О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2258

гр. София, 14.07.2025 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 1309 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е въз основа на касационна жалба на ищцата по делото О. Н. М. против решение № 64/19.03.2024г. по в. гр. д. № 543/2023г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено решение № 477/20.10.2023г. по гр. д. № 1203/2023г. на Районен съд – Дупница за признаване за установено по иска, предявен при условията на чл.422, вр. с чл.415 и чл.417, т.10 от ГПК, че О. Н. М. дължи на Н. П. Б., на основание чл.535 ТЗ, сумата от 25 000 лева -представляваща част (остатъкът) от общо дължимата сума в размер на 35 000 лева по запис на заповед от 28.08.2018г., за която част от вземането е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.10 ГПК по ч. гр. д. № 1585/2021г. на РС - Дупница, ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението - 09.08.2021г., до окончателното плащане., като съдът й е възложил и разноските по делото.

Касаторката счита, че постановеното съдебно решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в противоречие на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че падежът не е ясно формулиран, тъй като в процесния запис на заповед е посочен веднъж падеж - 29.12.2018г. и едновременно с него, че записът на заповед е платим на предявяване. В тази връзка цитира определение № 749/23.12.2009г. по ч. т.д. № 857/2009г. на 2-ро т. о. на ВКС, съгласно което, е нищожен запис на заповед, който съдържа падеж на определена дата, както и изразът, че е платим на предявяването му.

Ответницата по жалбата и по делото, Н. П. Б., в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира разноски в размер на 2650 лева за оказана безплатна адвокатска помощ, съгласно приложен договор за правна помощ от 20.05.2024г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Н. П. Б. е предявила срещу О. Н. М. иск по реда на чл.422, вр. с чл.415 и чл.417, т.10 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцата сумите по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 1585/2021г. на РС -Дупница, а имено: сумата от 25 000 лева, представляваща част (остатък) от общо дължимата сума в размер на 35 000 лева по запис на заповед от 28.08.2018г., законна лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане и разноски по делото в размер на 500 лева - държавна такса. В приложеното ч. гр. д. № 1585/2021г. по описа на РС - Дупница в срока по чл.414, ал.2 ГПК е подадено възражението от ответника по настоящото дело и са приложени доказателства за спазване на срока по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК. По посоченото заповедно производство е приложен в оригинал записът на заповед, издаден от О. Н. М. на 28.08.2018г., с който тя се е задължила да плати на Н. П. Б. сумата 35 000 лева, с падеж 29.12.2018г.

По гр. д. № 72/2022г. по описа на РС-Дупница е приложено и ч. гр. д. № 117/2019г. по описа на РС-Дупница, по което се установява, че ищцата по настоящия иск е депозирала пред ДнРС заявление по чл.417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 10 000 лева, представляваща част от дължимата сума по процесния запис на заповед. Въз основа на подаденото заявление е образувано ч. гр. д. 117/2019г. по описа на ДнРС, като заповедният съд е приел заявлението за основателно и е издал заповед за незабавно изпълнение от 18.01.2019г. и изпълнителен лист за сумата от 10 000 лева. Длъжницата в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подала възражение срещу дължимостта на вземането за 10 000.00 лв. С решение № 78/30.04.2020г., постановено по гр. д.№ 580/2019г., ОС - Кюстендил е потвърдил решение № 483/30.07.2019г., постановено по гр. д. №791/2019г. на РС – Дупница, с което искът на Б. е отхвърлен като неоснователен. С решение на ВКС от 02.04.2021г. по гр. д. № 2562/2020г. е отменено решение № 78/30.04.2020г. по гр. д.№ 580/2019г. на ОС - Кюстендил и е признато за установено, по иска, предявен при условията на чл.422 ГПК, че О. Н. М. дължи на Н. П. Б., на основание чл.535 ТЗ, сумата от 10 000.00 лв. - предявена част от вземането по запис на заповед от 28.08.2018г., в пълен размер на 35 000 лева, за която част е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т. 9 ГПК по ч. гр. д. № 117/2019г. на РС - Дупница.

По делото са събрани като доказателства и жалби на ответницата срещу ищцата, подадени в прокуратурата във връзка с твърденията й за осъществени заплахи и изнудване, които касаят отношения между страните във връзка с неизпълнението по сключен между тях договор за заем от 2009г., за който няма данни по делото, че има връзка с процесния запис на заповед.

По делото са събрани и гласни доказателствени средства, чрез разпита на свидетелите В. И. М. - съпруг на ответницата, и М. С. А.. Свидетелят В. М. сочи, че съпругата му е била принудена да подпише процесния запис на заповед, като не е присъствал на подписването му, а разбрал за него по-късно. Многократно той и съпругата му били заплашвани от Б., че ако не върнат дължимите суми, ще им се случи нещо лошо. Свидетелката М. С. А. сочи, че познава М. и съпруга й като много добри хора и знае, че са били заплашвани от Б. във връзка с дължими пари, както и че знае от ответницата, че е била принудена от ищцата да подпише процесния запис на заповед.

Въззивният състав предвид релевираните възражения е намерил за необходимо да обсъди дали при предявен и уважен частичен иск силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане. Позовал се е на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019г. на ОСГТК при ВКС, че независимо, че с частичния иск се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право. В основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. Въз основа на него решаващият състав е приел, че с решение на ВКС от 02.04.2021г. по гр. д. № 2562/2020г., с което е отменено решение № 78/30.04.2020г. по гр. д. № 580/2019г. на ОС -Кюстендил и е признато за установено, по иска, предявен при условията на чл.422 ГПК, О. Н. М. дължи на Н. П. Б., на основание чл.535 ТЗ, сумата от 10 000 лева - предявена част от вземането по запис на заповед от 28.08.2018г., в пълен размер на 35 000 лева, за която част е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК по ч. гр. д.№ 117/2019г. на РС-Дупница, се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на непредявената част от вземането относно правопораждащите факти.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният състав е посочил, че с оглед правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН, е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. Посочено е още, че предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, като се касае до същото субективно материално право, т. е. същото вземане, но в останалия, незаявен с предявения преди това частичен иск обем. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено за част от размера, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано.

За пълнота на мотивите решаващият състав е посочил още, че първоинстанционният съд е извършил правилна преценка относно редовността на менителничния ефект. Намерил е, че процесната ценна книга не съдържа пороците, описани както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба. В процесния запис на заповед е направено отбелязване, че на 28.08.2018г. ответникът О. М. се е задължила да заплати на ищеца Н. Б. сумата 35 000 лева на определен ден - 29.12.2018г. Уточнението „платим на предявяване“ преди уговорката „без протест и разноски“ е под наименованието „запис на заповед“. Намерил е, че това не опорочава редовността на записа, т. к. не може да се приеме, че са отбелязани два падежа. С посочването на конкретна дата падежът е определен по реда на чл.486, т.4 ТЗ - на определен ден. Използването на израза платим на предявяване без протест и разноски извън графата падеж, в частта на документа, с която е поето безусловното задължение да се плати записа на заповед не е относим към уговаряне на падеж на предявяване по смисъла на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ, а към предявяването за плащане с оглед упражняване на правата на платеца по чл.492 ТЗ - в този смисъл е цитирал решение № 148/15.11.2017г. по т. д. № 61/2017г. на 1-во т. о. на ВКС.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ „Нищожен ли е по смисъла на чл.486, ал.2 ТЗ, поради неясно определен падеж, запис на заповед, в текста на който е определен падежа му на конкретна дата и същевременно, извън текста на същия е изписано платим на предявяване; 2/ Следва ли изразът „платим на предявяване да е част от записа на заповед, за да се приеме, че е налице уговорен падеж на „предявяване?; Твърди се противоречие с: определение № 749/23.12.2009г. по ч. т.д. № 857/2009г. на 2 т. о. на ВКС, Определение № 782/09.11.2010г. по ч. т.д. № 127/2009г на 2 т. о. на ВКС, Определение№ 282/16.05.2017г. по т. д. № 216/2017г. на ВКС, Определение № 762/02.11.2010г. по ч. т.д. № 712/2010 на ВКС, Определение № 148/02.02.2011г. по ч. г.д. № 121/2010 на ВКС, Определение № 624/18.12.2017г. по т. д. № 1669/2017 на ВКС, Определение № 321/04.04.2013 по т. д. № 1030/2021 на ВКС, Определение № 555/21.11.2016 по гр. д. № 60035/2016 на ВКС.“ Касаторката се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1,, т.1 и т.3 ГПК, както и на основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният състав е приел, че с влязлото в сила решение № 63/02.04.2021 по гр. д. № 2563/2020 на 4-то г. о. на ВКС, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен размер, като въз основа на правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. Във връзка с тези решаващи мотиви на съда липсва поставен въпрос. С оглед посочените решаващи мотиви на обжалвания акт, поставените от касатора въпроси, относими към валидността на записа на заповед, са ирелевантни за изхода на спора, тъй като, както е посочил в съответствие със задължителната практика на ВКС въззивният състав, предвид влязлото в сила решение по предходен частичен иск за част от вземането по менителничния ефект, е формирана сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти, която следва да бъде зачетена от съда при разглеждането на иска за остатъка от вземането. Доколкото въпросите не се явяват обуславящи изхода на спора, липсва на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, като съобразно ТР № 1/2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, безпредметно е обсъждането на наведените допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Касаторката се позовава и на селективния критерий по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на делото, в полза на адвоката-процесуален представител на ответницата по делото, следва да се присъди на основание чл.38, ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер на 2650 лева – за оказана безплатна правна помощ.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 64/19.03.2024г. по в. гр. д. № 543/2023г. на Окръжен съд – Кюстендил.

ОСЪЖДА О. Н. М., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], вх. А, ет. 5, ап. 37, общ. Дупница, обл. Кюстендил, да заплати на адвокат Надежда В. П., вписана в САК, с ЕГН [ЕГН], сумата в размер на 2650 лева (две хиляди шестстотин и петдесет лева и нула стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.