Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на А.Г, насочена срещу Решение № 466 от 20.11.2018 г. по адм. дело № 767/ 2017 г. на Административен съд - В. Т (АС В.То),
В жалбата са изложени твърдения за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон. Счита, че неправилно съдът е направил тълкуване на ЗСПЗЗ и неправилно е приложил разпоредбата на чл.23, ал.1 ЗСПЗЗ.
Моли да се отмени като незаконосъобразно обжалваното решение и да се осъди Областна дирекция "Земеделие" - В. Т да заплати обезщетение в претендирания размер.
Касационният жалбоподател А.Г, в съдебно заседание чрез адв.. К поддържа касационната жалба и моли за нейното уважаване.
Ответникът - Областна дирекция "Земеделие"- В. Т (ОД Земеделие - В.То) в постъпило писмено становище оспорва касационната жалба, като неправилна и необоснована. Моли да се потвърди обжалваното решение, с което е отхвърлен иска.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Намира, че не са налице касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Счита решението на първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно и като такова иска да бъде потвърдено.
Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното:
АС Монтана е сезиран с искова молба на А.Г, предявена срещу ответника Областна дирекция „Земеделие“ – В. Т с посочено правно основание чл.203 от АПК, с която се претендира осъждането на ответника за заплащане на обезщетение в общ размер от 120 000 лв., представляващо имуществени вреди, претърпени с оглед даването под наем на негов земеделски имот, чрез договор за наем, сключен незаконосъобразно от директора на ОблС „Земеделие“– В. Т с трето лице, което е причинило на ищеца имуществени вреди под формата на пропуснати ползи.
С обжалвания съдебен акт на Административен съд - В. Т е ОТХВЪРЛЕН иска на А.Г, с който се претендира да бъде осъден ответника Областна дирекция „Земеделие“– В. Т да заплати обезщетение за пропуснати ползи в размер от 112 456 лв.
Адм. съд е обсъдил, представените документи относно процесния имот по чл.20 от ЗСПЗЗ, чл.42 от ППЗСПЗЗ и чл.18 от Наредба за оземляване на безимотни и малоимотни граждани. Намерил е, че не е налице незаконосъобразно действие на директора на ОД „Земеделие“.
Наложил е извода, че решението на ОбС Земеделие по чл.21, ал.3 от ЗСПЗЗ, не прехвърля собствеността на земите от ДПФ на съответното малоимотно или безимотно лице, а с него се признава правото на оземляването му.
Установил, че ищецът не е собственик на посочените в исковата молба имоти за периода 2014- 2015 г., за които се претендира обезщетение за пропуснати ползи. Извел е констатацията, че при сключването на коментираните три договора за наем, директорът на ОД „Земеделие“ – В. Т не е действал в разрез със закона.
Приел е, че след като ищецът не е собственик на тези имоти, като същите са продължили да бъдат част от ДПФ и за тях директорът на ОД „Земеделие“ въз основа на изпълнението на ЗСПЗЗ, има право да сключи договор за наем с оглед на оправомощаването му.
Изложил е съображения свързани с претендираните за незаконосъобразни фактически действия, като такова действие не може да е част от предвиден фактически състав или част от съобразени в административен акт факти и обстоятелства. В този смисъл е посочил, че сключването на договора е правно, а не фактическо действие – аргумент от чл.8 и чл.14 от ЗЗД.
В заключение е преценил, че липсата на един от елементите на фактическият състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ вр. с чл.203 от АПК, установен по повод на преюдициалният въпрос по чл.204, ал.4 от АПК води до неоснователност на исковата претенция.
Настоящият съдебен състав на Върховен административен съд намира подадената касационна жалба за НЕОСНОВАТЕЛНА.
Неоснователни са релевираните доводи в касационната жалба, че решението на АС В.То е необосновано.
Изложените от първоинстанционния съд мотиви, са обосновани и изведени при надлежно установена фактическа обстановка и след анализ на приложимия материален закон. Правилно с оглед представените по делото доказателства административният съд е приел, че исковата молба е неоснователна. Решението на АС В.То е постановено при спазване на съдопроизводствените правила.
Не е налице твърдяното от касационния жалбоподател противоречие на изводите на съда по отношение състава на претендираната отговорност, визирана в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
Понятията "действия" и "бездействия" законодателят е дефинирал в чл. 250 и чл. 256 АПК. За да отхвърли исковата претенция за обезщетение на претърпените от дружество имуществени вреди, правилно първостепенният съд е приел неустановеност на фактическия състав на чл.250 от АПК. Тази разпоредба предвижда извършване на фактически действия, произтичащи пряко от закон, неопосредени от административни актове. Законът предполага извършването на фактически действия, предписани като задължение от императивна правна норма. Касае се до административно правомощие, което по своя характер не може да бъде неизвършване на правно действие или неиздаване на административен акт.
Предвид извършения подробен анализа на релевантните за исковата претенция факти и приложимия материален закон, адм. съд е извел обоснован правен извод за недоказаност на хипотезата на чл.206 от АПК.Оно решаващият съд е приел, че не се доказва по делото незаконосъобразно действие от страна на Областна дирекция „Земеделие“- В. Т.
С Решение № 369 от 14.02.2008 г. на ОСЗГ – П. Т, вписано в СВ, на основание чл.20 от ЗСПЗЗ, чл.42 от ППЗСПЗЗ и чл.18 от Наредба за оземляване на безимотни и малоимотни граждани, и предвид одобрен протокол №03/14.07.2007 г. по чл.16 от тази наредба, след разглеждане на заявление на от 05.01.2006 г. е признато правото на ищеца на оземляване с предимство по чл.21, ал.1, т.1 от ЗСПЗЗ, чрез прехвърляне на правото на собственост общо върху 13, 340 дка земеделски земи от ДПФ в землището на с. С..
С разпоредбата на §23 от ПЗР на ППЗСПЗЗ е регламентирана възможността за приключване на взаимоотношенията във връзка с оземляване на безимотни и малоимотни граждани, като до края на 2009г. оземлените лица са можели предсрочно да внесат сумите за придобиване на земите от държавния и поземлен фонд, с които земеделците са били оземлени чрез наем или в собственост, като в настоящия случай това не е сторено.
В случая не е изпълнено изискването за своевременно плащане по §23 от ПЗР на ППЗСПЗЗ и чл.26, т.4 чл.27 от Наредба за оземляване на безимотни и малоимотни граждани. Съответно няма данни да е издадена скица и решението на ОСЗГ– П. Т да е вписано в службата по вписвания - чл.27, ал.1 от Наредбата.
Поради тази причина процесните имоти са частна държавна собственост, а не както твърди касатора негова собственост. Затова и Областна дирекция „Земеделие“- В. Т може да отдаде тези имоти под наем на друг земеделски стопанин - чл.24а, ал.2, т.5 и чл.37в, ал.10 ЗСПЗЗ. Съответно това не е незаконосъобразно действие от негова страна.
От друга страна самото сключване на договорите за наем не може да се третира като фактическо действие по смисъла на чл.1 от ЗОДОВ. Не са налице незаконосъобразни актове или действия на администрацията, които да са в пряка причинно следствена връзка с твърдените вреди– чл.4 ЗОДОВ. В случая не е налице незаконосъобразен акт на административен орган, който да е отменен по надлежния ред. Посочените от ищеца, като незаконосъобразни действия/ бездействия не подлежат на съдебен контрол по реда на оспорване на фактическите действия.
Анализът на релевантните за исковата претенция факти и приложимия материален закон, води до извод за недоказаност на хипотезата на чл.250 от АПК, тъй като не е установено твърдяното незаконно действие на административния орган. Липсата на първата предпоставка от посочената норма на чл. 1 от ЗОДОВ, представлява самостоятелно основание за отхвърляне на иска.
Твърденията на касационният жалбоподател за пропуснати ползи също са неоснователни. Вредите в производството по чл.1, ал.1 ЗОДОВ не се презумират, а подлежат на пълно доказване - чл.153, чл.154, ал.1 ГПК, във вр. с &1 от ЗОДОВ. Видно от установената по делото фактическа обстановка, в хода на съдебното производство ищецът не е доказал по безспорен и категоричен начин претендираните от него имуществени вреди, да са в пряка и непосредствена връзка с незаконосъобразни действия или бездействия. Следва да се има предвид, че целта на ЗОДОВ е обезщетителна с оглед чл.4, ЗОДОВ, чл.82 ЗЗД, във вр. с &1 от ЗОДОВ и не следва да води до необосновано реализиране на приходи.
При неустановяване на елементите от фактическия състав на отговорността на държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция при правилно приложение на материалния закон. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила.
Водим от горното, Върховният административен съд– трето отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 466 от 20.11.2018 г. по адм. дело № 767/ 2017 г. на Административен съд - В. Т.
Решението не подлежи на обжалване.