О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 124

гр. София, 29.03.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. д. № 4419 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 3497 от 07.09.2021 г. на К. П. С. чрез адвокат П. К. от АК – С. З. срещу въззивно Решение № 79 от 23.07.2021 г. по в. гр. д.№ 1315/2021 г. по описа на Окръжен съд – С. З. І състав.

Ответниците по касационната жалба П. П. П. и Т. П. П. са подали писмени отговори чрез адвокат Г. Ж. от АК - С. З. В. срещу допускане на обжалването. Претендират разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 260 034 от 17.03.2021 г. по гр. д.№ 816/2019 г. на РС – Чирпан, ІІ състав, с което, по предявения от П. П. П. и Т. П. П. иск с правно основание чл. 109 ЗС, е постановено осъждането на К. П. С. да премахне сградите с идентификатори **** и ****, разположени по дворищната граница между собствения й ПИ с идентификатор *** и собствения на ищците ПИ с идентификатор ***.

Страните не са спорили, че притежават посочените ПИ, като правата на К. П. С. са до размер на 1/2 ид. част от дворното й място. Въззивният съд е приел за установено, че К. П. С. е едноличен собственик на процесните сгради с идентификатори **** и ****. Съгласно СТЕ двете постройки са незаконни, като сградата с № 4 е с височина при билото на покрива 2,70 м., завършващо при/върху границата между имотите на ищците и ответницата, а сградата с № 3 е построена по протежение на вътрешната граница между двата имота и е с височина в източния й край 2,70 м. и дължина 13,45 м., която не съответства на заснетата от кадастъра и не съответства на строителните правила и норми. От правна страна е прието, че допустимите норми при допълващото застрояване, към което се причисляват процесните сгради, при разрешено свързано застрояване, покриващо плътна ограда между два имота, е до допустимата височина на оградата, а именно 2,20 м. Съгласно чл. 42, ал. 2, изр. 2 ЗУТ постройки на допълващото застрояване могат да се изграждат на вътрешната граница на урегулирания поземлен имот, ако калканните им стени покриват калканни стени на заварени или новопредвидени постройки в съседния урегулиран поземлен имот, или плътни огради. Стените на процесните сгради не се покриват от съществуваща плътна ограда. Тъй като сградите не попадат в режима на „свързано застрояване”, то следва да спазват нормите за отстояния при „свободно застрояване”, регламентирани от чл. 35, ал. 2, съотв. чл. 42, ал. 3 ЗУТ, т. е. на не по-малко от 3 метра от вътрешните граници на УПИ. Установено е, че тези постройки надвишават допустимата височина от 2,20 м., т. е. са в нарушение на чл. 42, ал. 2 ЗУТ и без наличие на строителни книжа, което ги прави незаконни. Прието е, че ищците не са длъжни да търпят такова фактическо положение. То представлява неоснователно действие/бездействие, което им пречи да ползват имота си според предназначението му. За да се приеме, че постройките пречат на ищците за пълноценното упражняване на правото им на собственост, прието е за достатъчно да се установи (както е установено), че те са незаконно изградени, без съгласието на собствениците на съседния имот, на разстояние до страничната регулационна линия, което е по-малко от предвиденото в нормите на чл. 121, ал. 1 и чл. 125, ал. 2 от Наредба № 5 от 1977 г. (отм.); разстояние: най-малко 3 м. или 1,5 м. в зависимост от местоположението на съседния имот. С тези разпоредби законодателят е определил минималното разстояние на постройките от страничната регулационна линия, което е необходимо, за да се осигури нормалната осветеност на съседния имот. Поради това самото нарушение на тези норми води до извода за съществено засенчване на терена на ищците и съответно за пречене на собствениците да ползват имота си по предназначение. За уважаването на иска по чл. 109 ЗС е без значение дали постройките са със статут на „търпим строеж”, съответно кога са построени, а само дали обективно пречат на ищците да упражняват правото си на собственост. В исковата молба са изложени твърдения относно пречките, които създават процесните постройки. За да се приеме, че тези постройки пречат за пълноценното упражняване на правото на собственост, достатъчно е да се установи, че те са незаконно изградени, по дворищната граница, без съгласието на собствениците на съседния имот. Тъй като са установени предпоставките, необходими за уважаване на предявения иск по чл. 109 ЗС, потвърдено е постановеното от РС отстраняване на постройките като съответстващо на нарушението и степента на засягане интересите на ищците.

В изложението по чл.284, ал.3 ГПК касаторката поставя въпросите:

1. „За да бъде уважен иск по чл. 109 ЗС достатъчно ли е само да се докаже, че процесните постройки, изградени на границата между два съседни имота, са незаконни или е необходимо ищците да извършат пълно и главно доказване на твърдението си, че тези постройки засенчват от южна страна имота им, прозорците на приземния им етаж, растенията, които се опитвали да отглеждат в близост до южната граница на техния двор, създавали неприятен хлад и влажност и по този начин пречели да владеят имота си спокойно и пълноценно ?” и

2. „Когато с исковата молба по чл. 109 ЗС се иска премахване на постройки, за които се твърди, че са незаконно построени на границата между два имота, трябва ли да бъдат конституирани като ответници всички съсобственици на поземления имот и процесните постройки и ако не са, следва ли постановеното решение да бъде отменено като недопустимо ?”

Поддържа се наличието на противоречие с практиката на ВКС: по въпрос № 1 – с ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 139 от 10.01.2020 г. по гр. д.№ 4222/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., а по въпрос № 2 – с Решение № 14 от 22.02.2016 г. по гр. д.№ 4205/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Поставеният от касаторката въпрос № 2, макар да е формулиран като относим към правилността на въззивното решение, предвид ангажираната във връзка с него практика на ВКС следва да се третира като такъв по допустимостта на производството. С оглед приетото от въззивния съд, че процесните постройки са притежание единствено на ответницата по иска (сега – касатор), то както самият въпрос № 2, така и релевираната във връзка с него практика се явявят неотносими към настоящия казус. По тази причина те не обективират нито общо, нито допълнително основание за допускане на касационното обжалване.

Наред с това следва да се подчертае, че надлежен ответник по иска по чл. 109 ЗС се явява лицето, за което се твърди, че е създало или поддържа състоянието, определено като създаващо пречки за пълноценното упражняване на правото на собственост от страна на ищците. В настоящия процес не са въведени твърдения, че и други лица, освен касаторката, създават или поддържат нетърпимото за ищците състояние.

Независимо от това, дори обективно процесните постройки да се явяват собственост не само на ответницата, респ. – премахването им да представлява вмешателство в правната сфера на трети за спора лица, то последните не са лишени от защита. Както е прието с Решение № 60098 от 14.01.2022 г. по гр. д.№ 812/2021 г. на ВКС, ІІ г. о., когато с предявен негаторен иск се претендира премахване на трайно прикрепени към земята растения, сгради и изобщо всичко, което по естествен начин или от действието на човека е трайно прикрепено към земята или постройката, уважаването на иска чрез постановяване да се премахне съответното приращение неизбежно засяга правната сфера на всички лица, притежаващи право на собственост върху съответния имот. Доколкото евентуалното уважаване на иска неминуемо има за последица промяна в обекта на вещното право предвид унищожаването на обекти, които съгласно презумпцията на чл. 92 ЗС принадлежат на собственика независимо от кого са извършени, то тези от съсобствениците на терена, които са извън кръга на лицата, създали и впоследствие поддържащи противоправното състояние в имота, имат самостоятелна процесуална легитимация да участват в производството като ответници. В производството по иск с правно основание чл. 109 ЗС съсобствениците, които са създали и активно поддържат нарушението, и съсобствениците, проявяващи пасивност за отстраняване на нарушението, имат положението на необходими другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК. Вида на другарството в случая е факултативно, а не задължително, защото по отношение на иска по чл. 109 ЗС липсва процесуалноправна норма, която да изисква задължителното участие на всички съсобственици (както на страната на ищеца, така и на страната на ответника) в производството по тези претенции. Искът по чл. 109 ЗС може да бъде предявен не срещу всички, а само срещу част от съсобствениците, поддържащи нарушението, независимо, че уважаването му ще засегне правната сфера и на неучастващите в процеса съсобственици. Последното обаче ги легитимира, при преценка, че изходът от спора е неблагоприятен за тях, да потърсят защита, като поискат отмяна на влязлото в сила съдебно решение на основание чл. 304 ГПК. Извършването на преценката дали решението, с което е уважен иск по чл. 109 ЗС, е неблагоприятно за неучаствалия в процеса съсобственик е предоставена на неговата воля и в извършването й и следващите се действия в резултат от нея той не може да бъде заместен от съсобственик, участвал в процеса. По силата на чл. 26, ал. 2 ГПК съсобственикът, участвал в процеса като ответник, не е овластен да обжалва решението с доводи, черпени от неучастието на съсобственика му в производството. Ето защо въпрос № 2 не обективира основание както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК.

Въпрос № 1 също не обуславя допускане на обжалването, тъй като не е налице поддържаното от касаторката противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК за уважаване на иска с правна квалификация чл. 109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, но понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Като пример в тази насока са дадени случаите, когато по делото е доказано, че действията на ответника са в нарушение на строителни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение. Настоящият случай е именно такъв, доколкото несъмнено е установено нарушение на чл. 35, ал. 2 ЗУТ, чл. 42, ал. 2 и ал. 3 ЗУТ досежно сградата с идентификатор ****, респ. – на чл. 121, ал. 1 и чл. 125, ал. 2 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1977 г. (отм.) досежно сградата с идентификатор ****. Законодателят е определил минимално разстояние на стопанските постройки от страничната регулационна линия (като се обръща специално внимание на разстоянието от южната, югозападната и югоизточната граница към съседния УПИ), което е преценено като необходимо, за да се осигури нормалната осветеност на съседния имот. Самото нарушение на тези правила налага извод за съществено засенчване на съседния имот и съответно за пречене на собствениците на този имот несмущавано да го ползват по предназначение. Съгласно практиката на ВКС (Решение № 197 от 29.01.2020 г. по гр. д.№ 1047/2019 г. на ВКС, І г. о.), при наличието на изрични законови норми от такъв характер не е в компетентността на вещо лице или на съда да преценява, че в конкретния случай, въпреки нарушението на тези норми, не се нарушава нормалната осветеност на съседния имот, респ. – не се създават пречки, надхвърлящи допустимите съгласно чл. 50 ЗС. Цитираното от касаторката Решение № 139 от 10.01.2020 г. по гр. д.№ 4222/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. е постановено при факти, които не разкриват сходство с настоящия случай, поради което същото представлява неотносима съдебна практика, съответно – не обосновава наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед изхода от настоящото производство, касаторката следва да заплати на всеки от ответниците по касация разноските за защита пред ВКС – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на по 300 лева за всеки един от тях (л. л. 24 и 25).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 79 от 23.07.2021 г. по в. гр. д.№ 1315/2021 г. по описа на Окръжен съд – С. З. І състав.

ОСЪЖДА К. П. С. ДА ЗАПЛАТИ на П. П. П. сумата 300 (триста) лева – разноски за защита пред ВКС.

ОСЪЖДА К. П. С. ДА ЗАПЛАТИ на Т. П. П. сумата 300 (триста) лева – разноски за защита пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: