Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при Министерския съвет чрез юриск. Т.К против Решение № 767/17.11.2017 г. по адм. дело № 839/2017 г. по описа на Административен съд - Хасково, с което е отменено решение № 12574/20.06.2017 г. на председателя на ДАБ и преписката е върната на органа за ново произнасяне. Релевират се всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – допуснати от състава на Административен съд - Хасково нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните оплаквания са насочени към приложението на чл. 15, ал. 6 и ал. 8 от ЗЗДет (ЗАКОН ЗЗД ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО) (ЗЗДет.), както и към чл. 32 от АПК. Според касатора, законът не предвижда императивно задължение за уведомяване на Дирекция „Социално подпомагане“ за провежданото производство, като е изложил, че уведомяването на социален работник е само в случай, при който се изслушва детето съгласно чл. 15, ал. 6 от ЗЗДет. В тази връзка касационният жалбоподател е посочил, че детето не е изслушано предвид възрастта му, като по тази причина не е присъствал и социален работник. Излагат се сходни доводи и по отношение на изводите на съда за допуснато нарушение на чл. 15, ал. 8 от ЗЗДет. Възразява се и против приетото от първоинстанционния съд, че молбите за закрила на молителката, действаща лично за себе си и като законен представител на малолетното ѝ дете и съпругът ѝ е следвало да бъдат съединени в едно общо производство съобразно чл. 32 от АПК. Предвид изложеното се иска отмяната на решението.

Видно от представената с писмо от 10.04.2019 г., подадено от процесуалния представител на касационния жалбоподател, докладна записка с вх. № 1162/06.11.2017 г., изготвена от младши експерт в Регистрационно - приемателен център (РПЦ) – Харманли, понастоящем Л. Касими и М. К. са в неизвестност от 01.11.2017 г., като са напуснали самоволно РПЦ – Харманли.

Ответникът по касация – Л. Касими, действаща лично за себе си и като законен представител на малолетното си дете М. К., не се явява, не се представлявава и не взема становище по основателността на касационната жалба. От нейния процесуален представител – адв. М.П е постъпило писмено становище по същество, като в него е инкорпорирана и молба да не се дава ход на делото предвид отсъствието на ответниците.

Ответникът по касация – М. К. чрез законния си представител Л. Касими, не се явява, не се представлявава и не взема становище по основателността на касационната жалба.

Участващият в производството по делото на основание чл. 217, ал. 2 от АПК представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е допустима и по същество се явява основателна. Счита, че са налице касационните отменителни основания на съдебният акт по чл. 209, т. 3 от АПК. Излага, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че при постановяване на процесното решение е допуснато нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 15, ал. 8 от ЗЗДет., тъй като счита, че в хода на административното производство административният орган е спазил разпоредбата на чл. 25, ал. 3 от ЗУБ. Излага, че при съобразяване на възрастта на детето, доколкото същото е било родено на [дата на раждане], не е проведено изслушване, поради което нямало как на изслушване, което не се е състояло, да е присъствал социален работник. Посочва, че административният съд неправилно е приел, че административният орган е нарушил разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗУБ и не е преценил всички относими факти, свързани с личното положение на чужденката, държавата ѝ на произход и трети страни, тъй като счита, че съдът е игнорирал установените в решението на председателя на ДАБ фактически констатации за противоречията и несъответствията в бежанската история, довели и до постановеният отказ за предоставяне на бежански статут по чл. 8 ЗУБ или на хуманитарен такъв по чл. 9 ЗУБ. В заключение е изложил, че отхвърляйки изводите на административния орган за неналичие на материалноправните предпоставки на чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗУБ и отменяйки оспореното решение, съдът е постановил необоснован и немотивиран съдебен акт, който следвало да бъде отменен.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, след като прецени доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства, в рамките на сочените касационни основания и с оглед правомощията си по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

С обжалваното решение, административният съд е отменил решение № 12574/20.06.2017 г. на председателя на ДАБ, с което на основание чл. 8 и чл. 9 във вр. с чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 от ЗУБ е отказано предоставянето статут на бежанец и хуманитарен статут на Л. Касими и на малолетната М. К.. Със същото решение съдът е върнал преписката за ново разглеждане от органите на ДАБ в съответствие с указанията, дадени в мотивите на същото.

За да постанови решението си, съдът е приел, че актът на председателя на ДАБ, макар постановен от компетентен орган и при спазване на изискванията за форма, е постановен при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, даващи основание за отмяна на решението и връщане на преписката за ново произнасяне.

Първоинстанционният съд е установил, че въпреки че в хода на производството пред решаващия орган при РПЦ - Харманли при ДАБ, с Л. Касими е проведено интервю, отразено в нарочен протокол, прочетен на интервюираната чрез преводач на разбираем за нея език и осъществено от надлежно определен интервюиращ орган, същото било проведено без участието на представител на Агенция „Социално подпомагане“, което съдът счел за задължително в конкретния случай.

Съдът е приел, че доколкото приложените молби за закрила от страна на Л. Касими са подадени лично и в качеството ѝ на законен представител на малолетното ѝ дете, то това обстоятелство е довело до необходимостта от спазване на нормите на ЗЗДет., тъй като съгласно чл. 2 от същия, дете по смисъла на този закон е всяко физическо лице до навършването на 18 години, а по делото било безспорно установено, че детето на молителката било малолетно.

При съобразяване с възрастта на детето, съдът също като административния орган е приел за неприложим чл. 15, ал. 1 от ЗЗДет., т. е. и според съда детето не е можело да бъде изслушано. Това обстоятелство обаче не изключвало приложението на чл. 15, ал. 6 от ЗЗДет., според който при всяко дело съдът или административният орган уведомява дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето, която изпраща представител, който изразява становище, а при невъзможност предоставя доклад. По причина, че по делото не били налице данни, нито се твърдяло, че за случая е била уведомявана компетентната дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на малолетните деца, по време на производството не бил присъствал социален работник, който да е дал становище, нито е бил представен социален доклад за детето, съдът е счел, че е налице нарушение на горепосочената разпоредба, която била императивна по своя характер и чието нарушаване водело до съществено нарушение на административнопроизводствените правила съгласно трайната практика на Върховния административен съд.

Административният съд е приел за безспорно установено по делото наличието на приложен доклад № ДП/Д-Х-Х/332-001/18.08.2017 г., който обаче бил представен на 18.08.2017 г., т. е. почти два месеца след постановяване на Решение № 12574/20.06.2017 г., с което е отказан статут на Л. Касими и на малолетното ѝ дете М. К.. При установяване на обстоятелството, че решението на административния орган е постановено преди изготвянето на горепосочения доклад на Дирекция „Социално подпомагане“ - гр. Х., както и без участието на социален работник по време на административното производство, който да даде становище, съдът е счел, че представеният извън административното производство документ бил изцяло в разрез с разпоредбите на ЗЗДет. и не изпълнявал целите, за които е съставен. Установеното от съда обстоятелство, че социалният доклад е бил приложен към административната преписка на 22.08.2017 г., когато същият бил входиран в Административен съд – Хасково с вх. № 6279, го довело до извода, че посоченият доклад никога не е бил на разположение на административния орган, за да може решението му да бъде съобразено със съдържанието на документа, издаден от социалната служба. Отделно от изложеното е счетено, че следва да се отбележи и обстоятелството, че присъствието на социален работник не е било осигурено и по време на съдебното производство.

Съдът е счел и че е допуснато нарушение и на чл. 15, ал. 8 от ЗЗДет., което било съществено, тъй като сериозно засягало правото на защита на жалбоподателката, действаща освен в лично качество, но и в качеството на законен представител на малолетното си дете в проведеното особено административно производство, поради което горепосоченото нарушение представлявало самостоятелно основание за отмяна на оспореното решение. За да обоснове извода си е счел за установено, с оглед приложената по делото административна преписка, че в хода на провеждане на особеното административно производство жалбоподателят Л. Касими е била запозната с общите Указания за правата и задълженията ѝ, като подател на молба за закрила в страната ни, но в тях съдът не е открил изрично посочване или указание относно правата, касаещи придружените малолетни или непълнолетни лица, така, както се предвижда в българското законодателство. Съдът е счел, че липсвали доказателства, сочещи, че административният орган е изпълнил предписанията на специалния закон, даващ закрила на интересите на детето. Съдът е счел, че в указаните процедури не се съдържала никаква информация относно възможностите за получаване на правна помощ от детето, като в преписката липсвали и доказателства административният орган да е разяснявал на жалбоподателката реда за реализиране на правото на безплатна правна помощ.

Отделно от изложеното, съдът е приел за безспорно доказано по делото, че жалбоподателката е пристигнала в България със съпруга си.

Съдът е счел, че издателят на административния акт, в качеството му на държавен орган, имал задължение, произтичащо от разпоредбите на специалния закон – ЗУБ (чл. 8, ал. 9, чл. 9, ал. 6, чл. 22, чл. 34), от Конституцията на Р. Б (чл. 14), както и от Европейската конвенция за правата на човека чл. 8, § 1 и § 2, да не нарушава правото на семеен живот на лицата и целостта на семейството, както и правомощието да преценява наличието или не на законоустановените предпоставки за ограничаването на това право. Съдът, видно от доказателствата по делото, е установил, че съпругът на жалбоподателката също е подал молба за закрила и е бил настанен в РПЦ-Харманли, като е прието, че административният орган не е разгледал молбата на жалбоподателката във връзка с молбата за закрила на съпруга ѝ, за да издаде решение, което да е съобразено и съответно с решението по молбата на другия член на семейството ѝ. Първоинстанционният съд е счел за неправилно разделното разглеждане на молбите за закрила на семейството, при положение, че не са представени доказателства, а и не е имало твърдения от страна на органа, че молбата за закрила на другия член на семейството на жалбоподателката е била отхвърлена преди постановяване на оспореното в съдебното производство решение. Според съда молбите за закрила е следвало да бъдат съединени в едно общо производство съобразно чл. 32 от АПК, тъй като са свързани и са в състояние на зависимост помежду си.

В заключение административният съд е счел, че решението на председателя на ДАБ подлежи на отмяна по причина, че допуснатите административнопроизводствени нарушения били съществени, тъй като са довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателката и до неизясняване в пълнота на всички релевантни по смисъла на чл. 35 от АПК обстоятелства, което налагало връщане на преписката за ново произнасяне от ответника, като при новото ѝ разглеждане органът следвало да спази указанията на съда по тълкуването и прилагането на закона. Първоинстанционният съд е приел, че при издаване на новото решение при извършване на преценка дали конкретната молба за закрила е основателна или не, административният орган следвало да уведоми компетентната Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящ адрес на детето за осигуряване на социален работник, който да участва при провеждането на административното производство, да разясни надлежно всички права на жалбоподателката и малолетното ѝ дете. При произнасянето си по същество съдът е счел, че административният орган следвало да се произнесе и относно сигурността на държавата по произход на лицето, като отчете актуалните данни за обстановката в Афганистан към датата на постановяване на административния акт.

Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат.

Настоящата касационна инстанция споделя развитите от Административен съд - Хасково правни доводи за това, че допуснатото в хода на административното производство нарушение на чл. 15, ал. 6 от ЗЗДет., според който при всяко дело съдът или административният орган уведомява Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящия адрес на детето, която изпраща представител за изразяване на становище, а при невъзможност - предоставя доклад, винаги представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, водещо до незаконосъобразност на завършващия производството административен акт. Обоснован е изводът на съда, че по делото участието на това лице следва да бъде в защита на интересите на тази уязвима група. Този порок, допуснат в хода на производството пред административния орган, не може да бъде оправдан с представянето на доклад № ДП/Д-Х-Х/332-001/18.08.2017 г., който обаче е обективиран от страна на Дирекция „Социално подпомагане“ – Харманли два месеца след като е постановено решението, с което се отказва бежански и хуманитарен статут, поставящо по този начин административният орган в невъзможност да съобрази решението си със съдържанието на документа, както правилно е приел и административният съд. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател, че не е предвидено от законодателя, че при провеждането на всяко административно производство, по което се засягат права или законни интереси на дете, задължително се уведомявала Дирекция „Социално подпомагане“. Неоснователни са и твърденията му, че изискването за присъствие на социален работник е само в случай на изслушване на детето, предвид което и уведомяването било само в тази хипотеза. В тази връзка следва да се отбележи, че Върховният административен съд не веднъж се е произнасял по приложението на императивната разпоредба на чл. 15, ал. 6 от ЗЗДет., приемайки, че нарушаването ѝ води до съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Съгласно чл. 15, ал. 6 ЗЗДет. социалният работник действа в качеството си на гарант за защита правата и интересите на детето и именно в това качество следва да даде становище или да предостави социален доклад, отчитайки най-добрия негов интерес. И.та, предоставена от социалния работник, е предназначена да подпомогне административния орган при вземане на решението. Правилно в тази връзка е прието от съда, че разпоредбата следва да се тълкува във връзка с прилагане принципа за „висшия интерес на детето“, установен в Конвенцията на ООН за правата на детето, който принцип има фундаментална роля, в резултат от която непълнолетните деца са разглеждани като уязвима група лица по смисъла на § 1, т. 17 от ДР на ЗУБ. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 6а ЗУБ (Нов - ДВ, бр. 52 от 2007 г., изм. - ДВ, бр. 80 от 2015 г., в сила от 16.10.2015 г.), съгласно която при прилагането на закона първостепенно значение има най-добрият интерес на детето, като преценката за най-добрия интерес на детето се извършва в съответствие с разпоредбите на ЗЗДет. Критериите за преценката са посочени в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет., към който препраща § 1, т. 11 от ДР на ЗУБ. Освен това, съгласно чл. 2 (1) от Конвенцията за правата на детето, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации и в сила за Р. Б, считано от 03.07.1991 г., държавата е длъжна да зачита и да осигури правата, предвидени в Конвенцията на всяко дете, в пределите на своята юрисдикция, без каквато и да е дискриминация. Тя трябва да взема необходимите мерки за дете, което иска да получи статут на бежанец - чл. 22 (1) от нея, а съгласно чл. 3 (1) от Конвенцията висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. В тази връзка, както се посочи по-горе в решението, споделят се мотивите на съда, че неспазването на разпоредбите на ЗЗДет. съставлява съществено нарушение на процесуалите правила. Целта на разпоредбата на чл. 15 от ЗЗДет. изисква в административното производство малолетните и непълнолетните деца да се представляват не само от законния им представител, но и кумулативно и от социален работник, което както се установи не е било осъществено, предвид факта, че нито в проведеното административно, нито в проведеното съдебно производство е било налице присъствието на същия.

Неоснователни са и оплакванията в касационната жалба, с които се възразява срещу възприетите от първоинстанционния съд нарушения на чл. 15, ал. 8 ЗЗДет., допуснати в хода на административното производство по издаване на спорното административно решение. Изложените в тази насока съображения в съдебното решение се споделят от настоящия състав, а възражението на касационния жалбоподател, че изготвянето и представянето в първоинстанционния съд на „юридически грамотно изготвена на български език жалба срещу решението на председателя на ДАБ” и направеното до съда искане за предоставяне на правна помощ не заличават последиците на допуснатото от административния орган съществено нарушение, относимо към производството пред него.

По правилото на чл. 15, ал. 8 от ЗЗДет. детето има право на правна помощ и жалба във всички производства, засягащи негови права или интереси. По преписката и пред съда не са представени доказателства за това, че в хода на административното производство на Л. Касими са указани правата, касаещи придружените малолетни или непълнолетни лица, така, както се предвижда в българското законодателство. Правилно съдът е приел, че в указаните процедури не се съдържа никаква информация относно възможностите за получаване на правна помощ от детето, като обосновано е прието и че в преписката липсват доказателства на молителката да е било разяснено правото на безплатна правна помощ, както и какъв е редът за получаване на такава, което предвид факта, че Л. Касими действа и в лично качество, и в качеството на законен представител на малолетното си дете, следва да се квалифицира като съществено нарушение от страна на административния орган, представляващо самостоятелно основание за отмяна на оспореното решение, както правилно е преценил и първоинстанционния съд.

По отношение възраженията на касатора за неправилност на съдебното решение, касаещо приложението на чл. 32 от АПК, касационната инстанция намира, че това възражение е основателно.

Съгласно тълкуването, направено в т. 2 от Решение на СЕС по дело С-652/16 г., Директива 2011/95 и Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат прилагането на мерки за уреждане на евентуалните случаи на свързаност между молбите за международна закрила, подадени поотделно от членове на едно и също семейство, но не допускат тези молби да се оценяват общо. Те също така не допускат оценяването на една от посочените молби да се спира до приключването на процедурата по разглеждане на друга от тези молби.

В т. 56 от Решението на СЕС е направен извод, че: „В Директиви 2011/95 и 2013/32 не се уточнява как трябва да се постъпи в евентуалните случаи на свързаност между такива молби за международна закрила, които могат отчасти да се отнасят до еднакви факти и обстоятелства. Щом липсват конкретни разпоредби, държавите членки имат свобода на действие в това отношение.“

В т. 58 от Решението на СЕС е посочено, че: „От изискванията за индивидуално оценяване и пълно разглеждане на молбите за международна закрила следва, че макар да може да се прилагат мерки за уреждане на евентуалните случаи на свързаност между молбите, подадени поотделно от членове на едно и също семейство, все пак по тези молби трябва да се разглежда положението на всяко съответно лице. Следователно тези молби не бива да се оценяват общо“.

Разрешението и мотивите към точка 2 от Решение на СЕС по дело С-652/16 г., се явяват в подкрепа на съдебната практика, разглеждаща приложението на чл. 32 от АПК в случаи като настоящия, според която посочената норма визира възможност, а не задължение за административния орган, при положение, че искането за предоставяне на закрила следва да се осъществи лично и по собствена воля от търсещия убежище, съответно и преценката на административния орган е дължима именно по заявените от чужденеца обстоятелства. Доколкото в случая се касае до подадени молби от членове на семейство, то установените във връзка с това обстоятелство факти подлежат на преценка от административния орган при постановяване на решението му по подаденото заявление, като неправилната такава, съобразно и останалите установени в административното производство обстоятелства може да основе неговата материална незаконосъобразност. Сам по себе си фактът на разделно провеждане на производствата на членовете на семейството, не е основание да се приеме, че разделянето пряко и непосредствено води до резултат, при който не може да се очаква ефективност при произнасянето на органа и спазване на нормите, гарантиращи запазването целостта на семействата. Това е така, тъй като при зачитане правилото на чл. 75, ал. 2 от ЗУБ за преценка на всички относими факти при разглеждане на молбата за закрила (в т. ч. семейната връзка, общата бежанска история и общите факти, свързани с произхода и положението на отделните членове на семейството и същото като цяло) разделното провеждане на производствата не би следвало да води до пороци относно фактическите установявания пред ДАБ или приложението на материалния закон.

При така изложеното и доколкото административният съд е приел, че ДАБ е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила като не е приложил чл. 32 от АПК с оглед факта, че молбите за закрила на Л. Касими и съпруга ѝ не са разгледани във връзка и зависимост, като не са представени доказателства и не се твърди от органа, че молбата за закрила на другия член на семейството на жалбоподателката е била отхвърлена преди постановяване на оспореното в съдебното производство решение, настоящият съдебен състав намира, че изводите на административния съд са неправилни.Както се посочи по-горе в мотивите нарушенията на чл. 15 ал. 6 и ал. 8 от ЗЗД,констатирани от първоинстанционния съд са съществени и правилно съдът е отменил обжалваното решение на административния орган, предмет на настоящото производство.

Отделно от изложеното следва да се отбележи, че представената в касационното производство докладна записка относно чужденците, напуснали самоволно РПЦ – Харманли, в която фигурират и Л. Касими и малолетното ѝ дете, следва да се преценява заедно с другите събрани доказателства по преписката при новото й разглеждане от административния орган.

Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е постановил съдебно решение, което следва да остане в сила като валидно, допустимо и правилно като краен резултат, като при новото разглеждане от страна на ДАБ следва да бъдат изпълнени указанията на Административен съд - Хасково, с изключение на тези, касаещи приложението на чл. 32 от АПК.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 767/17.11.2017 г. по адм. дело № 839/2017 г. по описа на Административен съд - Хасково.

Решението е окончателно.