Производство по чл. 290 ГПК.

Обжалвано е решение №1607 от 29.03.2018г. по гр. д. № 18/2018г. на Благоевградски окръжен съд, с което е отменено решение № 6093 от 17.10.2017г. по гр. д.№ 991/2016г. на Разложки районен съд /в решението погрешно е записано Гоцеделчевски районен съд/ и вместо това е постановено отхвърляне на предявения от М. А. Ш. и Е. М. Ш. срещу Х. М. М. и Ф. И. Б. иск за признаване собствеността по давност върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], с площ * кв. м., урбанизирана територия, ниско застрояване, номер по предходен план * в кв.*.

Касационната жалба е подадена от ищците М. А. Ш. и Е. М. Ш. чрез пълномощника адв.Б.. В нея се поддържа, че решението е неправилно, необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения. Съдът се е мотивирал с неприложимост на чл. 200 ЗУТ, но без за това да са правени възражения от страните и без да са давани указания в доклада за събиране на доказателства в тази насока. На второ място се твърди, че решението е вътрешно противоречиво относно възможността имотът да бъде владян и придобит по давност - при едни и същи обстоятелства съдът е приложил законовите разпоредби спрямо двете страни по различен начин. Неправилни са изводите на съда и по отношение наличието или липсата на изменение на ПУП по административен ред, както и спрямо елементите на чл. 69 ЗС.

Ответниците Х. М. М. и Ф. И. Б. в писмения си отговор, изготвен от адв. К., оспорват жалбата.

С определение № 630 от 19.12.2018г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 по въпроса: дали по отношение придобиването по давност на поземлен имот, заснет като отделна единица по действащия кадастрален план и по кадастралната карта, и урегулиран самостоятелно по действащия ПУП, са приложими ограниченията на чл. 200 ЗУТ.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Предявен е установителен иск за собственост. Ищците сочат, че са придобили от ответниците през 2002г. собствеността върху УПИ *-* в кв. * с площ * кв. м., но площта по скица е *кв. м. Реалната предадена и владяна от ищците площ е повече от * кв. м. и в нея се включва и спорния имот с площ * кв. м., съседен на закупения. Твърди се, че ответниците живеят постоянно в Турция и се връщат рядко в България, така че ищците са владели безпрепятствено от датата на покупката - 15.08.2002г. и са придобили по давност имота. През 2016г. ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност, което е предизвикало предявяването на иска.

Ответниците твърдят, че не са продавали спорния имот, а при сключване договора за продажба са го отдали под наем на ищците, който договор е прекратен през 2005г. и оттогава те си ползват имота.

Приетата техническа експертиза сочи, че според първия регулационен план от *г. имот пл. № * е обозначен на АПК и за него е отреден УПИ * /това е закупеното от ищците дворно място с къща/. Спорният имот е съседен на посоченото УПИ, очертан е по плана с черни линии, така че е обособен като самостоятелен имот, но не е индивидуализиран с планоснимачен номер и не е отразен в разписния лист с конкретен собственик. Имотът е включен в парцел с предвиждане за застрояване на фурна, очертан с червени регулационни линии; в границите на този парцел са и имоти пл. №№*, * и *. Това предвиждане не е осъществено и четирите имота се ползват като ливади, а процесният имот се ползва с двора на къщата в УПИ *-*. В кадастралната карта спорният имот е обособен като самостоятелен с отделен идентификатор ***. В одобрения през *г. ПУП имотът е отразен с № *. Разликите в площта на УПИ *-* в различните документи, според вещото лице, се дължат на грешка при графическото заснемане, т. е. са от субективен характер.

При извършения от първата инстанция оглед е установено, че спорният имот е ограден с дървена ограда заедно с двора и къщата на ищците; за да се влезе в него се минава през металната входна врата за имота на ищците; по границата между имот * и спорния имот * и са поставени метални тръби, бетонирани в земята, без ограда.

За осъществяваната фактическа власт върху имота са събрани гласни доказателства. Въззивният съд, а разлика от първоинстанционния, е приел, че не се доказва фактическата власт на ищците върху имота - показанията на свидетелите са бегли и сочат на откъслечни фактически действия. Установено е, че още при настаняването в закупения УПИ ищците са заградили целия имот, но през септември 2016г. ответникът изградил метални колове с циментова основа без ограда, за което от ищцовата страна му е осигурен достъп. Съдът е счел, че първата инстанция неправилно е игнорирала показанията на ответните свидетели и е кредитирала изцяло ищцовите.

На следващо място съдът е изтъкнал, че дори да са доказани елементите на придобивната давност, ищците не биха могли да се легитимират като собственици. Процесният имот е урегулиран поземлен имот; включен е в регулация през 1968г. и заедно с още три имота образува парцел, предназначен за фурна, която не е реализирана. С оглед на това имотът съставлява реална част от УПИ и като такава може да бъде придобит по давност само при условията на чл. 200 ЗУТ, които в случая не са установени. Липсват данни същият да отговаря на изискванията за самостоятелен УПИ, а дали от оставащата площ може да се обособи отделен УПИ - констатациите на експертизата относно площта и лицето изключват възможностите по чл. 19 ЗУТ.

По основанието за касационно обжалване.

Разпоредбата на чл. 200 ЗУТ забранява придобиване по давност и чрез сделки на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, освен ако отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ за минимални размери. Целта на закона е да гарантира спазване на правилата за урегулиране и застрояване на имотите - да не се допусне нарушаване на минималната площ и лице за урегулираните имоти и по този начин да се затрудни строителството в тях или ползването им по предназначение. Това ограничение обаче не важи за поземлени имоти в границите на населените места, които са самостоятелно обособени /§5, т.2 ДР ЗУТ/, отграничени са от останалите поземлени имоти чрез собствена идентификация по кадастъра /чл. 23 и сл. ЗКИР/ и предназначението им е определено с подробен устройствен план /чл. 8 и чл. 14 ЗУТ, §5, т.11 ДР ЗУТ/.

По касационната жалба.

Предвид горното разрешение изводите на въззивния съд, че е налице забрана за придобиване на имота по давност са в нарушение на закона. Спорният имот не съставлява реална част от поземлен имот, а е поземлен имот, обособен като самостоятелен такъв с очертани граници по кадастрална карта и по подробен устройствен план. За този имот забраната на чл. 200 ЗУТ не се прилага. Съображенията за този извод са следните:

Установено е, че по кадастралния и регулационен план от 1968г. спорният имот е заснет като самостоятелен, очертан е с черни граници, но не е получил отделен планоснимачен номер, както и не е отразен в разписния лист с конкретен собственик. Той, заедно с още три съседни имота, е бил предвиден образуване на общ парцел и за отчуждаване за обществено мероприятие /фурна/ - очертан е с червени линии. Това предвиждане на плана до влизане в сила на ЗУТ не е осъществено и отчуждаване на имота по правилата на ЗПИНМ /чл. 55а и сл./ или З. /чл. 95 и сл./ не е извършено. С оглед на това имотът не е изгубил самостоятелния си характер. Дори да се приеме, че самото предвиждане за съсобствен парцел има отчуждително действие, както е счел въззивния съд, /макар че отреждането в случая не е за дворищнорегулационен парцел, а за обществени нужди/, то това отчуждително действие е отпаднало по силата на §8, ал.1 ПР ЗУТ след изтичане на сроковете по §6, ал.2 от същия закон. Затова имотът е запазил самостоятелен статут и като такъв съществува по кадастралната карта, одобрена през 2011г. /представлява ПИ с идентификатор ***/ и по подробния устройствен план, одобрен няколко месеца по-късно същата година /представлява имот пл. № * с площ * кв. м./. Изрично в този смисъл са устните разяснения на вещото лице в съдебно заседание на 10.05.2017г. пред районния съд. Ето защо, доколкото процесният имот не е реална част от поземлен имот, а е самостоятелен поземлен имот, то липсва пречка за придобиване по давност.

Не могат да бъдат споделени изводите на въззивния съд и по преценката на свидетелските показания за упражняваното владение върху имота. Свидетелят А. Ш. е син на ищците, но същият има трайни и непосредствени впечатления, а и изнесеното от него напълно съответства на показанията на другия свидетел, който няма основание да е заинтересован. Те установяват, че спорната площ е била включена към парцела с къщата още към момента на покупката през 2002г. и е ползвана от ищците оттогава, а металните колове за разделяне на закупения имот на две части /за отделяне на процесния имот от този с къщата/ са поставени от ответника през 2016г. „почти насила”. Що се отнася до доведените от ответниците свидетели, те и двамата са в родствени връзки с тях. Според тези свидетели процесният имот не е бил обект на продажбата, а е даден на ищците под наем, който договор след три години е прекратен и ответниците си възвърнали ползването. Свидетелят И. Д. заявява, че той се е грижил за имота когато ответниците отсъствали от страната /косил го, разчиствал от сухи клони/. Твърди, че влизал в имота или през входната врата на ищците, когато била отключена, или чрез прескачане на оградата, висока 1,30 - 1,50 м. Последното е твърде неправдоподобно като се има предвид и възрастта на свидетеля. Ето защо, според настоящия състав следва да се даде вяра на гласните доказателства на ищците и да се приеме, че фактическата власт върху спорния имот е упражнявана от тях от 2002г. /от сключване на договора за продажба на УПИ *-*/; владението на процесния имот е предадено заедно с парцела с къщата, тъй като двата имота са оградени общо с една ограда. Тези факти напълно кореспондират с установеното от вещото лице и от съда при огледа на място/виж скицата от огледа на л. 101/, че достъпът до процесния имот пл. № * се осъществява единствено през металната входна врата за имота на ищците, т. е. друг вход за имота не съществува. При това положение няма как ответниците да са владели имота и да са се грижили за него, влизайки през портата на ищците, ако е отключена, или прескачайки ограда, висока 1,50м. Що се отнася металните бетонирани колчета, поставени за разделяне на двата имота, което въззивния съд е намерил за решаващо, то е извършено чак през есента на 2016г., след снабдяването на ответниците с нотариалния акт и около момента на завеждане на делото /края на септември 2016г./. Към този момент давностният срок за ищците вече е изтекъл.

Накрая може да допълни, че е основателен доводът в жалбата за вътрешна противоречивост на решението досежно възможността имотът да бъде придобит по давност - съдът е приел, че спрямо ищците съществува забраната на чл. 200 ЗУТ, но същевременно, отхвърляйки иска им, е признал възможността същия имот да бъде придобит от ответниците на същото основание, доколкото техният констативен нотариален акт от *г. удостоверява придобиване също по давност.

При горните изводи постановеното въззивно решение се явява неправилно поради допуснато нарушение на закона и на съдопроизводствените правила, и като такова следва да бъде отменено. Вместо това предявеният от ищците установителен иск следва да бъде уважен.

В полза на ищците следва да се присъдят направените разноски за водене на делото в трите инстанции, които са: 951 лв. за първата инстанция, 600 лв. за въззивната и 1480лв. за касационното производство или общо 3031 лв.

Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивно решение 1607 от 29.03.2018г. по гр. д. № 18/2018г. на Благоевградски окръжен съд и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по отношение на Х. М. М. и Ф. И. Б., двамата от [населено място], [община], че М. А. Ш. и Е. М. Ш., двамата от същото село, са собственици по давност на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], [община], с площ * кв. м., урбанизирана територия, ниско застрояване, номер по предходен план * в кв.*, при съседи: поземлени имоти с идентификатори: ***, ***, *** и ***.

ОСЪЖДА Х. М. М. и Ф. И. Б. да заплатят на М. А. Ш. и Е. М. Ш. сумата 3031 /три хиляди тридесет и един/ лева разноски по делото за трите инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.