О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2144

София, 09.07.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: В. Х.

Е. А.

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т. дело №804/2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на С. З. З. и касационна жалба на ЗАД „ Армеец“ АД, [населено място] срещу решение №12 от 13.01.2025г. по гр. д.305/24г. на Варненски апелативен съд.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:

По жалбата на С. З. З. :

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Вл. Ш., е възпроизвел диспозитива на въззивното решение. Посочил е, че в отхвърлителната част, която се отнася към иска за обезщетение за имушествени вреди, направени за изследване и лечение на З. за позиция № 61,62,76 и 91 поддържа основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, а освен това счита решението и за очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Възпроизвел е част от решение на ВКС, уточняваща начина, по който следва да се осъществи пълно доказване. Поставени са въпросите -1/ „ Докуметът – сметка на пациент с посочено конкретно лице в нея, издаден от Медикодиагностична лаборатория, с поставен печат ползва ли се с материална доказателствена сила на свидетелстващ документ относно съдържанието му и последното следва ли да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото?“, 2 / „ С какви доказателствени средства може да се установи, че е извършена и заплатена услуга/ терапия, лечение/ и допустимо ли е това да стане със свидетелски показания или същите следва да са подкрепени с писмени доказателства и следва ли същите да са първични счетоводни документи?“3/ За да бъде признат определен разход за доказан, нужно ли е в първичен документ / фактура/, ползваната услуга да бъде записана с отделен термин било той медицински или техничен / в разглеждания случай – хипербарна терапия“/ или е допустимо словесното изписване, което преценено с другите доказателства по делото да не оставя съмнение относно предмета на услугата?“ и 4/ „Допустимо ли е адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в съдебното производство да бъде определено под предвидения минимум …“ . Страната накратко е изложила своите оплаквания за неправилност на акта, като е направил извод, че като отхвърлил иска частично за имуществени вреди, съдът постановил акта си в противоречие с „ обилна съдебна практика „ , че на обезщетяване подлежат всички вреди“. Изложени са и кратки оплаквания относно определяне на адвокатското възнаграждение.Други доводи не са развити.

Касаторът, чрез пълномощника си, не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. С оглед така установената дефинитивност, първите три въпроса не са релевантни тъй като са фактически, а не правни, касаят конкретното доказване по спора и начина на събиране на доказателства по конкретното дело. Но дори и от поставените въпроси да бъде изведен правен / въпреки че настоящата инстанция няма такова задължение, то е изцяло в тежест на касатора/, то страната не е защитила допълнителен критерий по сочените от нея основания по чл.280, ал.`1, т.1 и 3 ГПК. Доколкото същата изобщо не е обвързала поставените въпроси с наличие на конкретно посочена практика на ВКС, в отклонение на която съдът е направил свой правен извод, то и липсва обосноваване по така поставените въпроси на каквото и да било по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Извън това общо посоченото, че трайната практика на ВКС поддържала, че на обезщетяване подлежат всички вреди произтичащи от непозволеното увреждане не обосновава извод за наличие на установяване такова противоречие, тъй като тази практика също така указва, че само доказаните вреди се считат за претърпени и се обезщетяват. Освен това, касаторът с това общо посочване не може да защити допълнителен критерий и поради това, че съдът не е приемал нищо различно от така общо посоченото съждение.Цитираното решение на ВКС, с възпроизведената част относно общата дефинитивност на пълното доказване също не обосновава такова противоречие, тъй като и от нея съдът не се е отклонил.

По отношение на четвъртия поставен въпрос, то същият е изобщо неотносим към производството по чл.288 ГПК, тъй като за разглеждането и определянето на задълженията за разноски, в това число и инстанционен контрол, съществува друг процесуален ред.

Или, с така депозираното изложение, касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване в атакуваната от него част.

По касационната жалба на ЗАД „Армеец“ АД, [населено място]:

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Направил е оплакване за неправилност на решението в частта, с която съдът е определил обезщетение за неимуществени вреди. Поддържал е, че само формално съставът на въззивният съд се е позовал на задължителните указания в съдебната практика, които не бил съобразил в „ достатъчна степен“. Посочил е, че решението било постановено в отклонение от приетото с ПП ВС №4/68г. по отношение на прилагане на принципа за справедливост, квалифицирана като неправилност на решението от касатора. В заключение е поставен въпросът – „ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с чл.52 от ЗЗД при определяне размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?“. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението в обжалваната от него част до касационно обжалване.

Поставеният въпрос е общ, като съдържателно отразява разбирането, изложено в изложението като довод за неправилност на изводите на състава, а именно - че съдът не е разгледал критериите за определяне на паричния еквивалент на вредата и по този начин се е произнесъл при съобразяване в „ недостатъчна степен“ на критериите по чл.52 ЗЗД. Или така поставен този въпрос не обосновава валиден довод за въведено общо основание, тъй като се основава единствено на оплакванията за неправилност на изводите на състава ирелевантни към тази фаза на производството.

Дори, обаче, да се приеме за релевантен така формулирания въпрос, значим по всяко дело за непозволено увреждане, касаторът не защитава допълнителен критерий. Не са развити доводи по поддържаното основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са цитирани решения на ВКС, свързани с определяне на размера на обезщетението като стойностен адекват на претърпяната по друг спор вреда, без да се сочи конкретно противоречие, респективно отклоняване на състава от тълкувателна практика, а като извод на така посоченото е поддържано оплакване, че обезщетението определено от въззивният съд за вредите понесени от З. било занижено. Не е обоснована връзка между поставеният въпрос/ относим към всяко съдебно производство разглеждащо иск за вреди произтичащи от деликт/ и сочената практика. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Правилността на изводите на въззивния съд, интерпретирани от страната, не може да бъде обсъждана в производството по чл.288 ГПК, тъй като не е негов предмет.Или краткото оплакване, свързано с неправилност на изводите на съда във връзка със сочените решения не може да обоснове довод за допускане на касационно обжалване. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Освен това доводите, с които е сочено противоречие с тази задължителна практика, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които както бе отбелязано са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване. Поради това и така поддържаното от касатора общо противоречие не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК.

Следователно, с това изложение не се установява наличие предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

С оглед така депозираните изложения решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по разгледаната жалба.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12 от 13.01.2025г. по гр. д.305/24г. на Варненски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: