Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Регионална дирекция по горите (РДГ) - Пазарджик против решение № 106 от 27.02.2018 година, постановено по адм. дело № 1021/2017 г. по описа на Административен съд - Пазарджик, с което е отменена негова заповед № ЧР-29 от 04.12.2017 г., с която е прекратено служебното правоотношение на А.К.
В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост на изводите на съда и неправилно приложение на материалния закон отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва се изводът на съда, че изплащането на уговореното обезщетение следва да е едновременно с връчване на заповедта по чл. 107а от ЗДСл (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) (ЗДСл.) Твърди се, че неизплащането на обезщетението не е елемент от фактическия състав на нормата. В случая, между страните е постигнато споразумение за прекратяване на служебното правоотношение и относно размера на обезщетението. Необходимо е време за организиране на изплащането на сумата, тъй като РДГ е третостепенен разпоредител със средства от държавния бюджет. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново по съществото на спора, с което жалбата срещу оспорения административен акт бъде отхвърлена.
Ответникът - А.К, в писмен отговор, чрез пълномощника си адв. Б.Т оспорва касационната жалба и поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 300 (триста) лева.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и счита, че решението като постановено в противоречие с материалния закон следва да бъде отменено и се постанови ново по съществото на спора като се отхвърли жалбата против оспорената заповед.
Върховният административен съд, в настоящия състав на пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна по следните съображенията:
Административен съд - Пазарджик е събрал относимите за спора доказателства и след като ги е обсъдил е установил вярно и точно фактическата обстановка.
Безпротиворечиво е установил, че директорът на РДГ, в качеството си на орган по назначаването е отправил писмено предложение изх. № 93-00-1134 от 04.12.2017 г. до жалбоподателката Костова, за прекратяване на служебното й правоотношение на основание чл. 107а от ЗДСл, срещу обезщетение от трикратния размер на последната получена основна заплата. Предложението е връчено лично на държавната служителка на 04.12.2017 г. Предложението е прието със заявление вх. № 93-00-1134 от 04.12.2017 година. С оспорената заповед - ЧР-29 от 04.12.2017 г. служебното правоотношение е прекратено, считано от същата дата, като заповедта е връчена на 05.12.2017 г. на Костова. Заповедта е издадена на основание чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл. Държавната служителка е заемала длъжността главен експерт "Стопанисване и защита на горските територии" в отдел "Експерти - горско стопанство", Дирекция "Горско стопанство" в РДГ - Пазарджик.
На 20.12.2017 г., на жалбоподателката е изплатено по банков път обезщетение в размер на 2 643.06 лева.
При така установените данни, първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена в противоречие с материалноправните норми на ЗДСл. Това е така, тъй като в случая е постигнато съгласие между страните за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл, като съгласно цитирания текст ако държавния служител приеме предложението по ал. 1, органът по назначаването е длъжен да му изплати уговореното обезщетение заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. В случаите по чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл не е налице прекратяване на правоотношението на общите основания по чл. 103 от ЗДСл, като целта е споразумението да бъде в интерес и на двете страни. За да бъде гарантиран този интерес, законодателят е въвел задължение за органа по назначаване да изплати незабавно, едновременно със заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, уговореното обезщетение. Изплащането на обезщетението съдът е посочил, че е част от фактическия състав на нормата на чл. 107а от ЗДСл. Отхвърлил е възражението на административния орган, че му е било необходимо време, за да организира изплащането на обезщетението. Щом органът е приел, че е целесъобразно да пристъпи към прекратяване на правоотношението на това основание, същият е следвало да организира по такъв начин дейността си, че да спази изискванията на закона. В случая обезщетението е изплатено 15 дни след връчване на заповедта, което е в противоречие с чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл. При липсата на изпълнен един от елементите на фактическия състав, издадената заповед е незаконосъобразно, поради което решаващият съд я е отменил.
Така постановеното решение е правилно - обосновано и постановено в съответствие с материалния закон.
Правилен и обоснован е изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон.
Основанието на чл. 107а, ал. 1 от ЗДСл предвижда, че органът по назначаването може да предложи на държавния служител прекратяване на служебното правоотношение срещу обезщетение в размер на не повече от шесткратния размер на последната получена месечна основна заплата. Правилото на ал. 2 на чл. 107а от ЗДСл регламентира, че ако държавният служител приеме предложението по ал. 1, органът по назначаването е длъжен да му изплати уговореното обезщетение заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Следователно до прекратяване на служебното правоотношение на това основание се достига след като страните уговорят дължимото обезщетение. Съгласието относно размера на обезщетението следва да е валидно изразено - да се съдържа в писменото предложение на органа по назначаването и в писменото съгласие на държавния служител. В случая съгласие е постигнато, но е нарушено императивното изискване на чл. 107а, ал. 2 от ЗДСЛ, регламентиращо, че органът по назначаването е длъжен да заплати на държавния служител уговореното обезщетение заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Съдът правилно е приел, че фактическият състав на разпоредбата на чл. 107а, ал. 2 от ЗДСл не е изпълнен, поради което оспорената заповед е издадена в нарушение на материалноправните норми на ЗДСл. В случай, че държавният служител приеме предложението по ал. 1, органът по назначаването е длъжен да му изплати уговореното обезщетение заедно с връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. Нормата е императивна като предвижда две кумулативни изисквания, за да настъпи съвпадане на волеизявленията на двете страни и да настъпи прекратяване на служебното правоотношение: 1. съгласие от страна на държавния служител да му бъде прекратено служебното правоотношение и 2. заплащане на договореното обезщетение заедно с връчването на заповедта. Правилно съдът е приел, че към датата на връчване на заповедта, органът по назначаване е длъжен да представи доказателства за извършено плащане по банков път, например извлечение от платежен документ или заплащане на сумата в брой. Меродавна дата за извършено плащане чрез съответната банка ще бъде посочената в съответния платежен документ, на който банката е удостоверила датата на постъпването му, с който органът по назначаване е наредил сумата по сметката на държавния служител. Извършването на превода може и да бъде осъществено по-късно, но органът по назначаване следва да представи доказателства за плащане по банков път в деня на връчването на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, като представи копие от него на лицето. Техническите действия на органа по назначаване за осигуряване на сумите за плащане следва да са извършени своевременно, за да може да се осъществи едновременното плащане на обезщетението заедно с връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение. В противен случай е налице неизпълнение на императивно условие на нормата, поради което прекратяването на правоотношението е извършено в нарушение на материалния закон, при липса на изискуемите в кумулация елементи на чл. 107а от ЗДСл.
По изложените съображения, Върховният административен съд счита, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящата инстанция констатира, че същото е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Направеното искане за присъждане на разноски в полза на ответника по касация не следва да бъде уважено, тъй като липсват доказателства за заплатен за настоящата инстанция адвокатски хонорар.
Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 106 от 27.02.2018 година, постановено по адм. дело № 1021/2017 г. по описа на Административен съд - Пазарджик. Решението не подлежи на обжалване.