Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК) срещу решение № 67 от 07.02.2022 г., постановено по в. т.д. № 725/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 2 с-в, с което е потвърдено в обжалваната му решение №260256/08.07.2021 г. по т. д. №175/2020 г. на Окръжен съд – С. З, с което НЗОК е осъдена да заплати на „МБАЛ Тракия“ ЕООД на основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД общо сумата от 125 535 лв., представляваща стойността на извършена от МБАЛ „Тракия“ ЕООД през месец март 2017 г. болнична помощ по клинични пътеки (КП) по Договор № 241104/24.02.2015 г. и последващи допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.07.2020 г., до окончателното заплащане, както и сумата от 32 011.42 лв. – обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД върху главницата от 125 535 лв. за периода от 01.01.2018 г. до 06.07.2020 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда за дължимост от НЗОК на исковата сума, въпреки наличието на конкретни клаузи в договора за заплащане на отчетената дейност в рамките на установените лимити в Приложение №2, без да се държи сметка за ограничения размер на бюджетните средства. Позовавайки се на становището на Конституционния съд на РБ, изразено в решение № 2/22.02.2007 г. по конст. дело № 12/2006 г. на КС на РБ, касаторът обосновава извода, че нормата на чл. 4 от Закона за бюджета на НЗОК за 2017 г. не противоречи на разпоредбата на чл. 52, ал. 1 от Конституцията на РБ. В подкрепа на тезата, че НЗОК дължи заплащане за оказаната болнична медицинска помощ само в рамките на обема на договореното в националните рамкови договори и в съответствие с бюджета на касата, касаторът акцентира върху нормата на чл. 55а ЗЗО и върху правната регламентация в Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ (в сила от 02.06.2006 г.), към която препращат чл. 4, ал. 3 ЗЗО и чл. 81, ал. 3 ЗЗ. Отделно, в касационната жалба се твърди, че решението не съдържа точни, ясни и убедителни мотиви, както и че въззивният състав едностранно е кредитирал доводите на въззиваемата болница. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на направените от касатора разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в максимален размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че обуславят допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, а именно:

1. „Дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити?“. Сочи се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с постановките в решение № 2/22.02.2007 г. по конст. дело № 12/2006 г. на Конституционния съд на РБ и решение № 3/08.03.20016 г. по конст. дело № 6/2015 г. на Конституционния съд на РБ – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

2. „Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение –изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности (лимити) за дейностите за съответен месец?“;

3. „Приложение № 2 към сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, определя ли границата на НЗОК относно заплащане на стойността на извършени дейности за болнична помощ?“;

4. „Ограничаването на заплащането до размера на посочените в Приложение № 2 стойности на извършени дейности за болнична помощ води ли до нарушаване правата на здравноосигурените лица, регламентирани в Закона за здравното осигуряване?“;

5. „Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства?“;

6. „Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители?“ и

7. „Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?“.

Сочи се, че въпросите от № 2 до № 7, вкл., се решават противоречиво от съдилищата с позоваване от касатора на първоинстанционни и въззивни съдебни решения, с което е обоснована тезата, че отговорите на въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на въззивното решението до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „МБАЛ Тракия“ ЕООД - [населено място], в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че поставените от касатора въпроси нямат характеристиката на въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са относими изцяло към правилността на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и изразяват само защитната теза на касатора с искане за друг правен резултат. Отделно се твърди, че по идентични дела е налице константна и непротиворечива практика на ВКС. Същевременно се оспорва касационната жалба по съображенията, изложени от болницата пред първата и пред въззивната инстанции. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №260256/ 08.07.2021 г., постановено по т. д. №175/2020 г. на Окръжен съд – С. З в частта му, с която НЗОК е осъдена да заплати на „МБАЛ Тракия“ ЕООД на основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 125 535 лв., представляваща стойността на извършена от МБАЛ „Тракия“ ЕООД през месец март 2017 г. болнична помощ по клинични пътеки (КП) по Договор № 241104/24.02.2015 г. и последващи допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.07.2020 г., до окончателното заплащане, както и сумата от 32 011.42 лв. – обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД върху главницата за периода от 01.01.2018 г. до 06.07.2020 г. В частта му за отхвърляне на предявения акцесорен иск за заплащане на сумата над присъдените 32 011.42 лв. до претендираните 45 450 лв. – обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД върху главницата от 125 535 лв. за периода от 01.01.2018 г.- 06.07.2020 г., решението на първата инстанция не е обжалвано от ищеца с въззивна жалба и е влязло в сила.

Въззивният състав е приел за установени по делото следните релевантни за спора обстоятелства:

– между НЗОК и „МБАЛ Тракия“ ЕООД, в изпълнение на разпоредбата на чл. 59 ЗЗО, е сключен Договор №241104/24.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, по силата на който болницата се е задължила да оказва на здравноосигурени и други категории лица, посочени в чл. 1, ал. 1 от същия, болнична медицинска помощ (БМП) по клинични пътеки (КП) от приложение №5 към член единствен на Наредба №40/24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Предвид безспорното обстоятелство, че през 2016 г. не било постигнато споразумение за Национален рамков договор, действието на сключения на 24.02.2015 г. договор за болнична помощ е продължено и за 2016 г. с допълнително споразумение № 241859/27.05.2016 г. съгласно решение № РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. по чл. 54, ал. 9 и чл. 59а, ал. 6 от Закона за здравното осигуряване на Надзорния съвет на НЗОК;

– между НЗОК и „МБАЛ Тракия“ ЕООД е сключен договор за извършване на амбулаторни процедури № 241860/27.05.2016 г., по силата на който изпълнителят се е задължил да оказва на здравноосигурени лица и на лицата по пар. 8, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2016 г. медицински дейности по Приложение №7 към чл. 1 от Наредба № 2 от 2016 г. за определяне на основния пакет дейности, гарантиран от НЗОК, и посочени в приложение №12 „Амбулаторни процедури по решението“;

– на основание горепосочените договори, през месец март 2017 г. лечебното заведение е предоставило на здравноосигурени български граждани описаните в исковата молба болнична медицинска помощ по клинични пътеки и болнична помощ по амбулаторни процедури, включени в основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, във връзка с което били издадени фактури, като незаплатена е останала сумата от общо 125 535 лв., представляваща сбор от дължимите, но неразплатени възнаграждения за извършена дейност по клинични пътеки (КП) и амбулаторни процедури и за вложени медицински изделия, като всички изискуеми първични медицински и финансовоотчетни документи – направления за хоспитализация, спецификации за извършена дейност по КП и АПр, са били представени в РЗОК.

Като спорен във въззивното производство е изведен въпросът - каква сума във връзка с предоставената болнична медицинска помощ по клинични пътеки и амбулаторни процедури подлежи на заплащане от НЗОК, породен от това, че общата им месечна стойност превишава стойността на дейностите в болнична медицинска помощ, определена в приложение № 2 от индивидуалния договор за съответния месец.

Във връзка с даването на отговор на този въпрос, въззивният съдебен състав е подчертал, че съгласно чл. 52 от Конституцията на РБ гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон. Според съда, именно за реализирането на правото на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, са приети и разпоредбите на ЗЗО, където на първо място е дадено определение за задължително здравно осигуряване (чл. 2), а с чл. 4 е предвидено, че същото гарантира на осигурените лица свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител. Съобразени с така дадената гаранция са и правата на задължително осигуряващите се лица в чл. 35 ЗЗО. За осигуряването на този достъп, а и за гарантиране спазването на правата на здравноосигурените лица, с разпоредбата на чл. 45 ЗЗО НЗОК е задължена да закупува и заплаща определени видове медицинска помощ, като според въззивния съд тълкуването на тази разпоредба води до извод, че плащането на предоставената на здравноосигурените лица помощ от типа, описан в чл. 45 ЗЗО, е задължително, т. е. че тази разпоредба има императивен характер, в подкрепа на което е и чл. 46 от ЗЗО, съгласно който редът за предоставяне и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО се определят в Националния рамков договор (НРД) и в договорите между РЗОК и изпълнителите, както и че качеството на оказваната медицинска помощ, заплащана от НЗОК, трябва да отговаря на националните медицински стандарти и правилата за добра медицинска практика.

От анализа на посочената по-горе конституционна и законова уредба, въззивният състав е извел извод, че с НРД и индивидуалните договори не може да се игнорира задължението за плащане, а единствено на определяне подлежи редът за предоставяне на медицинската помощ и моментът, в който следва да бъде извършено плащането,

Съдът е подчертал, че предоставянето на болнична медицинската помощ е обусловено от сключването на НРД за съответната година и от договорите, сключени между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ по чл. 59 от ЗЗО, като НРД има действие за периода 1 април на текущата година – 1 април на следващата. Доколкото в случая се претендира заплащане на дейност за март на 2017 г., по принцип би следвало да се преценява съдържанието на НРД за 2016 г., но предвид неприемането на такъв за 2016 г. по реда на чл. 54 от ЗЗО и с оглед предвидената в чл. 54, ал. 8 от ЗЗО възможност, за 2016 г. приложение следва да намери НРД за 2015 г., съответно коригиран по реда на чл. 54, ал. 9 от ЗЗО при наличие на предпоставките за това. По тези съображения, апелативният съставът е посочил, че съгласно чл. 24 от НРД за 2015 г. част от индивидуалните договори са редът, условията и сроковете за заплащане на извършените и отчетените медицински дейности по чл. 55е от ЗЗО. Наблегнал е на обстоятелството, че с разпоредбата на чл. 55е от ЗЗО се е определял редът за изработване и приемане на Методиките за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ, която разпоредба е отменена със ЗИДЗЗО обн. в бр. 48 на ДВ от 27.06.2015 г. и е предвидено редът, условията и сроковете за заплащане на извършените и отчетените медицински дейности да се определят с НРД, но, доколкото такъв не е приет, и на основание чл. 54, ал. 9 от ЗЗО НС на НЗОК е приел Решение № РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 г., с което реално е определил методика за остойностяване и заплащане на медицинските дейности за периода 01.04.2016 г. – 01.04.2017 г. С изискването за включване на реда, условията и сроковете за заплащане на извършените и отчетените медицински дейности в индивидуалните договори, а и на цените им, според апелативния съд не се създава възможност да се договори отпадане на задължението за плащане по чл. 45 от ЗЗО, а единствено такива за конкретизация на момента, в който то следва да се извърши от НЗОК, които две изисквания са продиктувани от съдържанието на чл. 4 от ЗБНЗОК за 2016 г., респ. 2017 г., изискващо НЗОК да определя за всяка РЗОК годишна обща стойност на разходите, разпределена по месеци, а самите РЗОК да определят стойността за дейностите по тази алинея към договорите с изпълнителите на болнична медицинска помощ, разпределени по месеци.

Въззивният състав е обосновал извода, че е логично предвиденото в чл. 52 от КРБ право да бъде упражнено в рамките на бюджета на НЗОК за съответната година, при условие че с предвидените разходи за медицинска помощ в този бюджет следва да са съобразени НРД за годината, договорът, определящ обемите и цените на медицинската помощ, а и самите индивидуални договори с изпълнителите на такава, като именно, за да се създадат условия за спазване на съответната бюджетна рамка, е предвидено и изискването на чл. 4 ЗБНЗОК. Това обаче, според решаващия съдебен състав, не означава, че разходването на бюджета за годината в един по-ранен период лишава гражданите от възможността да се възползват от правата си по чл. 52 от КРБ, поради което, при възникване на такава ситуация, за НЗОК възниква задължението да използва от бюджетния си резерв, в подкрепа на който извод е и разпоредбата на чл. 26, ал. 2 от ЗЗО, съгласно която със средствата от резерва се плащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания. т. е., в случая водещото е осигуряване на предвиденото в Конституцията право на гражданите по чл. 52, а не съблюдаване на фискалната дисциплина.

В тази връзка въззивният съд е изложил и съображения, че изискването за посочване на стойността на дейностите в индивидуалните договори не следва при процесния тип правоотношения да се приравнява на обем на възложената за съответното лечебно заведение работа, тъй като съгласно чл. 4 ЗЗО на здравноосигурените лица се гарантира не само свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, но и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК, т. е. не касата, а имащият нужда от лечение гражданин има правото да избира съответното лечебно заведение. Акцентирано е, че гражданинът не е страна по индивидуални договори между НЗОК и лечебното заведение и по тази причина не може да се говори за възможност да се съобразява със същите и определената в тях месечна стойност. Това е съобразено и с правото на свободен избор на лечебно заведение и изключва възможността за константно определяне на стойността на оказаната от болницата медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО, т. е. – така определените стойности са прогнозни и се включват като елемент от договорите за създаване на определена бюджетна дисциплина, но същите не следва да се имат предвид при извършване на преценката дали за престираната от страна на лечебното заведение медицинска услуга за дейности по чл. 45 от ЗЗО същото има право на възнаграждение, ако е надвишен лимитът по съответното приложение към индивидуалния договор.

Въззивният съд е анализирал и Решение № РД-НС-04-24-1 от 29.03.2016 г. на НС на НЗОК, като е извел извод, че определените с него обеми, цени и методики за остойностяване и закупуване на видовете медицинска помощ не са и не могат да служат като основание за изводи, че възложената от НЗОК работа на дадено лечебно заведение е само в границите на сумите, посочени в Приложение № 2 към индивидуалните договори. Това според апелативния съд следва най-вече от съдържанието на чл. 221, ал. 9 – 18 от Решението на НС на НЗОК от 2016 г. и чл. 39 от допълнителното споразумение към индивидуалния договор, като съобразена с тези уговорки е и разпоредбата на чл. 16 от Правилата за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗБНЗОК за 2017 г., действали за периода 01.12.2016 г. – 31.03.2017 г. Съдът е посочил също, че видно от Решение № РД-НС-04-24-1/29.03.2016 г. при извършване на дейности, надвишаващи определената месечна стойност, изпълнителят на БМП има право да подаде в сроковете за отчитане писмено заявление до директора на РЗОК за увеличаване на месечната стойност, като в тези хипотези РЗОК дължи извършване на проверка, след което – при установено спазване на изискванията, предвидени в ЗЗО и НРД, директорът на РЗОК има право да вземе решение за закупуване на тези дейности. То се извършва на база налични средства в РЗОК, а ако такива липсват – това става след извършване на проверка на всички изпълнители на БМП в региона с неусвоените от тях стойности на месечна база. При невъзможност да се извърши закупуване по този начин, директорът на РЗОК е длъжен да изготви доклад до управителя на НЗОК за резултатите от извършените проверки и да отправи мотивирано искане за корекции за съответната РЗОК на стойностите на разходите на обща годишна база за здравноосигурителни плащания за заплащане на изпълнителите на БМП, в който случай въз основа на акта на НС на НЗОК се извършва закупуване в рамките на бюджета за 2017 г.

Съдът е посочил, че видно от събраните доказателства по делото, а и предвид становището на ответника, не е спорно, че дейностите, за които се претендира плащане, са от категорията, описани в чл. 45 ЗЗО и намиращия приложение за 2016 г. НРД за 2015 г., като за тези медицински дейности, видно от представения от НЗОК протокол № Р-522 от 08.09.2020 г., е извършена проверка и е направен извод, че са спазени изискванията на ЗЗО и на Решение № РД-НС-04-24-1/29.03.2016 г. за отчитането им. По отношение на тях според състава на въззивния съд е без значение, че лечебното заведение не се е съобразило с чл. 22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ и е престирало съответните медицински услуги, доколкото това неспазване не може да игнорира факта на извършването им и възникване на задължението за тяхното заплащане от страна на НЗОК с оглед разпоредбата на чл. 45 ЗЗО. Плащането следва да се извърши при наличие на съответните парични средства, което въззивният съд е приел, че ще е възможно поради причината, че заплащането на съответната надлимитна медицинска дейност не съставлява разходване на средства, за които няма бюджетно предвиждане, а е дължимо за периода на действие на НРД, защото би станало факт или в един по-късен момент, ако пациентът се включи в листата на чакащите, или за съответния период на 2017 г., ако пациентът е избрал да се лекува в друго здравно заведение, което не е превишило лимита си. В случая данни за липса на средства – при доказателствена тежест за ответника, не са представени по делото, което е мотивирало въззивния съд да изведе извод, че отказът за плащане е неоснователен, т. е. исковата претенция за главница в размер на 125 535 лв. е основателна и следва да се уважи в пълния размер. По отношение на претенцията по чл. 86 ЗЗД във въззивното решение е формиран извод, че същата се дължи от 01.01.2018 г.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №1 в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК, а именно: „Дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити?“. От една страна въпросът е относим изцяло към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. От друга страна, в случая не е налице и поддържаната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото въпросът не е решен в противоречие с постановките в цитираните решения № 2/22.02.2007 г. по конст. дело № 12/2006 г. на Конституционния съд на РБ и решение № 3/08.03.20016 г. по конст. дело № 6/2015 г. на Конституционния съд на РБ. Процесните правоотношения са основани на договори по чл. 59, ал. 1 ЗЗО и изводите на въззивния съд за съществуването на спорните материални права на заплащане на стойността на извършена и отчетена медицинска дейност за месец март 2017 г. са формирани след тълкуване на императивните правни норми, действащи в посочения период, и на уговорките по обвързващите страните договори споразумения. Въззивният съд не е отрекъл, че по правило бюджетът на НЗОК е ограничен, но е формирал изводите си относно задълженията на касата с оглед липсата на данни по делото, че процесните плащания не са извършени поради изчерпване на средствата в бюджета на НЗОК. В решаващите си мотиви съдът е подчертал, че заплащането на съответната надлимитна медицинска дейност в случая не съставлява разходване на средства, за които няма бюджетно предвиждане.

Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване формулираните от касатора в изложението въпроси от № 2 до №4. Въпрос № 2: „Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение–изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности (лимити) за дейностите за съответен месец?“ е спорният по делото въпрос и в тази връзка отговорът е относим към правилността на въззивното решение. Въпроси № 3 и въпрос № 4: „Приложение № 2 към сключен на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, определя ли границата на НЗОК относно заплащане на стойността на извършени дейности за болнична помощ?“ и „Ограничаването на заплащането до размера на посочените в Приложение № 2 стойности на извършени дейности за болнична помощ води ли до нарушаване правата на здравноосигурените лица, регламентирани в Закона за здравното осигуряване?“; нямат характеристиката на въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК доколкото се отнасят до конкретен гражданскоправен договор с конкретно приложение към него. Отделно, двата въпроса не са обусловили решаващите изводи на съда, които са свързани с направеното от съда тълкуване на императивни правни норми с позоваване и също и на конкретни решения на НС на НЗОК.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол въз основа на формулирания от касатора като общотеоретичен въпрос № 5: „Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства?“. Анализът на въззивното решение сочи, че сам по себе си въпросът не е обусловил решаващите доводи на въззивния състав за уважаване на исковата претенция, доколкото липсва становище на съда, за неограничено по размер задължение за заплащане на оказаната болнична помощ. Решаващите аргументи на съда са, че в случая за ищеца по процесния индивидуален договор, не е съществувала правна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК. Но дори да се приеме, че въпросът е значим за конкретния правен спор, то не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по спорния въпрос относно задължението на НЗОК за заплащате на оказаната от изпълнителя болнична помощ над установения лимит на бюджетните средства, е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в решение № 36/15.08.2022 г. по т. д. №2521/2020 г. на І т. о. ; решение №154/04.03.2021 г. по т. д. №2530/2019 г. на ІІ т. о. и др., Въпросът е решен от въззивния съд изцяло в съответствие с постановките в решение №169/16.02.2021г. по т. д. №1916/2019г. на ІІ т. о. на ВКС, с което е прието, че: „уговорената в индивидуалния договор с изпълнителя на медицинска помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на лимитираните в приложение № 2 стойности, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД, но тя няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига помощта да е в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности; В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети; Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 ЗЗО при превишение на месечния лимит“. При наличие на константна практика на ВКС по релевантния за изхода на делото правен въпрос, която се възприема и от настоящия състав, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неприложимо.

Не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от касатора въпроси № 6 и № 7: Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число по отношение на стойностите, разпределени на отделни изпълнители?“ и “Дали преценката във връзка с разходването на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли, тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?“. И двата въпроса не са обсъждани от въззивния съд в контекста, съдържащ се в тях, и не са обусловили решаващата му воля. Отделно, не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото решаващите изводи на въззивния съд кореспондират изцяло с разрешенията, дадени в цитираните по-горе решения на ВКС. Посочената от касатора каузална практика на апелативни, окръжни и районни съдилища, предхождаща формираната от ВКС практика по поставените въпроси, не е основание да се приеме, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

При този изход на делото, касаторът дължи на ответната по касация болница на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 67 от 07.02.2022 г., постановено по в. т.д. № 725/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 2 с-в.

ОСЪЖДА Национална здравноосигурителна каса - ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] да заплати на МБАЛ „Тракия“ ЕООД - ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] сумата от 100 лв. (сто лева) - юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: