Производството е по реда на чл. 5, т. 1 от Закона за Върховния административен съд (ЗВАС). Образувано е по жалба от И. Н. С., гр. П. и „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”, гр. П., с искане за признаване на незаконосъобразност и отмяна на чл. 7, ал. 3, код № 50 и № 51 и чл. 7, ал. 4, т. 1 от Наредба № І-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, издадена от министъра на вътрешните работи, обнародвана и влязла в сила – ДВ, бр. 97 от 15.10.2002 г. (Наредб № І-157).
Жалбоподателите, редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание. Твърдят, че посочените норми от подзаконовия нормативен акт противоречат на: чл. 6 от Конституцията на Р. Б. (Конституцията); чл. 14 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС); чл. 2 от Закона за интеграция на хората с увреждания (ЗИХУ); чл. 4, ал. 1 от Закона за защита срещу дискриминацията ( ЗЗСД); чл. 151, ал. 2 от Закона за движените по пътищата (ЗДП); чл. 15, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА).
Ответникът по жалбата - министърът на вътрешните работи, чрез процесуален представител, оспорва жалбата. Счита, че не са налице твърдените от жалбоподателите противоречия на подзаконовия нормативен акт със законите, посочени в жалбата. Излага подробно аргументирано становище, в писмени бележки по делото.
Настоящият състав на Върховния административен съд, след преглед на обстоятелствата по делото и посочените нормативни актове прие за установено следното:
Повдигнатият с жалбите правен спор е за незаконосъобразност на подзаконов нормативен акт, който по силата на чл. 120, ал. 2 и чл. 125, ал. 2 от Конституцията на Р. Б. подлежи на съдебен контрол пред Върховния административен съд.
С оглед на действието на нормативния акт по отношение на неограничен кръг адресати, всеки има правен интерес от обжалване на акта, когато счита, че противоречи на нормативен акт от по-висока степен.
Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗВАС жалба срещу нормативен акт се подава без ограничение във времето.
По изложените съображения Върховният административен съд, петчленен състав намира, че жалбите са процесуално допустими.
Жалбоподателят И. С. е лице с намалена работоспособност, установена с Експертно решение № 2744 от заседание № 139 от 25.07.2001 г. на Трудово-експертна лекарска комисия при „Многопрофилна болница за активно лечение” АД, гр. П.. Диагнозата е „Травматична ампутация на крака”, с определена пожизнена намалена работоспособност от 50 % (петдесет процента). С протокол № 133/21.04.2005 г. жалбоподателят е освидетелстван в същата болница от Транспортна областна лекарска експертна комисия (ТОЛЕК) - Пловдив, относно общо заключение за годност за придобиване на правоспособност за управление на автомобил (МПС) за категория „В”, при изисквания за допълнително оборудване на превозното средство, необходимо за приспособяване на физическия недостатък на Станев към изискванията за шофьорското/водаческото управление. На 04.07.2005 г.
е изтекъл срокът на свидетелството за управление на МПС на жалбоподателя. С. Н. № І-165 от 7.09.1999 за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина отм. е отбелязано, че се касае за водач с „шофиране, подлежащо на ограничения, по медицински причини”. Това отбелязване е изразено чрез посочване на код „05”, който се изписва на гърба на свидетелството за управление на МПС и означава, че конкретният водач може да управлява моторни превозни средства от категориите, посочени в свидетелството, които МПС са функционално пригодени към неговото физическо увреждане.
На 03.05.2005 г. Станев е подал заявление до Регионална дирекция на вътрешните работи (РДВР), гр. П. за издаване на ново свидетелство за управление на МПС. На 05.05.2005 г. е уведомен, че в неговия случай се прилага чл. 7, ал. 3, код „50” и „51” и чл. 7, ал. 4, т. 1 от Наредба № І – 157 (приложение № 5), поради което от него е поискана информация за уточнение на автомобила, който ще ползва.
По смисъла на посочените разпоредби от Наредба № І-157, за да се издаде свидетелство за правоуправление на МПС при условията на код 05 - шофиране, подлежащо на ограничения по медицински причин, в полето под категориите на гърба на свидетелството, се вписва номерът на рамата на превозното средство или регистрационният номер на превозното средство, пригодено за управление от хора с физически недостатък. Жалбоподателят, към момента на подаване на заявлението за подновяване на свидетелството му за правоуправление не е притежавал собствено или с право на ползване МПС. Поради това не е посочил такова, което според наредбата е задължително условие за вписване в шофьорската книжка. Това обстоятелство е послужило за фактически отказ от издаване на свидетелство за правоуправление, видно от писмо рег. № ИЯ/КАТ-2996/5.05.2005 г. на РДВР-Пловдив. Жалбоподателите считат това за пряка дискриминация, по ЗЗСД и противоречащо на изброените по горе законови актове.
От така изложената фактическа обстановка, от правна страна се налага извод за неоснователност на жалбата.
Предвид конкретиката на проиводството, настоящят съд счита цитираните норми от Конституцията и ЕКЗПЧОС, за актове с най-обща регламентация на статуса на лицата, във връзка с принципа за равнопоставеността на гражданите пред закона. Този извод се налага от съществуването на доразвиващи нормите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията и чл. 14, ЕКЗПЧОС, закони, какъвто е ЗЗСД и в случая ЗИХУ. В чл. 4, ал. 1 от ЗЗСД е посочена общата забрана за всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. Определенията за пряка и непряка дискриминация са дадени идентично в посочените два закона. Според чл. 4, ал. 2, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице, на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице, при сравними сходни обстоятелства. Алинея 3 на същия текст определя непряката дискриминация, като поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика, е обективно оправдан/а, с оглед на законова цел и средствата за постигането й са подходящи и необходими. С аналогично значение са и нормите на §1, т. 3 и т. 4 от ЗИХУ, определящи пряката дискриминация, като поставяне на лице на основата на увреждане в по-неблагоприятно положение в сравнение с друго лице, което е било, е, или би могло да бъде поставено в сравними сходни обстоятелства, а непряката дискриминация, като поставяне на лице на основата на увреждане в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а, с оглед на законова цел, несвързана с увреждането и средствата за постигането й са подходящи и не надхвърлят необходимото за постигането й.
Вярно е, че с Наредба № І-157 е въведено ограничение относно ползването на индивидуално определени МПС-ва, от лица с физически увреждания. Това естествено е продиктувано от факта, че шофирането е физически процес, изискващ определена степен на адекватност за реагиране на условията на движението, продиктувани от необходимостта от своевременна промяна на посоката и скоростта, изискващи се за това. В тази връзка се налага извод от приложимостта за случая на чл. 7, ал. 1, т. 2, т. 10 и т. 13 от ЗЗСД.
Горепосочените норми визират случаите, които не представляват дискриминация. Така, не е налице дискриминация, когато различното третиране на лица е (т. 2, ал. 1 от чл. 7, ЗЗСД) на основата на характеристика, отнасяща се до признак по чл. 4, ал. 1 - когато тази характеристика поради естеството на определено занятие или дейност, или условията, при които то се осъществява, е съществено и определящо професионално изискване, целта е законна, а изискването не надхвърля необходимото за постигането й; т. 10 - различното третиране на лица с увреждания при провеждане на обучение и придобиване на образование за задоволяване на специфични образователни потребности, с цел изравняване на възможностите им; т. 13 специалните мерки, в полза на лица или групи лица в неравностойно положение, на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 с цел изравняване на възможностите им, доколкото и докато тези мерки са необходими. Налага се извод, че в случая обжалваните норми не са дискриминационни, защото съществуването им е продиктувано от необходимостта и с тях не се надхвърля в повече от минимума от ограничения наложени на хората с увреждания, във връзка с пътно-транспортното законодателство, за безопасността и сигурността на движението - за управляващия МПС и околните участници в него.
Безспорно е, че управлението на МПС е правнорегламентирана дейност с повишено ниво на опасност, поради което за упражняването й са въведени редица правила, най-съществените от които са в ЗДвП. В чл. 1, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП са прокламирани общите положения, относно движението по пътищата, според които законът урежда правилата за движение по пътищата, отворени за обществено ползване, изискванията към пътните превозни средства за участие в движението, изискванията за правоспособност на водачите на пътните превозни средства, правата и задълженията на участниците в движението и на съответните служби и длъжностни лица, както и принудителните мерки, които се прилагат и наказанията за нарушаване на разпоредбите на този закон и на издадените въз основа на него нормативни актове. Ал. 2 предвижда, че целта е да се опазват животът и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улеснява тяхното придвижване, да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица, както и околната среда от замърсяването от моторните превозни средства. В тази връзка чл. 151 , ал. 2 от ЗДП нарежда, че свидетелство за управление на моторни превозни средства се издава от органите на Министерството на вътрешните работи на лице, което е физически годно да управлява моторни превозни средства за съответната категория, преминало е обучение за водач на моторно превозно средство и за оказване на първа долекарска помощ и е
издържало успешно изпит за водач на МПС. Следователно, лице, което не е физически годно, установено по съответния ред от надлежните медицински органи, няма право на управление на МПС. Съответно, за лице, за което са налице пречки от физическо естество, е предвидена възможността за придобиване на шофьорска правоспособност при изискванията на чл. 7, ал. 3, код 05, 50, 51, във връзка с ал. 4 от с. чл. от Наредба № І-157. Това означава, че обжалваните норми от тази наредба са целеви, а именно да осигурят възможност на хора в неравностойно физическо положение да придобиват правоспособност за управление на МПС. Тоест, обратно на твърденията на жалбоподателите, в случая не е налице дискриминационна норма, а обратно. Фактът, че съществува изискване за конкретизиране на автомобила, който ще бъде управляване, е продиктуван от необходимостта, всяко МПС, което е предназначено за управление от физически увредено лице, да бъде съобразено с индивидуалните особености на увреждането. В случая е основателен аргументът на ответника, че физическите увреждания са строго индивидуални за всеки един пострадал от болест или инцидент човек, налагащо пригодяване на индивидуално определен автомобил към особеностите на увреждането. Това означава, че лице с физически увреждания би могло от фактическа страна да управлява само конкретно определен или определени автомобили, които са изрично преустроени към особеностите на увреждането на лицето, което желае да ги управлява. Този извод е в съответсвие и с чл. 53, ал. 1, т. 11 от Закона за българските документи за самоличност, изискващ посочване в свидетелството за управление на МПС на особени забележки - ограничителни условия за ползване на свидетелството.
Не следва да се уважи довода на жалбоподателите, че в обжалваната наредба съществува изискване за собственост или учредено право на ползване за определен автомобил, като условие за издаване на свидетелство за правоуправление на МПС. В Наредба № І-157 не съществува такова изискване. Изискването е само за посочване на определено МПС, но не и за притежаване на собственост или право на ползване на такова. Посочването е в съответствие с правомощието на пътно-контролните органи да проверят съответсвието на увреждането на лицето с преустроения за него автомобил и възможността от безопасно управление на така определеното МПС.
Следва да се отхвърли и твърдението за противоречие с чл. 2, т. 1 и т. 2 от ЗИХУ с обжалваните текстове от Наредба І-157. Нормата на цитирания закон гласи, че: 1. той има за цел създаване на условия и гаранции за равнопоставеност на хората с увреждания; 2. социална интеграция на хората с увреждания и упражняване на правата им. Видно от гореизложеното е, че именно с оспорваните, като противозаконни, разпоредби се създава възможност за осъществяване на дакларативните разпоредби от ЗИХУ. Посредством придобиване на правоуправление за МПС, съобразено с възможностите на лице в неравностойно положение и конкретните преустройства в даден автомобил, се създава възможност за равнопоставеност на физически увредените лица, с останалите, придобиващи автомобилно правоуправление без ограничения лица.
Както се отбеляза, управлението на МПС е правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност. Поради това, за нарушения по ЗДП е предвидена и наказателна отговорност на лицата, неспазващи нормите по движението по пътищата. Ноторно е известен факта на многобройните пътни инциденти със загинали и пострадали хора, както и с нанесени имуществени щети в особено големи размери. Предвид свеждането до минимум на вероятностите за подобни пътни инциденти, е въведено ограничението за посочване на определен или определени автомобили в свидетелството за правоуправление, издадено при условията на Наредба № І-157. От друга страна тази наредба е издадена и в съответствие със задълженията на министъра на вътрешните работи по глава V „Права и задължения на службите за контрол” от ЗДП, където, в чл. 165, т. 7, е посочено, че определени от министъра на вътрешните работи служби извършват превантивна дейност за ограничаване на пътнотранспортните произшествия и последиците от тях. Точно такава е дейнотта на С. П. полиция – КАТ, РДВР-Пловдив, обективирана в писмо № ИЯ/КАТ-2996/5.05.2005 г. до И. С., с което му е съобщено задължението за посочване на автомобил, съобразен с отразеното в протокола № 133/21.04.2005 г. на ТОЛЕК, Пловдив, относно ограничението за ползване на автомобил, изразяващо се в приспособителна шина за ляв крак и ползване на очила. Тази медицинска експертиза е извършена съобразно чл. 10 и чл. 11 от ЗИХУ, като е предвидена да послужи на органите на ПП КАТ, Пловдив.
Предвид посоченото, не съществува противоречие и с посочения с жалбата чл. 15, ал. 2 от Закона за нормативните актове. Нормата предвижда, че ако постановление, правилник, наредба, или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт. Видно е от съдържанието на чл. 7, ал. 3 и ал. 4 от Наредба № І-157 е, че тези норми не противоречат на законови актове, а напротив - издадени са в съответствие с тях и с целите, които преследват разпоредбите на законодателството от съответната област.
С оглед на изложеното, на основание чл. 23 от Закона за Върховния административен съд, настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбите на И. Н. С., гр. П. и „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”, гр. П., за отмяна като незаконосъобразни, на чл. 7, ал. 3, код 50 и 51 и ал. 4, т. 1 на Наредба № І-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, издадена от министъра на вътрешните работи, обнародвана и влязла в сила – ДВ, бр. 97 от 15.10.2002 г. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ А. И.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ М. П./п/ З. Т./п/ Т. Р./п/ В. А.
З.Т.