Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А енд Е компъни” ЕООД срещу решение №96 от 08.10.2019 г. по в. т.д.№206/2019 г. на АС Бургас. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №101 от 29.03.2019 г. по т. д.№223/2018 г. на ОС Бургас, в частта, с която „А енд Е компъни” ЕООД е осъдено да заплати на А. С. А. на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД сумата от 8 151 евро, неизпълнени задължения по договори за заем от 05.05.2010 и 25.06.2010 г., ведно със законната лихва от 11.05.2018 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.86, ал.1 от ЗДД, сумата от 208.14 лв., левова равностойност на 106.42 евро, мораторна лихва за периода 26.03.2018 г. – 11.05.2018 г. и е потвърдено решение №101 от 29.03.2019 г. по т. д.№223/2018 г. на ОС Бургас, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „А енд Е компъни” ЕООД насрещен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 3 143 евро, ведно със законната лихва от 08.08.2018 г. до окончателното изплащане.

В жалбата се навеждат доводи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Може ли съдът да приеме за изпълнено задължение на заемодателя по договор за паричен заем, без същият да е представен по делото и без доказателства за реално предоставяне на уговорените суми на заемателя. 2. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба и да разгледа всички възражения и доводи на страните относими към правния спор. 3. Длъжен ли е съдът да изложи конкретни мотиви, въз основа на които прави своите изводи по същество в постановения съдебен акт. 4. Представлява ли процесуално нарушение липсата на произнасяне от съда на изменението на исковата претенция. 5. Може ли съдът да присъди разноски, без да е представен списък за тях. 6. Може ли само по заявено твърдение на заемодателя за липса на получени от него суми, съдът да приеме за симулативни негови изявления за получени суми в лично подписани нотариално заверени декларации-съгласие за заличаване на договорни ипотеки. Спрямо първите пет въпроса се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо шести въпрос - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касация А. С. А. не заявява становище по касационната жалба. Обжалва решение №96 от 08.10.2019 г. по в. т.д.№206/2019 г. на АС Бургас в частта, с която след частична отмяна на решение №101 от 29.03.2019 г. по т. д.№223/2018 г. на ОС Бургас, са отхвърлени предявените от А. С. А. срещу „А енд Е компъни” ЕООД искове: по чл.240, ал.1 от ЗЗД за разликата над присъдения размер от 8 151 евро до пълния предявен размер от 73 491 евро, неизпълнено задължение по договори за заем от 05.05.2010 и 25.06.2010 г., ведно със законната лихва от 11.05.2018 г. до окончателното изплащане и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата между присъдения размер от 1360.07 лв. до предявения размер от 3 105.56 лв., мораторна лихва за периода 26.03.2018 г. – 11.05.2018 г.

В жалбата се навеждат доводи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли да се ползва с доказателствена сила оспорен частен свидетелстващ документ – разписка по чл.77, ал. от ЗЗД, в който не са посочени основанията и размера на погасяваното задължение, след като е установено по безспорен начин, че върху документа, относно релевантните за материализираното отношение обстоятелства, е налице интервенция на трето неустановено лице. 2. Следва ли да се ползва с доказателствена сила оспорен частен свидетелстващ документ – разписка по чл.77, ал. от ЗЗД, в който не са посочени основанията и размера на погасяваното задължение, след като са налице многобройни извънсъдебни признания на факта, че задължението, чието погасяване се домогва да докаже страната с тази разписка, съществува и не е погасено, вкл. изявление на длъжника до кредитора, цитиращо извършените от длъжника до момента плащания и извършено години след посочената в разписката дата, в което изявление липсва позоваване на посоченото в разписката плащане. 3. Чия е доказателствената тежест при направени твърдения за погасяване на задължението по договор за заем и следва ли това да се извърши при условията на пълно доказване за извършено плащане, вкл. на всички елементи, определящи изпълнението на задължението като „точно“. 4. Следва ли вписванията в счетоводните книги да се преценяват от съда според тяхната редовност и съобразно другите доказателства по делото. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно.

„А енд Е компъни” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направените пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от А. С. А. срещу „А енд Е компъни” ЕООД искове по чл.240, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 72 600 евро, дължима по договор за заем от 05.05.2010 и за заплащане на сумата от 74 400 евро, дължима по договор за заем от 25.06.2010 г., както и с иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3753.56 лв., обезщетение за забава върху главница в общ размер на 147 000 евро. С допълнителна искова молба, ищецът е посочил, че признава извършени от ответника плащания на суми в общ размер на 73 509 евро, поради което прави намаление на исковата си претенция по договорите за заем и поддържа претенцията за остатъка – 73 491 евро. С първоинстанционното решение е разгледан иск по чл.240, ал.1 от ЗЗД за сумата от 73 491 евро /уважен изцяло/, иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3 753.56 лв. /уважен частично/ и предявеният от ответника насрещен иск /отхвърлен изцяло/.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че А. А. е претендирал със сезиращата съда искова молба, че заемите за сумите 72 600 евро и 74 400 евро не са издължени, но тъй като е признал, че е получил плащания в размер на 10 000 лв., равняващи се на 5113 евро, и 68 396 евро, е изменил претенцията си по размер, като претендира 73 491 евро. Счел е, че между страните са били сключени три договора за заем, обезпечени с договорни ипотеки, датиращи съответно към 05.05.2010 г., като в съглашенията е материализирано съгласие на А. А. за предаване в собственост на „А енд Е компъни” ЕООД на парични суми в размер на 72 600 евро по първия договор, 96 800 евро по втория договор и 74 400 евро по третия договор, срещу насрещно задължение на заемателя да върне заетите сума на съответни, посочени в съглашенията, падежи. Посочил е, че предвид характеристиката му на реален договор, за да породи действие, заемът за потребление включва както постигането на съгласие, така и предаване на уговорените суми и тъй като в първоинстанционното производство не е било налице разногласие между страните относно предаването на сумите по заемите, е достигнал до извод, че въвеждането на подобно възражение във въззивната жалба е недопустимо, като преклудирано, като следва да се приеме, че са налице обвързващи страните договори за заем, по които е изпълнено задължението на заемодателя да престира уговорените суми. Установил е, че за обезпечаване изпълнението по договорите на задължението за връщане на заемите, страните са постигнали съгласие по учредяване на договорни ипотеки, върху недвижимости, собственост на заемателя, като по първия договор са ипотекирани десет апартамента, по втория - единадесет апартамента, по третия – петнадесет апартамента, всички находящи се в сграда с идентификатор 51500.506.278.1, изградена в поземлен имот с идентификатор 51500.506.278 в к. к. „Слънчев бряг – запад“ и подробно описани в договорите за ипотека. Намерил е, че към съглашенията са сключени анекси, съответно от 30.12.2012 г. и 18.12.2015 г. по първия договор, от 25.02.2011 г., 30.12.2012 г. и 18.12.2015 г. по третия договор, с които е уговорена промяна в срока на издължаване на сумите, като в последна сметка падежите и по двата процесни договора са фиксирани на 31.12.2016 г. Посочил е, че дружеството ответник е представило пет броя декларации – съгласие – от датите 25.06.2010 г. и 01.11.2013 г. по първия договор, и от датите 01.11.2013 г., 03.09.2012 г. и 02.06.2014 г. по втория, за частично заличаване на договорни ипотеки, с които заемодателят е дал съгласието си да бъдат заличени вещните тежести върху част от обектите по горепосочените нотариални актове, като в същите декларации е направил изявление, че заемите са частично погасени, посочвайки конкретни суми, като в настоящото производство заемодателят признава получаването на сумите по две от декларациите – съгласие, тези датиращи към 01.11.2013 г., общо за сумата от 10 000 лв., равностойни на 5113 евро, за плащането на която сума е налице представено платежно нареждане от същата дата. Счел е за неоснователно възражението на ответника, че липсва въведено в процеса възражение за симулативност на едностранните изявления, посочвайки, че по отношение на останалите декларации, в допълнителната искова молба ищецът е поддържал, че удостоверените в същите суми не са реално получени от него, а са посочени произволно, за нуждите на формиране на материален интерес в производството по заличаване на ипотеките, като в същината си, това представлява твърдение, че обективираните в документите изявления на издателя на декларацията не съответстват на действителната му воля, а са били симулативни. Посочил е също така, че процесуалният ни закон изисква, за да се допусне разкриване на симулацията, при отсъствие на обратен документ /какъвто не се твърди да е съставян в настоящия случай/, наличието по делото на начало на писмено доказателство, а именно документ, който не разкрива сам по себе си привидността – не съдържа признание за нея, но от текста му може да се съди, че волеизявлението е било направено без да се желаят правните му последици, привидно /в настоящия случай като подобен обратен документ следва да се третира приетото писмено доказателство по делото, наименувано „пояснителна информация“, което изхожда от управителя на дружеството ответник и е адресирано към временния синдик на същото, в производство по несъстоятелност и в което се съдържа изявление, че дружеството има непогасен паричен заем към ищеца, с остатък в размер на 287 507 лв., като сумата съответства на стойностите в лева по двата заемни договор – предмет на производството/. Приел е, че от този документ може да се изведе индиция, че удостовереното в декларациите – съгласие не отговаря на действителната воля на автора на изявленията, той не е получавал плащания в посочените размери на посочените дати и в този смисъл е допустимо в процеса да се разкрият действителните отношения между страните, но от друга страна, коментираната пояснителна информация, съдържаща признание съществуването на вземанията, следва да се анализира в съвкупност с останалия събран по делото доказателствен материал, съобразно разпоредбата на чл.175 от ГПК. Изразил е становище, че е ясно е, че същата не може безалтернативно да се приеме като пълно доказване, че към датата на съставянето на документа – 22.01.2016 г., двата заема не са били издължени в никаква част, въпреки принципната значимост на признанието на неизгоден за признаващия факт, а и самият ищец е признал получени плащания на 01.11.2014 г. - внимателният анализ на посоченото писмено доказателство, при съпоставяне на данните в същото със заключението на вещото лице по изпълнената в първоинстанционното производство съдебно – икономическа експертиза, сочи, че то е съставено изключително на базата на данните по баланса на дружеството, а управителят единствено е възпроизвел счетоводните статии по различните сметки от баланса. Изложил е съображения, че признание за неиздължаване на заемите не се съдържа и в анексите към договорите, като посочването на пълните дължими суми в тях цели недвусмислено да индивидуализира съглашенията, като в никакъв аспект от формулировката на допълнителните съглашения не може да се заключи, че дружеството признава, че не е правило погасителни плащания, още повече, че и по двата заемни договора има предоговаряне, след признатото в настоящия процес частично плащане от 5113 евро, което отново не е отразено в анексите. Счел е, че липсва правна и житейска логика ищецът, видно от декларациите – съгласие, да се е съгласил да освободи от реалното обезпечение повече от половината – тринадесет от общо 25 апартамента, без да е получил плащане срещу значителна част от дълга. По отношение представената по делото разписка за получена сума в брой, датираща към 15.09.2010 г., в която ищецът е декларирал, че на същата дата е получил от представляващия ответното дружество сумата от 65 340 евро, като издължаване по предоставен паричен заем, без да се конкретизира по кое точно заемно правоотношение, е приел, че изпълнената в първоинстанционното производство съдебно – почеркова експертиза доказва автентичността на разписката, като изходяща от ищеца, като правното му твърдение, въведено в допълнителната искова молба, е че посочената разписка е относима към третия договор за заем, сключен на 31.05.2010 г. Анализирайки наличните по делото и неоспорени от страните две разписки от датите 01.07.2010 г. и 15.08.2010 г., в които, в маниер идентичен с този по оспорената разписка от 15.09.2010 г., страните собственоръчно са удостоверили изплащането на заема в общ размер на 96 800 евро, чрез пълно издължаване в брой на обективираните дати на суми от управителя на дружеството на ищеца, е достигна до извод, че разписката от 15.09.2010 г. не удостоверява издължаване по третия заемен договор. Ето защо и тъй като ищецът не е въвел в процеса данни, нито е провел доказване за наличието на други договорни обвързаности по заеми между страните, е приел, че с плащането на сумата по разписката от 15.09.2010 г. са погасени задължения по двата процесни договора за заем. С оглед изложеното е намерил, че по надлежно възникналото задължение по двата договора за заем от 05.05.2010 г. и 25.06.2010 г. в общ размер на 147 000 евро до завеждане на настоящото дело – 11.05.2018 г., заемателят е издължил сумите от 5113 евро, по признание на заемодателя, 65 340 евро, по разписка от 15.09.2010 г. и 68 396 евро, по платежно нареждане от 26.04.2018 г., като е останала за плащане сумата от 8151 евро, в какъвто размер предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен, а за горницата до претендирания размер от 73 491 евро – отхвърлен. Счел е за основателна и претенцията за мораторна лихва върху установената като неиздължена главница – 8151 евро, считано от 26.03.2018 г. до 11.05.2018 г., в размер на 208.14 лв., левова равностойност на 106.42 евро, както и претенцията за мораторна лихва върху сумата от 68 396 евро за периода от 26.03.2018 г. до 25.04.2018 г. По отношение на насрещния иск, който намира своето основание в твърдения на заемателя, че е извършил плащания в полза на заемодателя, в превишение на уговорените за връщане суми, е приел, че същият е неоснователен, тъй като са налице неиздължени суми по договорите за заем

В съответствие с правомощията си за служебна преценка на допустимостта на обжалваното решение - т. 1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС и т. 10 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, настоящият състав намира, че независимо от формулираните от касаторите въпроси, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на процесуалната му допустимост. В случая с исковата молба са предявени два иска по чл.240, ал.1 от ЗЗД - за сумата от 72 600 евро, дължима по договор за заем от 05.05.2010 и за сумата от 74 400 евро, дължима по договор за заем от 25.06.2010 г., като предвид молбата на ищеца за намаляване на претенцията и поддържането й за остатъка – 73 491 евро, въззивният съд се е произнесъл за дължимостта на посочената сума, без обаче да е уточнено от ищеца по кой/и от договорите е налице погасяване с платените от ответника суми, респективно по кой от всеки от двата договора, каква част от сумата от 73 491 евро се претендира, съответно какво обезщетение за забава се иска да бъде присъдено по всеки едни от договорите.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №96 от 08.10.2019 г. по в. т.д.№206/2019 г. на АС Бургас.

УКАЗВА на „А енд Е компъни” ЕООД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 368.84 лв.

УКАЗВА на А. С. А. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 590.79 лв.

При неизпълнение на указанията в срок касационното производство в съответната част ще бъде прекратено.

След представяне на доказателства за внасяне на таксата, делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.