О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 3455

гр. София, 01.07.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3504/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 16296 от 14.06.2024 г. на С. Б. Ч., [населено място], подадена чрез пълномощника адвокат А. Д., и касационна жалба вх. № 18137 от 03.07.2024 г. на „Тристан БО“ ЕООД, представлявано от управителя О. Т., подадена чрез адвокат М. И., срещу въззивно решение № 456/18.04.2024 г. по в. гр. д. № 1205/2023 г. на Апелативен съд – София.

В касационните жалби се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. Ч. се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Чрез какви правни средства може да се иска унищожаване по чл. 42, ал. 2 ЗЗД на упълномощителна сделка, въз основа на която е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, както и унищожаване на сключения въз основа на нея договор за покупко-продажба на недвижим имот. Може ли да бъде искана недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, освен с иск и насрещно възражение, и чрез реплика в искова молба; 2. Какъв е срокът за предявяване на иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД за прогласяване недействителност на упълномощителна сделка и на сключения въз основа на нея договор за покупко-продажба на недвижим имот. Може ли да се иска унищожаване на пълномощно и на сключения въз основа на него договор за покупко-продажба на недвижим имот, без предявяване на иск за неговата недействителност по чл. 42, ал 2 ЗЗД, направено само с реплика на искова молба, след изтичане на срока за предявяване на иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД за прогласяване недействителност; 3. Позоваването на недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, след изтичане на срока по чл. 35 вр. чл. 32 ЗЗД, чрез реплика в исковата молба, представлява ли заобикаляне на закона и злоупотреба с права, нарушава ли правната стабилност и правната сигурност; 4. Следва ли съдът да кредитира заключение на графологична експертиза, изготвена върху копие от документ – пълномощно за разпореждане с недвижим имот, заверено пред нотариус, предвид унищожаване на оригиналния документ и при наличие на доказателства, че оспорващият подписа си е изчакал нормативно определените срокове за съхранение на оригинала и едва тогава го е оспорил. При липсата на оригинал и възможността за евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза, може ли само въз основа на тази експертиза съдът да признае пълномощното за истински документ и длъжен ли е да обсъди всички събрани по делото доказателства в тази насока.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „Тристан Бо“ ЕООД се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да кредитира заключение на графологична експертиза, изготвена върху копие от документ – пълномощно за разпореждане с недвижим имот с нотариално удостоверяване на подписа на упълномощителя, за който документ не е изключено да е създаден чрез пренасяне на съдържание, което би могло да е различно от това, което е било върху оригиналния документ? При положение, че логически не е изключена възможност копието на писменото пълномощно, обект на експертиза, да е различно от първообраза му, може ли единствено на заключението на вещото лице съдът да направи извод за авторството на подписа на упълномощителя; 2. Може ли да бъде искана недействителност на упълномощителна сделка по чл. 42, ал. 2 ЗЗД чрез реплика в искова молба; 3. Допустимо ли е да се иска унищожаване на упълномощителна сделка и на сключен въз основа на нея договор за покупко-продажба на недвижим имот без изрично предявяване на иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, а само с реплика в исковата молба.

Ответникът по касация – И. Д. И., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Н. П., е подал писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва жалбите и по същество. Моли да се присъдят направените в настоящото производство разноски.

По касационната жалбата на „Тристан Бо“ ЕООД е постъпил отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и от С. Ч., чрез адвокат А. Д., в който се твърди, че касационната жалба е основателна и следва да бъде уважена.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение № 365/23.01.2023 г. по гр. д. № 10745/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е признато за установено по предявените от И. Д. И. срещу ответниците С. Б. Ч. и „Тристан Бо“ ЕООД положителни установителни искове за собственост, че ищецът е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** с адрес: [населено място], район „К. “,[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 88.02 кв. м., предназначение: жилище, апартамент; брой нива: 1, при съседи: на същия етаж - обект с идентификатор *****, под обекта - обект с идентификатор *****, над обекта - обект с идентификатор ****, заедно с мазе № 16, с площ от 6 кв. м., при съседи: коридор, М. и И. Т., мазе на апартамент № 82 на СГНС, ведно с 1.160% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, на основание договор за дарение от 1988 г. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Тристан Бо“ ЕООД срещу И. И. насрещен иск по чл. 108 ЗС за признаване правото му на собственост върху процесния недвижим имот въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност повече от 5 години при наличието на годно правно основание и за осъждане на ответника да му предаде владението върху имота.

Въззивният съд е приел за установено, че И. И. е придобил от своите родители правото на собственост върху процесния имот въз основа на договор за дарение през 1988 г. Представено е нотариално заверено пълномощно от 06.07.1994 г., с което И. е упълномощил С. Б. да продаде или ипотекира собствения му апартамент, находящ се в[жк], на фирма, банка или лица, на които намери за добре и по цена и условия, каквито договори, както и да го представлява, подписва и ангажира навсякъде във връзка с упражняване на дадените с пълномощното права. На 09.08.1995г., е сключен договор, обективиран в нотариален акт № 183/1995г., с който И. И., чрез пълномощника си С. Б., продава процесният апартамент на ответника С. Ч.. С решение от 05.09.2017 г. по гр. д. № 24102/2006 г. на СРС, по предявения от И. И. иск е обявен за нищожен /поради липса на съгласие - неавтентично пълномощно/ договора за покупко-продажба от 09.08.1995 г., сключен между И. И. и С. Ч., и ищецът е признат за собственик на процесния апартамент № 86. Решението е обезсилено с решение от 22.05.2019 г. по в. гр. д. №16388/2017 г. на СГС и производството по делото е прекратено, като с определение от 25.03.2020 г. по гр. д. №4736/2019 на ВКС въззивното решението не е допуснато до касационен контрол.

Въззивният съд е посочил, че по настоящото дело ищецът е предявил положителен установителен иск за собственост съобразно задължителната практика на ВКС, според която липсата на валидно учредена представителна власт за пълномощника води до висяща недействително на договора, а не го неговата нищожност. Констатирано е, че в предходното производство за обявяване за нищожен договора за покупко-продажба между страните са приети една единична и три тройни графологични експертизи за установяване автентичността на подписите на И. И., положени под пълномощното от 1994 г. и под декларация за гражданство, жителство, гражданско, семейно и имотно състояние от 11.05.1995 г. Обектите на изследване, както и сравнителният материал не са били в оригинал, но вещите лица, с изключение на един от тях, са дали заключение, че подписите под пълномощното и под декларацията на са изпълнени от И.. По настоящото дело въззивният съд е назначил нова графологична експертиза, от заключението на която е приел за установено, че подписът под „Упълномощител /И. И./“ е копие на подпис, който не е положен лично от И. И.. Подписът, положен под текста „Декларатор“ в изследваната декларация, е копие на подпис, положен от И.. Съдът е приел за установено е, че това пълномощно е ползвано на 09.08.1995 г. за сключване на договора за покупко-продажба на процесния имот между И., представляван от С. Б., и ответника С. Ч. за сумата 111 688 лева, като върху северната стая от апартамента право на ползване е било запазено за бащата на ищеца – Д. И., още с договора за дарение. Съдът е отбелязал, че в договора за покупко-продажба не е изрично уговорен моментът на предаване на владението, а ограниченото вещно право на ползване е съществувало между 1995 г. и 2005 г., когато е погасено със смъртта на Д. И.. Впоследствие на 25.07.2019г. с нотариален акт №48/2019 г. С. Ч. е продал процесния апартамент на втория ответник – „Тристан Бо“ ЕООД, за сумата 101 703, 16 лева, която на 09.08.2019 г. е изплатена в цялост. За доказване на релевираното ат атвутното дружество възражение за изтекла в негова полза придобивна давност са събрани гласни доказателства. Разпитаният пълномощник С. Б. е заявил, че при сключване на сделката И. е обещал да освободи жилището като премести баща си другаде, но впоследствие е започнал да се крие и да не отговаря на телефонни обаждания. Не му е известно С. Ч. да е живял в жилището. Поводът да се запознае с ищеца са били финансовите му проблеми и желанието да продаде или ипотекира собствения си апартамент. Б. е свидетелствал още, че за целта на продажбата И. е съставил пълномощно с нотариална заверка, като двамата лично ходили до Нотариата. Прехвърлителната сделка е осъществена много по-късно. Цената е платена на ръка, а получената сума е предадена на И. в офис на [улица], който е бил ползван от брата на свидетеля – Я. Б.. Свидетелят е посочил, че не е сключван договор за посредничество, като не е искал и комисионно възнаграждение. Свидетелят Г. Г. /братовчед на И./ от своя страна е заявил, че през 2005 г. ищецът заминал за САЩ и след смъртта на баща му в процесния апартамент са останали да живеят майка му и сестра му. В този период свидетелят е посещавал по два-три пъти седмично жилището, като други лица не са живели там. През 2016 г. сестрата на И. е починала, а имотът бил отдаден под наем и до момента. Разпитан е и свидетелят Я. Б., брат на пълномощника С. Б., който сочи, че не помни дали е имал участие в дружеството „Росинвест“. Брат му е нямал собствен офис и е ползвал неговите офиси. Плащането на продажната цена по процесната покупко-продажба е станало в брой, но не помни дали е станало преди или след сключването на окончателния договор. Сочи, че брат му С. е дошъл с една торба пари, а когато И. е пристигнал в офиса, си е прибрал парите, но няма спомен да е съставен протокол или разписка за предаването им. Не помни И. да е дължал пари на „Росинвест“. Въззивият съд е установил наличие на запис на заповед от 11.05.1995 г., с който издателят И. И. се е задължил да плати в полза на „Росинвест“ ООД сумата 50 000 щатски долара в левова равностойност с падеж 01.09.1995 г. Свидетелят Я. Б. е бил съдружник и негов представляващ, а седалището на дружеството се намира на [улица]. За неоснователно е прието поддържаното от ответниците възражение за изтекла тригодишна погасителна давност за предявяване на иска по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че уредената в закона погасителна давност относно претенциите за унищожаемост на договор не е относима към установителния иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Позоваването на недействителност на сделката от страна на ищеца е въведено като реплика в обстоятелствата част на исковата молба, като недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД има правни последици, подобни на нищожността по чл. 26 ЗЗД. В хипотезата на чл.42, ал.2 ЗЗД недействителността на начална, а лицата които се могат да се позоват на нея, не могат да се определят като трети на сделката. Исковете за унищожаемост на сделка са конститутивни, доката искът по чл.42, ал.2 ЗЗД е отрицателен установителен и не зависи от унищожаемостта.

След анализа на доказателствата съдът е приел, че представителна власт в полза на пълномощника С. Б. не е била валидно учредена, тъй като пълномощното не е подписано от лицето, сочено в него като упълномощител. Освен с иск, лице, оспорващо действителността на прехвърлителна сделка, може да предяви недействителността и с реплика в исковата молба. След като е въведено възражението за недействителност на договора, който има преюдициално значение за крайния резултат от делото, съдът дължи произнасяне първо по това възражение. Прието е, че заключението по графологичната експертиза сочи неавтентичност на пълномощното, независимо, че обект на изследване е ксероксно копие, а не оригиналът на пълномощното, унищожен не по вина на страната. Представено по делото постановление на СРП за прекратяване на наказателното производство няма задължителна за съда сила по смисъла на чл. 300 ГПК. Отбелязано е, че изследваното копие на документа съвпада и с представеното от самия ответник Ч. писмено доказателство, представено към молба от 05.11.2013 г. по приложеното към настоящото гр. д. №24102/2006г. Ч. сам е представил документа пред съда с изявление, че ще се ползва от него. Отделно от това ищецът многократно се е позовал на неавтентичността на пълномощното пред държавни органи и пред свидетели. Въззивният съд е счел, че в подкрепа на извода за липса на валидно учредена представителна власт в полза на С. Б. е и обстоятелството, че в договора за покупко-продажба липсва уговорка за предаване на владението, както и поемане на задължение за заличаване на ограниченото вещно право на ползване, тежащо върху имота. Наличието на декларация за семейно и имотно състояние, с нотариална заверка на подписа на ищеца от 12.05.1995 г., която според заключението на вещото лице е автентична, потвърждава единствено намерение да се продаде процесния апартамент, но не и самата продажба. Въззивният съд се е позовал на т. 2 от ТР № 5/2014, ОСГТК на ВКС, според която след позоваване от мнимо представлявания на недействителността на сделката, от висяща тя става окончателна, тъй като отпада възможността договорът да бъде потвърден и да породи целените от него правни последици. Ето защо и сключеният на 25.07.2019 г. между С. Ч. и „Тристан Бо“ ЕООД прехвърлителен договор не е породил вещно-транслативен ефект. По отношение на насрещния иск по чл. 108 ЗС на „Тристан Бо“ ЕООД срещу И. съдът е приел за установено, че праводателят на дружеството – С. Ч. никога не е установявал фактическа власт върху имота, което се потвърждава както от заведените през 2002 г. дела, така и от показанията на всички разпитани свидетели. Бащата на ищеца Д. И. е имал запазено право на ползване върху част от апартамента и реално е живял до смъртта си в него. Правото на ползване е погасено след неговата смърт, като приживе срещу него са предявени искове по чл. 59 ЗЗД и чл. 108 ЗС от ответника Ч.. Същите обаче са ирелевантни, доколкото ответниците по главния иск не са установили наличието на упражнявана фактическа власт до 2019 г. Не е установено въобще поставено от първия купувач Ч. начало надавностно владение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по първия и третия, поставени от касатора С. Ч., и по втория и третия, поставени от „Тристан Бо“ ЕООД, въпроси. Те не са решени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС /решение № 120/11.12.2018 г. по гр. д. № 4813/2017 г., III г. о./. В нея е прието, че освен с иск, ищецът може да се позове на недействителност на правна сделка и с реплика в исковата молба, както е в процесния случай. След като е въведено с реплика възражение за нищожност на договор, който има преюдициално значение за крайния резултат от делото, съдът дължи произнасяне първо по това възражение. Това е така, тъй като въведеното с реплика възражение за недействителност поради липса на представителна власт на представителя, представлява позоваване на правоизключващ факт, а не касае упражняването на потестативно право чрез иск, в каквато насока са твърденията касаторите. В случая ищецът обосновава своето право на собственост върху процесния апартамент с аргумент, че е придобил имотът въз основа на договор за дарение от 1988 г., като още в исковата молба срещу възражението на ответника /закупуване на имота на 09.08.1995 г./ навежда и довод /прехвърлителният договор е сключен от мним представител/. В този смисъл посоченият правоизключващ факт относно спорното материално право на собственост е включен в предмета на делото, а съдът е длъжен да изследва неговото наличие. Ето защо по така поставените въпроси не е налице соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на С. Ч. също не предпоставя допускане до касационно обжалване. Той е свързан с твърдението на касатора, че недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД е вид унищожаемост, поради което за нейното релевиране следва да се прилагат нормите, касаещи унищожаемите правни сделки. В случая въззивният съд е съобразил ТР № 5/2014, ОСГТК на ВКС. В него е прието, че в чл. 42, ал. 2 ЗЗД е уредена т. нар. „висяща недействителност“, а исковете по чл. 42, ал. 2 ЗЗД са установителни и не зависят от конститутивните искове за унищожаване на сделки, за които в чл. 32, ал. 2 ЗЗД е уреден давностен срок. Мнимо представляваният може да се позове на недействителността по чл.42, ал.2 ЗЗД както извънсъдебно, така и пред съда; последното може да направи чрез предявяване на установителен иск с правна квалификация чл.42, ал.2 ЗЗД, или чрез правоизключващо възражение. След позоваване на недействителността от страна на мнимо представлявания от висяща, тя става окончателна, тъй като окончателно отпада възможността договорът да бъде потвърден и да породи целените с него правни последици. В случая ищецът се е позовал на недействителността на сключения договор за покупко-продажба поради мнимо представителство още с исковата молба. Ето защо, доколкото твърденията на ищеца не касаят унищожаемост на овластителната сделка, а сочат нейната липса, то позоваването от страна на ответника на изтекъл срок по чл. 32, ал. 2 ЗЗД е неотносимо към предмета на делото.

По останалите, поставени от касаторите, въпроси относно доказателствената сила на графологичната експертиза, чийто обект на изследване е копие, а не оригинал на документ, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото приетото от съда е съобразено с установената практика на ВКС. В нея се посочва, че при отсъствието на оригинален документ оспорващата го страна е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графологическата експертиза да изключи евентуално извършената техническа подправка на подписа върху първообраза, чрез откопирване на истинския му подпис през индиго, чрез прекопирване, както и чрез многобройни съвременни способи. Очертаната хипотеза се отразява на разпределението на доказателствената тежест, която се възлага по реда на чл. 165, ал. 1 ГПК върху ползващата се от документа страна при положение, че оригиналът му липсва по причини, които законът признава за извинителни /решение № 91/2015г. по гр. д.№ 5960/2014г., ВКС, ІV г. о./. В съответствие с цитираното разрешение съдът е допуснал събирането на свидетелски показания, които да установят отношенията между ищеца и ответника Ч. в периода около сключване на оспорения договор за покупко-продажба. Обсъдени са всички относими доказателства и правнорелевантни факти поотделно и в тяхната съвкупност и е прието за недоказано валидното упълномощаване на С. Б., чрез когото е сключен договорът за покупко-продажба. Посочено е, че оспорваното копие на пълномощно /обект на назначената от въззивния съд експертиза/ е представено от ответника Ч. по предходното дело, с твърдение, че е копие на оригинала, т. е. било е в негово държание. Несъгласието на касаторите с фактическите констатации представляват оплаквания по същество на правния спор, които не могат да бъдат предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора С. Ч. с доводи за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

Предвид изхода на спора, касаторите С. Б. Ч., [населено място], и „Тристан Бо“ ЕООД следва да бъдат осъдени да заплатят в полза на ответника по касация И. Д. И. сторените от него съдебни разноски пред настоящата съдебна инстанция в размер на 9000 лева, представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 456/18.04.2024 г. по в. гр. д. № 1205/2023 г. на Апелативен съд - София.

ОСЪЖДА С. Б. Ч., [населено място], и „Тристан Бо“ ЕООД, гр. София, да заплати в полза на И. Д. И., [населено място], сумата 9000 лева - съдебни разноски.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: