ситуация и постигането на нормална обстановка за общуване между детето и родителя, който не упражнява родителските права (вж. – решение №54/02.07.2020 г. по гр. д. №1816/2019 г., ІІІ г. о., решение № 19/15.02.2019 г. по гр. д. № 2578/2018 г., IV г. о. на ВКС и др.).

Въззивното решение не е постановено в отклонение с тези правни разрешения. В случая са съобразени всички конкретни факти и обстоятелства, осъществили се до момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, като определеният режим на лични контакти с бащата отчита обективната необходимост от постепенна адаптация на детето и осигурява възможност за преодоляване на негативните му нагласи спрямо този родител чрез медииране на срещите в първите месеци от социален работник.

Въпросите в р. ІV-ти от изложението са изцяло ирелевантни и не обуславят селектирането на жалбата. В първата си част, касаеща режима на лични контакти, въпросите са неотносими, защото формулировката им предпоставя факти и обстоятелства, каквито по делото не са установени и по които въззивният съд не се е произнасял. В производството липсват данни с поведението си бащата В. Х. да „тормози психически” и да „поставя в риск” детето К., респ. да „злоупотребява” с правата си на родител и да иска детето „насила да поддържа контакти” с него. Напротив, прието е, че жалбоподателката е тази, която не осъзнава сериозността на негативните последици за детето от родителското отчуждение от баща му, което накърнява детския интерес и не би могло да се толерира, независимо от какви причини (в отношенията между двамата родители) е породено.

Във втората си част въпросите в р. ІV-ти от изложението се отнасят до спора по иска за издръжка, който не е бил предмет на въззивно обжалване и поради това е и извън предмета на настоящото касационно производство.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 пр. 3-то ГПК. Във фазата по допускане на касационната жалба Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Той може да направи извод за възможна очевидна неправилност само от съдържанието на самото решение. В случая жалбоподателката не сочи в изложението си (извън аргументацията по повдигнатите правни въпроси) никакви доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. След като едни от тези въпроси са необуславящи, а другите са разрешени в съответствие с установената практика на ВС и ВКС, обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №179 от 13.07.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 183/2020 г. по описа на Окръжен съд – Враца в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.