Министърът на правосъдието на основание чл. 17 от Закона за устройство на съдилищата е сезирал Върховния съд, ОСГК, да издаде тълкувателно решение по следните въпроси, които на практика пораждат съмнение и не се решават еднакво от съдилищата: може ли по дела за финансови начети юрисконсултът на ревизираното предприятие да оттегли иска или да го намали; може ли това да стори директорът на предприятието или друго лице, което представлява предприятието пред съда; могат ли да се спират по взаимно съгласие делата за финансови начети.

Върховният съд, ОСГК, за да се произнесе по поставените въпроси, взе предвид следното:

Производството по финансови начети съгласно чл. 299 ГПК се започва въз основа на ревизионен акт за начет, съставен от органите на Финансово-ревизионното управление при Министерството на финансите или от органите на вътрешно-ведомствения контрол. Искането за присъждане на обезщетение въз основа на ревизионен акт за начет за щетите вън от случаите на престъпления и тия по чл. 9 и чл. 12 от Указа за финансов контрол (УФК)(*) се прави пред гражданския съд от Финансово-ревизионното управление при Министерството на финансите, когато актът е съставен от негови органи. Същевременно управлението уведомява заинтересованите учреждения, предприятия или организации (чл. 43 от Наредбата за приложение на Указа за финансов контрол) за констатираните щети. При вътрешно-ведомствения контрол ревизионният акт се изпраща от ведомствения министър или от ръководителя на вишестоящата организация.

Като е постановено откриването на производството за финансови начети да става в зависимост от искане, направено от вишестоящи финансови контролни органи, следва да се приемат за изключени правото и възможността на законните представителни органи на предприятието или учреждението да оттеглят това искане или да го намалят. Още по-малко основание има да се приеме, че такива права и възможности имат юрисконсултите и други лица, натоварени договорно да представляват предприятието или учреждението. Намалението на иска и отказът от иска се свеждат до разпореждане с имуществата на предприятието, а оттеглянето на иска, макар да не изключва възможността за новото му предявяване, често на практика води до погасяване на правото на иск. По тия съображения следва да се приеме, че директорът на предприятието или учреждението, неговият юрисконсулт или друго лице, което представлява същото пред съда, няма право да оттегли или намали иска по производство за финансови начети.

По съображенията, изложени по горния въпрос, и понеже спирането на производството по взаимно съгласие има за последица прекратяването му, ако не бъде поискано възобновяването му в едногодишен срок (чл. 184 ГПК), следва да се приеме, че делата за финансови начети не могат да бъдат спирани по взаимно съгласие. Това заключение се налага и от специалното предназначение на производството за финансови начети - бързото възстановяване на накърнената собственост. Спирането на производството по взаимно съгласие и прекратяването му, които забавят разрешаването на спора или го осуетяват, отиват очевидно против изричната воля на закона най-бързо да се ликвидира с нарушението на собствеността и затова са недопустими. Спирането по взаимно съгласие цели да улесни спогодба по спора, каквато в случая е недопустима.