Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Планекс“ ЕООД със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя Х. Д., подадена чрез процесуалния представител адв.Г. З. от АК-Варна срещу въззивното решение № 75 от 29.6.2020 г, по в. гр. дело № 82/20 г на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1458/6.12.2019 г по гр. дело № 2565/18 г на Окръжен съд-Варна.С първоинстанционното решение касаторът „Планекс“ ЕООД е осъден да заплати на Г. Н. О. от [населено място], обл.Разград сумата 70 000 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинено от злополука, настъпила на 16.8.2016 г, ведно със законната лихва, считано от 16.11.2018 г до окончателното плащане, както и сумата 15 984, 61 лв, представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, считано от датата на увреждането-16.8.2016 г до предявяване на иска.

В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

Ответникът по касационната жалба Г. Н. О. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалните му представители адв. М. Е.-В. и адв.Г. И..Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Третото лице-помагач на страната на ответника „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

От данните по делото се установява следното:

Предявени са искове с правно основание чл.49 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД. Ищецът е полагал труд по трудово правоотношение с „Марсктрой“ООД на длъжност „зидаро-кофражист“С договор за строителство „Пито кар“ ЕООД е възложило на Марстрой“ да изгради автосервиз и склад за авточасти. Л. М. е изпълнявал длъжността „шофьор на тежкотоварни автомобили“ по трудово правоотношение, сключено с ответното дружество.С решение по анхд М. е признат за виновен в това, че на 16.8.2016 г на строителна площадка в [населено място], кв.Изгрев, като шофьор на бетоновоз, поради немарлимо изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност е причинил на Г. О. четири средни телесни повреди, описани в решението - престъпление по чл.134 ал.1 предл.2 т.2 от НК, като обвиняемият е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание.С разпореждане от 4.10.2016 г на ТД на НОИ-Варна декларираната злополука е приета за трудова по смисъла на чл.55 ал.1 КСО.Искът по чл.49 ал.1 ЗЗД, предявен срещу дружеството, възложител на работата на прекия причинител.Съобразно чл.300 ГПК присъдата на Наказателен съд се ползва със сила на присъдено нещо относно противоправността на деянието и вината на извършителя.Искът е уважен за сумата 70 000 лв, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди-физически и психически болки и страдания в резултат на причинените му 4 броя средни телесни повреди.Възражението на ответника за намаляване поради съпричиняване на обезщетението по чл.49 ал.1 ЗЗД,предвид проявена от ищеца груба небрежност, поради липсата на поставени лични предпазни средства е прието за неоснователно и недоказано.В разглеждания случай травмите са по характер такива, които не биха били избегнати при носенето на други обувки или предпазни средства, т. е. би настъпил същия вредоносен резултат.

В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Формулираните въпроси № 1 и 2 са идентични по смисъл и съдържание и се свеждат до следното: Длъжен ли е въззивния съд като инстанция по същество да изложи собствени мотиви по спорните въпроси и самостоятелна преценка на доказателствата, като обсъди всички доводи и възражения, в това число доказателствата, които се съдържат в административно-наказателното дело.

В разглеждания случай въззивният съд се е произнесъл по спора, с който сезиран, очертан с въззивната жалба и отговора към тях, като в този смисъл се е съобразил със задължителните указания, дадени в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивното производство се развива в рамките на обжалваната част от първоинстанционното решение и заявените в срок от въззивника оплаквания. Тъй като въззивният съд е такъв по съществото на спора, посочването на оплаквания, обуславящи порочността на първоинстанционното решение не е задължителен елемент от въззивната жалба (арг. чл. 262, ал. 1 ГПК), но очертава предмета на въззивното обжалване. В същото време, въззивният съд, като такъв по съществото на спора, не коментира правилността на фактическите и правни заключения на първостепенния съд, подобно на контролноотменителната инстанция, а сам в очертания пред него предмет на спора, гради свои изводи, като само съпоставя крайното заключение с това на първата инстанция.

Въззивният съд е дал отговор на всяко едно релевантно възражение на ответника, в това число, и по възражението, че независимо от характеристиката на злополуката като трудова, увреденото лице има право да претендира обезщетение за вреди по реда на чл.49 ЗЗД срещу възложителя на работата на прекия причинител.В случая ищецът е използвал именно този ред.Поради това напълно ирелевантни са всички доводи на дружеството, относно невалидността на трудовото правоотношение на ищеца, предвид неподписване на трудови му договор и обстоятелството, че ищецът е бил допуснат до работа без връчен екземпляр от трудовия договор..

Въззивният съд е обсъдил всички релевантни доводи, в това число е съобразил и влязлата в сила присъда по реда на чл.300 ГПК.Събраните по наказателното дело доказателства-експертизи и свидетели не могат да се ползват пред гражданския съд, с оглед принципа за непосредственост в процеса, поради което правилно въззивният съд не ги е кредитирал.Поради това и този довод на касатора за противоречие с приложената практика не е налице.В действителност в изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът е изложил своите доводи за неправилност и необоснованост на постановения въззивен акт /във връзка, с която е цитираната задължителна практика/, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, не извършва проверка за правилност на съдебното решение, а основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл. 281, т. 3 ГПК/.Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт може да се извърши едва след като и ако той бъде допуснат до касационно обжалване.

Относно въпрос № 3.

Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направеното от ответника възражение за изключване на отговорността му, респ. по възражението за съпричиняване на вредоносния резултат.

Твърдяното противоречие не е налице, тъй като въззивният съд е обсъдил направените възражения и в мотивите си е дал подробен конкретен отговор на въпроса защо счита, че не са налице основания за изключване или намаляване на отговорността поради съпричиняване.

Именно защото съдът е приел, че съпричиняване не е налице не следва да бъде уважено направеното от касатора особено искане за спиране на производството по делото на основание чл.292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по въпроса „обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума.“

По делото липсва установено съпричиняване, следователно поставения въпрос няма отношение към спора.

Относно въпрос № 4

Следва ли въззивния съд при определяне на конкретния развер на обезщетението на извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства относно прилагане на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД.

По приложението на чл. 52 от ЗЗД, относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от трудова злополука е налице уеднаквена съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивната инстанция.С решението по същество съдът е взел предвид всички релевантни обстоятелства, обосноваващи определения размер на присъденото обезщетение, а именно претърпените от пострадалия 4 средни телесни повреди, извършените хирургически интервенции, продължителността на търпените болки и страдания, техния интензитет и бъдещи прогнози.Поради това не е налице соченото противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Следователно не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 75 от 29.6.2020 г, по в. гр. дело № 82/20 г на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение.

Определението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника –„ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД-София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.