Образувано е по жалбата на министъра на културата против решение № 39/ 25.02.2008 год., постановено по преписка № 88/2007 год. на Комисията за защита от дискриминация в частта, в която на основание чл. 47, т. 1 във връзка с чл. 76, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация на същия се предписва да предприеме действия за преустройството на сградата, находяща се в гр. С., бул. “П. Е.” № 2. Развиват се доводи за незаконосъобразност на решението в тази му част поради нарушение на материалния закон. поддържа се, че КЗД неправилно е ангажирала отговорността му по специалния закон, тъй като видно от данните по преписката министърът на културата не упражнява права на собственост и управление върху процесния недвижим имот – паметник на културата. Сочи, че правомощията на Министерството на културата и на Националния институт за паметниците на културата (НИПК) относно издирването, изучаването и опазването на недвижимите паметници на културата са изрично регламентирани в Закона за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ), поради което вмененото му с атакувания административен акт задължение е извън неговата компетентност. Иска отмяна на решението в обжалваната част.
О. К. за защита от дискриминация, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и алтернативно поддържа становище за липса на правен интерес у жалбоподателя. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Заинтересованите страни - министърът на правосъдието, председателят на Софийски районен съд, Фондация “Български адвокати за правата на човека”, Сдружение с нестопанска цел “Център за независим живот” и Сдружение с нестопанска цел “Инициатива за равни възможности” не изразяват становище по жалбата.
Върховният административен съд, като обсъди отделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Производството пред КЗД е образувано по сигнал на СНЦ “Център за независим живот”, СНЦ “Инициатива за равни възможности” и Фондация “Български адвокати за правата на човека” срещу Софийски районен съд (СРС) и министъра на правосъдието относно нарушаване на правата на хората с увреждания във връзка с неизпълнение от страна на ответниците в административното производство на изискванията за достъпност до сградите на Районен съд - София за хората с увреждания. Сигналът съдържа конкретни оплаквания за продължаващо бездействие на СРС да изпълнява задълженията си по ЗЗДискр., тъй като не е изградил и не поддържа архитектурна среда, която да е достъпна за хората с увреждания до трите сградите, в които е разположен съдът, а именно: сградата на бул. “Д. Ц.” № 6; сградата на бул. “Ц. Б. III” № 54 и сградата на бул. “П. Е.” № 2. Подателите на сигнала твърдят, че създадените архитектурни и комуникативни бариери затрудняват достъпа на хората с увреждания до изброените сгради и възпрепятстват участието им в различни производства, като по този начин се препятства достъпът им до правосъдие. Описаната фактическа обстановка е квалифицирана като унизително отнасяне. Въз основа на изложените в сигнала обстоятелства комисията е сезирана с искане да установи дискриминация по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр. и да задължи СРС да прекрати занапред дискриминационното третиране като извърши ремонт и достъпност на сградите и отстрани посочените затруднения.
В изпълнение на чл. 55 и сл. от ЗЗДискр. Комисията е реализирала предвидената в специалния закон процедура по проучване, като е изискала и приложила по преписката становища и доказателства от участниците в производството.
След преценка на събраните в административното производство доказателства в тяхната съвкупност, комисията е приела за установено, че имотите са предоставени за осъществяване функциите на съдебната власт. По силата на чл. 2, ал. 2, т. 4 от Закона за държавната собственост същите представляват публична държавна собственост. Съгласно разпоредбите на Конституцията на Р. Б. (чл. 130а) и на Закона за съдебната власт (чл. 387) министърът на правосъдието управлява имуществото на съдебната власт. Видно от нормата на чл. 388 от ЗСВ министърът на правосъдието разпределя ползването на недвижимите имоти, предоставени на съдебната власт, между отделните нейни органи и може да възлага стопанисването им на административните им ръководители. Средствата за строителство и основен ремонт на недвижимите имоти, както и средствата за задължения, произтичащи от собствеността на имотите - данъци, такси, наеми, се осигуряват по бюджета на Министерството на правосъдието. В тази връзка КЗД е определила, че осигуряването в сградите на Районен съд - София на достъпна архитектурна среда за хората с увреждания е задължение на СРС и на министъра на правосъдието, които в случая се явяват отговорните лица и компетентните държавни органи, които следва да предприемат мерки за привеждането на тези сгради в съответствие със Закона за интеграция на хората с увреждания и ЗЗДискр.
Ответниците в административното производство – СРС и Министерство на правосъдието, признават съществуването на недостъпна за хора с увреждания среда в сградите на Софийски районен съд, находящи се на бул. “Д. Ц.” № 6 (част от СРС), на бул. “Ц. Б. III” № 54 (Брачното отделение на СРС) и на бул. “П. Е.” № 2 (Държавният съдебен изпълнител и Службата по вписванията). което съставлява забранена форма на дискриминация по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр. По отношение на сградата на съда на бул. “Д. Ц.” № 6 и тази на бул. “Ц. Б. III” № 54 е подписана спогодба между страните, одобрена с решението на КЗД, като производството е прекратено в тази му част. С горепосочената спогодба СРС и Министерство на правосъдието поемат конкретни задължения, скрепени със срок за изпълнение, за улесняване на достъпа на лица с увреждания до сградите, предмет на споразумението.
В хода на административното производство са постъпили данни, че сградата Софийския районен съд на бул. “П. Е.” № 2 е със статут на паметник на културата, поради което за всяко външно преустройство следвало да се иска разрешение от Министерство на културата. Видно от материалите по преписката обаче, последното не е било уведомено за воденото от КЗД административно производство и не му е била предоставена възможност да участва като заинтересована страна в същото.
Досежно сградата на съда на бул. “П. Е.” № 2 административният орган е приел, че Софийският районен съд, представляван от председателя си и министърът на правосъдието не са предприели ефективни мерки за преустройството на сградата, което представлява форма на дискриминация по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр. В рамките на своите правомощия е издал предписание на министъра на правосъдието и на министъра на културата да предприемат действия за преустройство на сградата на бул. “П. Е.” № 2
, на основание чл. 47, т. 1 във вр. с чл. 76, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. ; постановила е в едномесечен срок от получаване на решението председателят на СРС, министърът на правосъдието и министърът на културата да уведомят Комисията за предприетите мерки за изпълнение на задължителните предписания.
В производството няма спор, че правото на управление на сградите на СРС, в частност – сградата на бул. “П. Е.” № 2, се упражнява от министъра на правосъдието, който може да възложи стопанисването им на председателя на районния съд по силата на чл. 388, ал. 1 от ЗСВ. В този смисъл строителството, ремонта и преустройството на недвижимите имоти, предоставени на съдебната власт, респективно – финансирането на тези дейности, са в пределите на компетентност на министъра на правосъдието. Като орган по управлението и стопанисването на процесната сграда министърът на правосъдието е носител и на задължението за предприемане на мерки за осигуряване на достъпна за хората с увреждания архитектурна среда. В оспореното решение Комисията е приела, че именно председателят на СРС и министърът на правосъдието с бездействието си са осъществили състава на нарушението по чл. 5 от ЗЗДискр., според който изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се смятат за дискриминация, забранена от закона.
Доколкото сградата на съда на бул. “П. Е.” № 2 представлява паметник на културата по смисъла на ЗПКМ, то за същата е приложим специален режим на защита, изискващ съгласуване от НИПК на извършването на определени дейности, засягащи имота. Съгласно общата разпоредба на чл. 5 от ЗПКМ Министерството на културата упражнява ръководство и надзор по издирването, изучаването и опазването на паметниците на културата и по музейното дело. Министерството на културата осъществява тази дейност чрез своите органи, органите на местно самоуправление и органите на изпълнителната власт в общините и другите държавни и обществени органи, предвидени в този закон. Видно от правилото на чл. 20 от ЗПКМ, консервационни и реставрационни работи, ремонти и изменения на недвижими паметници на културата, както и ново строителство в техните граници и охранителните им зони, се извършват с разрешение на Националния институт за паметниците на културата и при негов контрол, както и в съответствие с разпоредбите на Закона за устройство на територията (ЗУТ).
Анализът на нормите в ЗПКМ, ЗУТ и в Правилника за устройството и задачите на Националния институт за паметниците на културата (приет с ПМС № 38 от 27.03.2000 г.) сочи, че при извършване на строително-монтажни дейности, засягащи недвижими имоти – паметници на културата, е необходимо предварителното им съгласуване с НИПК от гледна точка спазване изискванията на специалния закон по опазването на паметниците на културата. В конкретния случай функциите на НИПК се отнасят до съгласуването на проект за преустройство на сградата на бул. “П. Е.” № 2, внесен за разглеждане от собственика, респективно от упражняващия правото на управление на недвижимия имот – държавна собственост. Ето защо, дори да е елемент от процедурата по одобряване на устройствен план или инвестиционен проект, условието за съгласуване със специализирания орган (НИПК) не би могло да ангажира отговорността на министъра на културата по Закона за защита от дискриминация., нито е основание да му се вмени в задължение инициативата и осъществяването на преустройство на сградата на Софийския районен съд. Следователно жалбоподателят няма правомощия по управление и стопанисване на конкретния недвижим имот в контекста на предписаното му от Комисията за защита от дискриминация предприемане на мерки за адаптиране на сградата на районния съд за нуждите на хората с увреждания. Предвид изложеното се налага изводът, че адресираното до него задължително предписание е израз на неправилното приложение на закона и не съответства на специфичната му цел. На жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка, без да е осигурено правото му на защита в административния процес. К.ното от съда неуведомяване на министъра на културата за започналото производство и лишаването му от участие в същото съставлява и нарушение на административнопроизводствените правила, съгласно разпоредбите на чл. 26 и чл. 34 от АПК.
По изложените съображения съдът намира, че административният акт в оспорената му част е издаден в нарушение на материалноправните разпоредби, съществено нарушение на административнопроцесуалните правила и при несъответствие с целта на закона, което води до неговата отмяна като незаконосъобразен.
Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на жалбата, поради липса на активна процесуална легитимация от страна на министъра на културата. Правото на оспорване е регламентирано в разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от АПК. Посочената обща норма очертава кръга на лицата, за които е налице процесуалноправен интерес от обжалване на административните актове, а именно - гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от акта или за които той поражда задължения. Доколкото с решението на КЗД в обжалваната му част се вменяват задължения за министъра на културата, то е налице административен акт, който рефлектира неблагоприятно в правната сфера на жалбоподателя, с оглед на което за същия безспорно е налице правен интерес от атакуването му по съдебен ред. Отделно от това, видно от изричната разпоредба на чл. 77 от ЗЗДискр., решенията на комисията за прилагане на принудителни административни мерки, каквато е наложена на оспорващия, могат да се обжалват по реда на чл. 68 от същия закон. Следователно, като пряк адресат на такава мярка, за министъра на културата възниква процесуалното право да търси съдебна защита срещу постановеното решение. Воден от горното, Върховният административен съд РЕШИ: ОТМЕНЯ решение
№ 39/ 25.02.2008 г., постановено по преписка № 88/2007 г. на Комисията за защита от дискриминация В ЧАСТТА, в която министъра на културатасе предписва да предприеме действия за преустройството на сградата, находяща се в гр. С., бул. “П. Е.” № 2 на основание чл. 47, т. 1 във връзка с чл. 76, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр., като незаконосъобразно.
Решението може да се обжалва пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщението на страните. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Е. З. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Т. В./п/ И. Р.
Т.В.