О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3551

София, 07.07.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове:ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр. дело № 2407 по описа за 2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. И. М., чрез адв. В. В. и адв. С. Т., срещу решение № 281 от 28. 02. 2024 г. по в. гр. д. № 2839/2023 г. на ОС – Пловдив, 14 състав, потвърждаващо решение № 3584 от 3. 08. 2023 г. по гр. д. № 17941/2021 г. на РС – Пловдив, с което: а/. на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на С. М. И., че Н. А. К. и А. А. К. са собственици, на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗВСОНИ, общо на 1/2 идеална част (всеки от тях на по 1/4 идеална част) от самостоятелен обект – жилище, с площ от 84 кв. м., находящо се на етаж -1 (приземен) от жилищна сграда с идентификатор ***, нанесено като самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], район „Ц.“, [улица], етаж -1, ведно с прилежащата му изба под пералнята на сутеренния етаж с площ от 12 кв. м. и съответните идеални части от общите части на сградата, и е осъдена ответницата С. М. И. да предаде на ищците Н. А. К. и А. А. К. владението на 1/2 идеална част от описания обект; б/. С. М. И. е осъдена, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, да заплати на Н. А. К. и А. А. К. сумата 2100 лв. (по 1050 лв. на всеки от тях) обезщетение за лишаване от ползване, в периода 19. 11. 2020 г. – 15. 11. 2021 г., на собствената им 1/2 идеална част от описания имот, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е писмен отговор от ищците А. А. К. и Н. А. К., чрез адв. Р. П., с който са развити съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за допустимост на подадената касационна жалба и за наличие на основания по чл. 280 за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

1. По касационната жалба в частта й срещу въззивното решение в частта му, касаеща иска по чл. 108 ЗС.

Касационната жалба е допустима.

Не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси.

По делото е установено от фактическа страна, че процесната жилищна сграда е била собственост на Х. К., наследодателка на ищците. През 1949 г. правото на собственост върху 1/2 идеална част от цялата сграда е одържавено на основание ЗОЕГПНС /отм./, през 1950 г. за 1/2 ид. ч. от къщата е съставен АДС и тази идеална част е предоставена на СП „Жилфонд“ - Пловдив.

През 1958 г. – 1959 г. в сутеренния етаж са извършени ремонтни дейности от СП „Жилфонд“ – Пловдив, с цел обособяване на самостоятелно жилище, при които в приземния етаж са обособени две стаи, хол и санитарен възел, включващ баня и тоалетна, които да се ползват за жилищни нужди. От заключението на съдебнотехническата експертиза е установено, че преустройствата са само вътрешни, без пристрояване и промяна в размерите на приземния етаж. Понастоящем входният вестибюл е пригоден за кухненски бокс. Съдът е приел, че приземният етаж представлява самостоятелен жилищен обект, доколкото съгласно чл. 38, ал. 3 и ал. 4 от Строителните правила и норми за изграждане на населени места, обн. ДВ, бр. 75/1959 г., в новостроящи се сгради и в заварени държавни, обществени и кооперативни жилищни сгради и етажни собствености е допустимо да се изграждат и бекярски жилища, състоящи се от стая за живеене, с площ най-малко 14 кв. м., преддверие, мивка и клозет.

В приземния етаж от сградата били настанени под наем И. М. П. и Г. И. П.. Последната починала 2004 г. и оставила за единствен наследник по закон сина си И. З..

С нотариален акт № 161/1959 г. Х. К. продава на И. М. П. и Г. И. П., по паспорт З., при равни за тях права, неодържавената 1/2 идеална част от правото на собственост върху сутеренния етаж от къщата, който към сключване на сделката е бил обособен в самостоятелно жилище.

През 1992г. на ищците, като наследници на Х. К., е възстановена собствеността върху одържавената 1/2 идеална част от процесната жилищна сграда (както от сутеренния, така и от първия етаж) по силата на ЗВСОНИ. През 2008 г. същите се снабдили с констативен нотариален акт за собственост № 140/2008 г., с който били признати за собственици на целия първи етаж от жилищната сграда, с площ от 183 кв. м., както и на 1/2 идеална част от сутеренния етаж, с площ от 83 кв. м., на припадащите се идеални части от общите части на сградата и на 283/340 идеални части от дворното място, съставляващо УПИ **-***, кв. *** по РП на [населено място].

След реституцията между ищците и собствениците на продадената през 1959 г. 1/2 идеална част от сутеренния етаж (Г. И. Р., починала 2005 г., разведена, а след смъртта й – наследникът й И. Н. З.), е възникнала съсобственост.

Между ищците, Г. И. и И. З. било постигнато съгласие И. З. и майка му да продължат да ползват безвъзмездно собствената на ищците 1/2 идеална част от сутеренния етаж, но да поддържат и се грижат за общите части на сградата както на сутеренния, така и на първия етаж. През 2003 г. в приземния етаж заживяла и ответницата С. М., като приятелка на И. З.. Ползването продължило при същите условия, като С. М. и И. З. имали намерение да закупят идеалната част на К. от сутеренния етаж.

През 2015 г. И. З. оставил саморъчно завещание, обявено на 8. 10. 2020 г., с което завещава на С. М. собствената си идеална част от приземния етаж на процесната жилищна сграда. Завещателят починал на 26. 08. 2020 г.

На 12. 11. 2020 г. ищците са отправили нотариална покана до С. М., получена от последната на 19. 11. 2020 г., да им предаде, като собственици на 1/2 идеална част, ключ от сутеренния етаж, както и да им заплаща обезщетение за ползването по чл. 31 ЗС. С писмо С. М. е отказала да предаде ключ на ищците от сутеренния етаж с твърдения, че е едноличен собственик на имота на основание саморъчно завещание от И. З. и придобивна давност.

От правна страна въззивният съд е приел, че ищците са собственици на 1/2 идеална част от сутеренния етаж на жилищната сграда на основание наследяване на Х. Г. К., одържавяване по ЗОЕГПНС /отм./ и реституция по силата на ЗВСОНИ. За недоказано е прието възражението на ответницата за придобивна давност. До 1992 г. държавата е била собственик на 1/2 идеална част от приземния етаж, а след 1992 г. Г. П. (Р.) и синът й И. З. са били собственици на 1/2 идеална част и държатели на реституираната на ищците 1/2 идеална част от етажа, която ползвали срещу поето задължение за поддържане на общите части на къщата. Имали са и намерение да купят притежаваната от ищците 1/2 идеална част от правото на собственост и не е доказано да са установили владение върху същата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по твърдение, което е заявено от ищците за пръв път в отговора им на въззивната жалба?

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 129 от 29. 06. 2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, 3 г. о., решение № 50116 от 27. 11. 2023 г. по т. д. № 1138/2022 г. на ВКС, 1 т. о.

2. При тълкуване на завещание следва ли да се отчита текстът в своята цялост и съобразно останалите доказателства по делото.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 22 от 2. 06. 2017 г. по гр. д. № 3786/2014 г. на ВКС, 2 г. о.

3. Длъжен ли е съдът да прецени всички относими доказателства, за да обоснове фактическите си констатации.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 218 от 02. 01. 2019 г. по гр. д. № 2033/2018 г. на ВКС, 3 г. о.

4. Следва ли само от представеното удостоверение № 03.92.120/11. 05. 1992 г., издадено от Община – Пловдив, да се приеме че на ищците е реституирана 1/2 идеална част от приземния етаж, при неотчитане на извършени след отчуждаването значителни преустройства и обособяването на сутерена като самостоятелно жилище.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 405/15 от 11. 02. 2006 г. по гр. д. № 2038/2015 г. на ВКС, 4 г. о., и решение № 100 от 29. 10. 2014 г. по гр. д. № 7454/2013 г. на ВКС, 2 г. о.

По същите въпроси жалбоподателката се позовава и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият въпрос не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. С отговора на въззивната жалба се коментират установените от събраните гласни доказателства обстоятелства, че след реституцията на 1/2 идеална част от процесния имот в полза на ищците, между тях, И. З. и майка му е постигнато съгласие И. З. и майка му да не плащат наем за ползваната 1/2 идеална част на ищците, но вместо наем да се грижат за общите части на сградата както на приземния, така и на първия етаж. Така установените обстоятелства са във връзка със заявеното от ищците твърдение, че И. З., майка му и ответницата са били държатели на 1/2 идеална част от жилището, която след отчуждаването е била държавна собственост, а след 1992 г. – собственост на ищците, както и че ползвателите на жилището са упражнявали фактическа власт върху тази 1/2 идеална част от приземния етаж на облигационно основание. Дали облигационното основание за ползване на имота е договор за наем, заем за послужване, ненаименован договор няма никакво значение за спорното право. Гражданският процесуален кодекс не предвижда преклузивен срок, в който да се упражни правото на страната да коментира фактите, установени от събраните по делото доказателства, както и да изразява правни становища относно установените факти, значението им за спорното право, правната квалификация на правоотношенията.

Вторият въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Волята на завещателя И. Н. З., обективирана в саморъчното завещание от 30. 09. 2015 г. е ясна – в точка 1 от същото е посочил, че завещава „притежаваните от мен идеални части“ от сутеренния етаж на процесната жилищна сграда, като накрая е цитиран и нотариалният акт, с който идеалните части са придобити от наследодателката му - нотариален акт № 161, том V, нот. дело № 1634/1959 г. Това е нотариалният акт, цитиран по-горе, с който наследодателката на ищците продава на Г. И. и бившия й съпруг 1/2 идеална част от процесния имот. Формулировката на посочената клауза от завета е ясна и не се нуждае от тълкуване – завещават се притежаваните от завещателя идеални части от имота, предмет на договора, сключен с н. а. № 161/1959 г. Този извод не се разколебава и от останалите събрани по делото доказателства.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос. Въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на въззивното производство като ограничен въззив, с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията по прилагането му, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е обсъдил всички ангажирани от страните доказателства, установяващи релевантни за спора факти, всички доводи и възражения на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора. Обсъждането на удостоверението за данъчна оценка от 23. 10. 2020 г. не би повлияло на изхода на делото и на преценката на направеното от ответницата възражение за придобивна давност, тъй като нито едно от останалите доказателства не съдържа данни за трансформиране на държането на собствената на ищците 1/2 идеална част от сутеренния етаж във владение след реституцията през 1992 г. Напротив, данните са, че както майката на И. З. – Г. И., така и И. З. са упражнявали фактическа власт върху жилището със съзнанието, че 1/2 идеална част е на ищците и като държатели на чуждата 1/2 идеална част.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по последния въпрос. Същият е поставен във връзка с оплакването на жалбоподателката, че съдът е приел за неоснователен доводът на ответницата, че приземният етаж не подлежи на реституция, тъй като след одържавяването на 1/2 идеална част от същия в етажа са били извършени, от СП „Жилфонд“ – Пловдив, значителни преустройства и обособяването му в самостоятелно жилище, в които преустройства бившите собственици не са взели никакво участие. В точка А1 от ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС е прието, че целта на ЗВСОНИ е да се възстанови собствеността върху отнетите имоти, доколкото те съществуват като обекти на собственост, а не и да се възстанови предишното им състояние, вид или предназначение и следователно необходимото и достатъчно изискване е имотите да са налице, да съществуват реално като обекти на собственост до размерите, в които са били отчуждени, а извършените промени в тях, свързани с функционалното им предназначение, са без правно значение за действието на реституцията. Изрично е посочено, че вътрешните преустройства, колкото и да са значителни по обем, не водят до създаване на нов обект на собственост, поради което и в този случай няма пречка за възстановяване на собствеността. Изводите на въззивния съд съответстват напълно на така формираната практика със задължителен характер.

Доколкото по поставените въпроси е формирана практика на ВКС и липсва необходимост от промяната й като неправилна, неактуална или по други причини, то не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, касаеща иска по чл. 108 ЗС.

2. По касационната жалба в частта й срещу въззивното решение в частта му, касаеща иска по чл. 31, ал. 2 ЗС.

Касационната жалба в тази част е недопустима, тъй като е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решенията на въззивни съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5000 лв., са изключени от подлежащите на касационно обжалване актове. При субективно съединяване на искове за парични вземания от значение при преценка допустимостта на касационното производство е цената на всеки един от субективно съединените искове. При обективно съединяване на искове за парични вземания от значение при преценка допустимостта на касационното производство също е цената на всеки един от паричните искове, а не сборът от цената на всички обективно съединени искове. В случая всеки един от субективно съединените искове по чл. 31, ал. 2 ЗС е с цена по 1050 лв., под установения в чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК размер, поради което касационната жалба срещу въззивното решение в частта по тези искове следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима.

С оглед изхода на делото жалбоподателката С. И. М. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на А. А. К. и Н. А. К. сумата 3170 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 281 от 28. 02. 2024 г. по в. гр. д. № 2839/2023 г. на ОС – Пловдив, 14 състав, в частта потвърждаваща решение № 3584 от 3. 08. 2023 г. по гр. д. № 17941/2021 г. на РС – Пловдив в частта, с която, на основание чл. 108 ЗС, е признато за установено по отношение на С. М. И., че Н. А. К. и А. А. К. са собственици, на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗВСОНИ, общо на 1/2 идеална част (всеки от тях на по 1/4 идеална част) от самостоятелен обект – жилище, с площ от 84 кв. м., находящо се на етаж -1 (приземен) от жилищна сграда с идентификатор ***, нанесено като самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес [населено място], район „Ц.“, [улица], етаж -1, ведно с прилежащата му изба под пералнята на сутеренния етаж с площ от 12 кв. м. и съответните идеални части от общите части на сградата, и е осъдена ответницата С. М. И. да предаде на ищците Н. А. К. и А. А. К. владението на 1/2 идеална част от описания обект.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от С. М. И. касационна жалба срещу решение № 281 от 28. 02. 2024 г. по в. гр. д. № 2839/2023 г. на ОС – Пловдив, 14 състав, в частта потвърждаваща решение № 3584 от 3. 08. 2023 г. по гр. д. № 17941/2021 г. на РС – Пловдив в частта, с която С. М. И. е осъдена, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, да заплати на Н. А. К. и А. А. К. сумата 2100 лв. (по 1050 лв. на всеки от тях) обезщетение за лишаване от ползване, в периода 19. 11. 2020 г. – 15. 11. 2021 г., на собствената им 1/2 идеална част от описания имот, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 15. 11. 2021 г. до окончателното им изплащане И ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 2407/2024 г. на ВКС, 1 г. о, в тази част.

ОСЪЖДА С. И. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на А. А. К. и Н. А. К. сумата 3170 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението в прекратителната част подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: