О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1212

София, 19.05.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 14 март две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело № 3732 /2022 година.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от О. Б. против решение № 105 от 08.06.2022 г. по гр. д.№ 165 по описа за 2022 г. на Бургаски апелативен съд, с което е отменено решение № 370/07.12.2021 г. по гр. д.№ 894/2020 г. по описа на Бургаския окръжен съд и вместо това е признато за установено по отношение на общината, А. М. Д., В. С. Д. и З. С. С., че А. С. С. е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност на сграда с идентификатор ***, със застроена площ 78 кв. м, с адрес [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ***.

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с чл. 30 ЗППДОП /отм./, защото договорът от 18.05.1995 г. съставлява продажба на дълготрайни активи от частноправен субект, а не приватизация на обособена част от предприятие, не е съобразен характера на обекта и доказателствата, свързани с отдаването му под наем, според които обекта е премахнат на 01.06.1998 г., а постройката, предмет на спора е нова, изградена без строителни книжа. Направено е оплакване и за неспазване на пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, който е обявен за противоконституционен с Решение № 3/24.02.2022 г. на Конституционния съд, а въззивният съд е приел, че давността е започнала да тече от 20.07.2005 г., т. е. докато нормата е действала.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 пр.3 ГПК.

Твърди се противоречие със съдебната практика на ВКС – решение № 31/10.03.2020 г. по гр. д.№ 2508/2019 г. на І гр. о., решение № 706 от 28.10.2009 г. по гр. д.№ 1737/2008 г. І гр. о. и решение № 152 от 07.04.2010 г. по гр. д.№ 831/2009 г. на ІІ гр. о. по въпроса за юридическия статут на сграда и възможността и значението му за придобиването й по давност. Вторият въпрос, по който се твърди това основание е за преценката на доказателствата за правото на собственост и посочване кои от тях съдът кредитира и кои - не, по който са посочени четири решения.

На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпросите: 1. Допустимо ли е признаване на собственост върху постройка /незаконна/ без да е признато прилежащо право на строеж върху поземлен имот, върху който е построена? 2.Противоречат ли направените изводи във въззивното решение относно придобиването на имота по давност по отношение на община с Решение № 3/ 24.02.2022 г. на Конституционнияь съд? 3. Може ли и как би се отразило противоречието между фактическо и юридическо положение върху придобивния способ? 4.От значение ли са вида, статута и характера на вещта, претендирана за придобита на основание придобивна давност.

Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК, като очевидната неправилност се свързва с преценката на съда за характера на процесната постройка – дали е временен обект – сглобяема метална конструкция или е масивна сграда и относно възможността за придобиване по давност в зависимост от това. Очевидната неправилност се свързва и с изводите на съда, че е приложим ЗППДОП /отм/ въпреки, че няма никакви доказателства за провеждане на приватизационна процедура, която може да започне само след решение на органа по чл. 3 от този закон, за каквото няма никакви данни.

Ответникът по касация А. С. С. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, защото по въпрос 1 и 4 е налице съдена практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, Изводите на въззивният съд не са в противоречие с цитираните четири решения на ВКС, решението на КС относно противоконституционнотостта на пар.1 ЗДЗС е неприложимо, защото сградата не е била общинска собственост, а и съдът е приел, че давността е изтекла извън периода на действие на последното изменение на този текст. Искането за допускане на касация поради очевидна неправилност се оспорва, тъй като не е налице нито една от хипотезите, в които тя се изразява.

Ответниците по касация В. С. Д., А. М. Д. и З. С. С. не вземат становище по касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По делото е установено следното:

Със заповед 918/20.04.1993 г. е отменено отчуждаването на основание ЗВСНОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ ЗБНМ, ЗДИ и ЗС и е деактуван отчужден имот от Х. К. Т. и Х. К. Т., съставляващ част от парцел ***от кв. ***по плана на [населено място]. Този имот е купен от ищеца А. С.. Той е предявил иск за делба против общината на съсобствен парцел ***от кв.***по плана от 1989 г. с площ 312 кв. м., предмет на гр. д.№ 1479/1996 г. на Бургаски РС. С решение от 27.01.1998 г. този парцел е възложен на А. С., а той е осъден да изплати на общината парично уравнение на дела й. По плана от 1989 г. процесния обект не е нанесен. Във връзка с реституирането на имоти е изменен регулационния план със заповед от 05.01.1993 г., като е променено отреждането на имота от такъв „ за БНБ“ в такъв „ за жилищно строителство по имотните граници“. Имоти ***и общинския са иднетични с бивш парцел ***от кв. ***, предмет на делбата по гр. д.№ 1479/1996 г. на Бургаски РС, а имот ***е идентичен с бивш парцел ***от кв. ***, собственост на ответниците – физически лица и на общината. Със заповед от 22.11.1999 г. е изменен регулационния план, като е изместена източната граница на имот ***и е отпаднало отреждането за общински имот въз основа на решението по делбеното дело /л.44 от делото на ОС/ Така парцела се отразява в плана със сигнатура***от кв. ***, като имот ***е с площ 312 кв. м., а имот ***– с площ 215 кв. м. Въз основа на решение гр. д.№ 1479/1996 г. на Бургаски РС е издаден констативен нот. нот. акт № *** г., с което той е признат за собственик на основание възлагане по делбеното дело. Със заповеди от 08.02.2001 г. е увеличена само етажността на предвиденото строителство.

С договор от 18.05.1995 г. за продажба на търг на метален павилион ОФ „Хранителни стоки“ Бургас - в ликвидация продава на ЕТ “Мараш-В. Х. , представляван от В. Д. Х. метален павилион №1208, без демонтаж и е издадена фактура №800/27.04.1995г. Съгласно т.4 от договора купувачът следва да сключи „договор за наем за ползване на общинския терен, след получаване на строително разрешение по чл.120 ЗТСУ“. Купувачът на металният павилион е сключел договор за наем с О. Б. от 10.04.1996 г. за „общински терен от 78,20 кв. метра, находящ се в района на [улица]зад ДЗИ [населено място], за изграждане на временна постройка по чл.120, ал.4 от ППЗТСУ, която ще бъде използвана от наемателя за хранителни стоки-магазин“. Не е описано строително разрешение, изискано е такова в хода на производството от общината, но не е установено да е издавано строително разрешение. В. Д. Х. е продал на ищеца А. С. с договор с нотариална заверка на подписите на страните от 20.07.2005 „метален павилион, находящ се на [улица], в имот № ***, кв.***по плана на [населено място]. Вещото лице изготвило първата СТЕ е констатирало, че за процесния павилион има данни в писма на Община-Бургас от 1994 год. и в договорите от 1995-1996 год., а павилионът е нанесен в графичната основа на проекта за ЧКЗСП на кв.***, одобрен със заповед № 103 от 08.02.2001 год. Със заповед 541/09.05.2005 год. е одобрен работен устройствен план за промяна на височините на сключените застройки, в обсега на които попада процесния УПИ *** в кв.***по плана за ЦГЧ. В констативен протокол от 17.05.2013 год. на Община-Бургас е констатирано съществуването на заварена постройка с площ от 80 кв. м., която е нанесена в КК в ПИ 07079.612.155 под номер 01. Вещите лица и от двете експертизи са установили, че липсва разрешение за строеж или схема за ситуиране на обект с описанието на процесния по реда на чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./ в УПИ *** в кв.***. Конструкцията на сградата към момента на изготвяне на експертизите е „масивна конструкция с тухлена зидария върху бетонов фундамент“, за изграждането на която по делото не са представени никакви строителни книжа. Според разпитаните свидетели, откакто С. е собственик, сградата не е променяла вида си, спомнят си, че е била магазин за хранителни стоки, след това шивашки цех и после – склад, който се ползвал от С..

По делото е безспорно, а се цитира и в отговора на касационната жалба, че между страните по настоящия спор е водено делбено дело, по което с решение № 1667/25.11.2010 г. по гр. д. № 3025/2010г. на РС - Бургас е допусната съдебна делба на УПИ ***в кв. ***по плана на ЦГЧ, [населено място] с площ 559 кв. м. при квоти: за А. С. С. – 311,44/559 ид. ч., за В. С. Д. – 32,94/559 ид. ч., за З. С. С. – 57,90/559 ид. ч., за А. М. Д. – 35,14/559 ид. ч. и за О. Б. – 121,58/559 кв. м. ид. ч. С решение № 60116/21.01.2022 г. по гр. д.№ 611/2021 г. на ВКС, ІІ гр. о. трите УПИ - УПИ – *** от кв.***по плана на ЦГЧ [населено място] с проектен идентификатор ***с площ от 311 кв. м.; УПИ – *** от кв. ***по плана на ЦГЧ [населено място] с проектен идентификатор ***с площ от 126 кв. м. и УПИ – *** от кв. ***по плана на ЦГЧ [населено място] с проектен идентификатор ***с площ от 121 кв. м., на които е разделен УПИ *** в кв. ***по плана на ЦГЧ, [населено място] са изнесени на публична продан. Решенията по този спор не са представени.

РС е отхвърлил иска, като е приел, че се касае за временно строителство по ч. 120, ал.4 ППЗТСУ /отм/, което не създава право на собственост и право на строеж ако не е проведена процедурата по пар.50а ЗТСУ /отм/ или по пар. 17 ЗУТ. Тъй като е безспорно, че такива не са провеждани, съдът е приел, че ищецът не притежава правото на строеж за процесната сграда, като е съобразено, че е предвидено друго застрояване. Предвид този градоустройствен статут, съдът е изключил и възможността сградата да се придобие до давност, а тъй като имота е съсобствен – и на основание чл. 92 ЗС е невъзможно придобиването й като изключителна собственост.

Въззивната инстанция е приела, че въз основа на свидетелските показания и договора от 1995 г. още към 1991 г. в съсобствения имот между страните е имало изградена постройка, представляваща сграда, която е била трайно прекрепена към земята и не е било възможно да бъде преместена без да бъде разрушена. Приемайки, че се касае за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, съдът се е позовал на чл. 30, ал.1 ЗППДОП във вр. с пар. 12 от ПЗР на същия закон и е приел, че с обикновена писмена форма е прехвърлен валидно недвижим имот – сграда от павилионен тип от собственика на терена, върху който обекта е изграден и купувачът Х. е придобил собствеността като суперфициарен собственик на основание чл. 63, ал.2 ЗС. Едноличният собственик на терена – О. Б. упражнява правото си на собственост чрез общинското предприятие. Съдът е приел за недоказано твърдението, че процесната постройка е изградена по реда на чл. 120, ал.4 ППЗТСУ. Този извод е обоснован с това, че в Общината не се съхраняват, а и по делото не са представени нито строително разрешение, нито съпътстващите го архитектурни проекти, както по чл. 120 ППЗТСУ /отм/, така и на друго основание. В договор за наем с общината от 1996 г. за терен под павилиона е записано строително разрешение, но не е посочен номер и дата на издаване и такова не е приложено към запазените книжа към договора. Затова съдът е приел, че процесната постройка е незаконно построена и представлява незаконно строителство както към момента на изграждането й, така и към настоящия момент. Като незаконна постройка тя не е извън гражданския оборот, може да бъде предмет на сделки и по давност. Правото на строеж за такава постройка може да съществува само ако е предвидено такова застрояване в регулационния план. Затова е прието, че тя може да бъде предмет на защита чрез иск за собственост, поради което е неоснователно възражението за недопустимост на иска поради това, че е за негоден предмет. Като ирелевантно е преценено и това, че по делбеното дело, ищецът не е посочил, че върху урегулирания поземлен имот, предмет на иска за делба, се намира процесната постройка, която не е била предмет на иска за делба, защото тя е станала държавна, а след това общинска собственост на основание чл. 92 ЗС, поради това че е изградена когато целия имот е принадлежал на държавата, а след това към 1995 г., когато е продадена - на общината. Така е прието, че ЕТ „Мараш“ е придобил собствеността само върху павилиона без право на строеж за него. Тъй като договорът от 20.07.2005 г. не е сключен в нотариална форма, той не могъл да прехвърли собствеността, но съдът е приел, че от този момент е започнала да тече придобивна давност на ищеца и предвид установеното, че върху постройката фактическа власт е упражнявал само ищеца и че това е продължило до предявяване на иска – 13.01.2020 г., съдът е приел, че той е придобил същата по давност.

Твърди се противоречие с три решения на ВКС. С решение № 31/10.03.2020 г. по гр. д.№ 2508/2019 г. състав на І гр. о. на ВКС е отговорил на правния въпрос какво е значението на обстоятелството, че сградата е изградена като временна постройка по смисъла на чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./, за принадлежността на правото на собственост, ако не е установено сградата да е придобила траен градоустройствен статут по реда на §50а, ал.3 ПЗР на ЗТСУ, респ. §17, ал.2 ПЗР на ЗУТ и този статут пречи ли на защитата на правото на собственост. В това и много други решения /Решение № 127/25.11.2014 г. по гр. д.№ 3190/2014 г. ІІ гр. о. Решение № 11/16.02.2015 г. по гр. д.№ 4680/2014 г. ІІ гр. о., Решение № 917 от 3.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5147/2008 г., IV гр. о., Решение № 261 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 502/2014 г., I гр. о., Решение № 265/25.10.2012 г. по гр. д.№ 225/2011 г. І гр. о. Решение № 675 от 26.01.2011 г. по гр. д. № 656/2009 г. на ВКС, I гр. о., Решение № 192/16.12.2019 г. по гр. д.№ 686/2019 г. на І гр. о./ се приема, че юридическият статут на сградата като временен строеж без траен градоустройствен статут се определя от одобрените строителни книжа, въз основа на които той е законно изграден, а не от конструкцията му, трайното прикрепване на обекта към терена и укрепване на конструкцията, извършването на ремонти. Последните не променят временния характер на строежа и не му придават траен градоустройствен статут. Юридическия статут на временна постройка по смисъла на чл. 120, ал.4 ППЗТСУ /отм/ изключва възможността собственикът й да притежава право на строеж или да придобие такова въз основа на давностно владение. Собствеността на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут, дава възможност за ползването му да го държи в чужд имот до настъпване на предпоставките за премахването му - възникване на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план. Собственикът на терена обаче запазва правото на строеж. Поради наличие на основание, на което ползващият временния строеж го държи, е изключена възможността правото на строеж да бъде придобито по давност чрез осъществявано владение на временния строеж. Ползващият такъв строеж обаче има право да защитава своето право по предвидения в ЗС ред. /решение № 706 от 28.10.2009 г. по гр. д.№ 1737/2008 г. І гр. о./

В решение № 152 от 07.04.2010 г. по гр. д.№ 831/2009 г. на ІІ гр. о. е прието, че като временни обекти по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) могат да се изграждат, респ. поставят, както недвижими, така и движими вещи. Преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл. 110 ЗС - ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването й, то се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без съществено увреждане - до движима вещ. Изискванията за форма за прехвърляне на правата зависи от извода дали се касае за движима вещ или за недвижим имот. И в двата случая обаче се касае до обекти, за които е дадена възможност временно да съществуват върху чужд терен и да бъдат ползвани по определено предназначение за конкретен срок или до предприемане действия по реализиране на предвиденото в плана мероприятие.

Тъй като по делото не е доказано, че процесния обект е изграден въз основа на строително разрешение или че е поставен по схема по реда на чл. 120, ал.4 ППЗСПЗЗ, тази съдебна практика е неотносима, поради което по първия въпрос не се допуска касационно обжалване.

Вторият въпрос, по който се твърди противоречие със съдебната практика е за преценката на доказателствата за правото на собственост и посочване кои от тях съдът кредитира и кои - не. Така зададен въпросът не обуславя допускане до касация. Доказателствата са обсъдени в решението, а дали изводите са обосновани е въпрос по същество, който не може да се разглежда във фазата по селектиране на касационните жалби.

На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по четири въпроса По първия въпрос – „допустимо ли е признаване на собственост върху постройка /незаконна/ без да е признато прилежащо право на строеж върху поземлен имот, върху който е построена“, следва да се прави разграничение дали се касае за временен строеж или за незаконно строителство. Временните строежи са законно построени със строителни книжа, които определят тази им характеристика. За тях цитираната съдебна практика приема, че може да се ползва до предприемане на действия за реализиране на предвиденото строителство по плана. За незаконите строежи също е налице съдебна практика, която приема, че могат да бъдат предмет на делба и на вещно правна защита, че незаконният строеж, дори в режим на нетърпимост, е годен обект на вещни права и съответно на прехвърлителни сделки /решение № 280 от 6.12.2016 г. по гр. д. № 2394/2013 г., IV г. о./, а обстоятелството, че е незаконен строеж се съобразява при оценяването му, ако се изисква такова и дали е даден статут на търпим строеж, ако е иска премахването му, при съобразяване и на другите релевантни въпроси за това - Решение № 60087 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3984/2020 г., II г. о. Наличието на непротиворечива съдебна практика изключва наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК

Вторият въпрос - противоречат ли направените изводи във въззивното решение относно придобиването на имота по давност по отношение на община с Решение № 3/ 24.02.2022 г. на Конституционния съд. не обосновава допускане до касация. Противоречието на обжалвано въззивно решение с решение на Конституционния съд е самостоятелно основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК. В случая съдът не констатира подобно противоречие поради следното: Продаденият павилион от ОФ „Хранителни стоки“ – в ликвидация не е бил общинска собственост. Касае се за дълготраен актив на общинска фирма, а съгласно пар.7, ал.2 ЗМСМА / ДВ бр. 49/30.05.1995 г./, имотите, включени в капитала на общински фирми не са общинска собственост. Нормата е приета по-късно, но има тълкувателен характер и действа от влизане в сила на закона – 17.09.1991 г. /Решение № 869 от 15.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3236/2008 г., II г. о., Решение № 145 от 2.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2508/2015 г., I г. о. и цитираните в него/ Отделно от това, решенията на Конституционния съд действат за напред и в мотивите изрично е посочено, че „обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на настоящото решение в сила“. В този смисъл поставеният въпрос е неотносим към мотивите на въззивната инстанция и не е налице противоречие с решението на Конституционния съд, а и с нормата на пар.1 от ЗДЗДС за времето преди обявяването й за противоконституционна.

Следващият въпрос - може ли и как би се отразило противоречието между фактическо и юридическо положение върху придобивния способ е неясен – не е ясно на кое противоречие се основава този въпрос, а от тук и какво е значението му за изхода от спора.

По въпроса за значението на вида, статута и характера на вещта, претендирана за придобита на основание придобивна давност отговор е даден в цитираните решения. Ако имота е бил временен строеж то придобиването му по давност е изключено. По настоящото дело няма строителни книжа и не може да се направи извод, че юридическия статут на процесния обект е временен, по чл. 120, ал.4 ППЗСПЗЗ, а съгласно цитираната практика на ВКС такъв статут се определя от строителните книжа.

Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК, като очевидната неправилност се свързва с преценката на съда за характера на процесната постройка – дали е временен обект – сглобяема метална конструкция или е масивна сграда и относно възможността за придобиване по давност в зависимост от това. По този въпрос съдът вече изложи съображения. Изводите на съда по него не могат да се квалифицират като очевидно неправилни.

Твърденията за очевидната неправилност на обжалваното решение се свързва и с изводите на съда, че е приложим ЗППДОП /отм/ въпреки, че няма никакви доказателства за провеждане на приватизационна процедура, която може да започне само след решение на органа по чл. 3 от този закон, за каквото няма никакви данни, а и договорът от 1995 г. не е сключен от орган по чл. 3, съгласно изискването на пар.12 ЗПДОП. Действително по делото няма никакви данни процесния обект да е продаден по реда на ЗППДОП /отм/. Сключеният договор от 1995 г. е за продажба на дълготраен актив – движима вещ от общинска фирма в ликвидация и като такъв той не включва и право на строеж. На место обаче павилиона е бил трайно прикрепен към земята и е имал характера на недвижим имот. Бил е построен върху съсобствен парцел /не е установено кога точно, но е съществувал поне към 1994 г. и е ползван като магазин за гранителни стоки/, а в последствие е извършена делба с общината и парцела е изкупен от ищеца. Правата на общината са в другия имот, който е идентичен с бивш парцел ***. Решаващият извод на съда е, че ищецът е придобил по давност купения от него през 2005 г. павилион при неспазване на изискуемата се форма, когато и дворното место – целия имот ***, е било негово. Затова този въпрос не променя крайния извод – извода не е решаващ за изхода от спора, като се съобразява и нормата на пар.7, ал.2 ЗЦМСМА. Поради това съдът не приема, че е налице очевидна неправилност поради противоречие с приложима императивна правна норма.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т. 1 т.3 и ал.2, пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация А. С. следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 2 500 лв.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 105 от 08.06.2022 г. по гр. д.№ 165 по описа за 2022 г. на Бургаски апелативен съд по касационна жалба, подадена от О. Б.

ОСЪЖДА О. Б. да плати на А. С. С. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 2500 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: