Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. А. и М. А. А. чрез пълномощниците им адвокат В. Т. и адвокат И. К. против решение № 160 от 5.10.2018 г., постановено по гр. д. № 446 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-П., с което е отменено решение № 829 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 490/2017 г. на Окръжен съд-Пловдив и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения от „М.“ О., [населено място] против И. А. А. и М. А. А. ревандикационен иск по отношение на промишлена сграда с идентификатор **** със застроена площ от 634 кв. м. и 728/1928 ид. ч. от поземления имот, в който е построена с идентификатор *** с площ * кв. м., представляващ парцел * от кв.* по отменения регулационен план от * г. на [населено място] и е отменен констативен нотариален акт № *, том *, рег. № *, дело № */* г. на нотариус № *, с който И. и М. А. са признати за собственици по давностно владение, осъществявано от средата на 2002 г. на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 1928 кв. м. и построената в имота сграда с идентификатор **** със застроена площ от 635 кв. м. „М.“ О., [населено място] е подало чрез пълномощника си адвокат К. А. писмен отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:

Ищцовото дружество е основало претендираните права на твърденията, че процесните имоти били включени в капитала на държавна фирма „М.“ – С., чийто правоприемник е; с влязло в сила на 12.02.2002 г. решение от 20.12.2001 г. по гр. д. № 721/2000 г. на Районен съд-Карлово е уважен предявен от настоящите ответници против дружеството ревандикационен иск по отношение на 1200 кв. м. от поземления имот, т. е. съгласно посоченото решение ответниците са собственици на 1200/1928 кв. м. от парцела, а останалите 728/1928 кв. м. останали в капитала на дружеството. В отговора на исковата молба са оспорили собствеността на държавата преди образуване на държавната фирма, както и включването на имота в капитала на праводателя на ищцовото дружество и са навели възражение за придобивна давност чрез владение, осъществявано от 2002 г., за което са се снабдили с констативен нотариален акт № *, том *, рег. № *, дело № */* г. на нотариус № *.

Въз основа на експертно заключение въззивният съд е приел за установено, че процесният имот е новообразуван парцел *-* С., предприятие М.-С. с изменението от 1989 г. на регулационния план от 1973 г. в границите на урегулираните с плана от 1973 г. парцел *-* „Сопотски килими“ и парцел *-* „Водоснабдяване и канализация“, като са налице данни за платено обезщетение по проведена отчуждителна процедура за имот, попадащ в парцел *. Парцел * е отразен в одобрената през * г. кадастралната карта с идентификатор ***, а сградата – с идентификатор ****.

Въз основа на представените писмени доказателства апелативният съд е приел за установено, че през 1989 г. е отчужден от бившия собственик ОП“Свежест“ и регулацията е приложена след изплащане на определеното обезщетение на бившия собственик. През 1991 г., въз основа и в съответствие с одобрените проекти, в процесния имот е изградена и сега съществува процесната промишлена сграда в груб вид, макар и незавършена, със застроена площ от 634 кв. м. През 1992 г. целият терен и сграда са били актувани като държавни, като предоставени за управление на държавно предприятие „М.-И.“-С., а през 1999 г. за тях е съставен и Акт за частна държавна собственост, като включени в капитала на „М.“ Е.-С., чийто правоприемник се явява ищцовото дружество. С влязло в сила на 12.02.2002 г. съдебно решение ответниците са признати за собственици по отношение на ищеца само на част от дворното място, за 1200 кв. м. и ищецът е осъден да им предаде владението, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и е извършен въвод във владение през април 2002 г. При така установените факти въззивният съд е формирал извод, че е безпротиворечиво установено, че към 12.02.2002 г., когато е влязло в сила съдебното решение, с което ответниците са признати за собственици и ищецът е осъден да предаде владението върху 1200 кв. м от процесния имот, на поддържаното придобивно основание като не се доказва оспорването по съдържание на представените актове за държавна собственост, ищецът е притежавал правото на собственост върху останалите 728/1928 ид. ч. от дворното място и изградената в него промишлена сграда.

По отношение заявеното от ответниците възражение на придобивна давност на останалата част от поземления имот и сградата, апелативният съд е счел за установено, че ответниците са извършвали действия по стопанисване и ползване за период от десет години преди завеждане на делото, а ищецът не е извършвал дейности и не ги е екплоатирал – след спечелване на съдебните дела пред 2002 г.-2003 г. ответниците изчистили и заравнили терена, засипали бетонните основи, заварили панелите на сградата, направили стените, оправили покрива, за да може да издържи фотоволтаичните панели, изчистили го и го покрили с някаква настилка, за да не тече; първоначално ползвали имота като склад за въглища, а след това през 2012 г. И. А. си направил фотоволтаичен парк, а в двора ответниците държали каравана; през годините ответниците наемали различни хора за пазачи, за да пазят имота и им плащали за това, а с договор за наем с нотариална заверка от 23.02.2012 г. отдали под наем дворното място и сградата. Изложил е съображения, че към момента на установяване на владението през 2002 г., страните по делото са били съсобственици на дворното място, а ищецът е бил изключителен собственик на сградата. Към този момент за ответниците не е било налице основание, което да изключва владението на ищеца върху сградата и върху процесните идеални части от терена, ответниците е следвало с едностранни действия да извършат преобръщане на установеното от тях през 2002 г. държане на идеалните части на ищеца от дворното място и на сградата във владение за себе си и е следвало и да го манифестира по отношение на ищеца. Тъй като по делото не е установено ответниците да са извършили каквито и да е действия за преобръщане на държането на притежаваните от ищеца идеални части от терена и сградата, както и да манифестирали това свое поведение по отношение на ищеца, то не могат да бъдат признати материалноправните последици на придобивната давност.

В касационната жалба е наведен довод за недопустимост на въззивното решение, тъй като спорът за правото на собственост върху процесните имоти е решен с влязло в сила на 12.02.2002 г. решение № 155 от 20.12.2001 г. по гр. д. № 721/2000 г. на Районен съд-Карлово. Предмет на влязлото в сила решение е спорът за собственост въз основа на реституция по ЗСПЗЗ на недвижим имот: земеделска земя /бивша розова градина/ с площ от * кв. м., включен в регулацията по [населено място] с плана от * г. в парцел *, кв.*. Предмет на спора по настоящото дело е правото на собственост върху останалите * кв. м. от площта на парцел *, кв.* и претендираната съсобственост върху урегулирания поземлен имот изведена като съотношение на установените с влязлото в сила решение като собствени на ответниците и други лица 1200 кв. м. към общата площ на урегулирания имот и останалата площ, която не е била предмет на влязлото в сила решение към общата площ на урегулирания имот, както и собствеността на сградата. Липсата на идентичност в предмета на двете дела не дава основание за допускане на касационно обжалване с цел проверка допустимостта на атакуваното решение.

С оглед служебното задължение на касационния съд да провери наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че касационното обжалване следва да се допусне с цел проверка дали не е очевидно неправилен извода на апелативния съд, че към 12.02.2002 г., когато е влязло в сила съдебното решение, с което ответниците са признати за собственици и ищецът е осъден да предаде владението върху 1200 кв. м от процесния имот, ищецът е притежавал правото на собственост върху останалите 728/1928 ид. ч. от дворното място и изградената в него промишлена сграда, т. е. че след като реституиран самостоятелен недвижим имот не е заснет като самостоятелен, а е включен към момента на възстановяване на собствеността в рамките на урегулиран имот с по-голяма площ, то между реституирания собственик и собственика на парцела възниква съсобственост при права, определени като съотношение на площта на възстановения имот към общата площ на парцела и съответно останалата извън реституирания имот площ към общата площ на парцела.

Поставените от И. А. А. и М. А. А. в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК предпоставят наличието на съсобственост между страните към момента на реституцията и на влязлото през 2002 г. съдебно решение, поради което не следва да бъдат разглеждани в производството по чл.288 ГПК, а по тях съдът ще се произнесе при постановяване на касационното решение, ако от фактите по делото е установено основание за възникване на съсобственост.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 160 от 5.10.2018 г., постановено по гр. д. № 446 по описа за 2018 г. на Апелативен съд-П..

В едноседмичен срок от съобщението И. А. А. и М. А. А. да представят доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд на Р. Б държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 278.56 лв.

При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.

Делото да се докладва за насрочване в отрито съдебно заседание при изпълнение на указанията и на съдията-докладчик при изтичане на срока.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: