Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на И. Салех, без гражданство от [държава], чрез адв. В.И, срещу решение №7924/13.12.2019 г. на Административен съд София –град. Касационния жалбоподател твърди, че съдебния акт е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в науршение на материалния закон и е необосновано. При подробно изложени съображения прави искане решението да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да се отмени като незаконосъобразен административния акт. Представя писмена защита, в която е видно, че се претендират разноски. Към същата са представени Справка относно разумната възможност за връщане в [населено място], изготвена от Фондация за достъп до права – ФАР и решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020 г. по дело С-36/20 РРU.
Ответникът по касационната жалба - председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет на Р. Б (ДАБ при МС), редовно призован, се представлява от юрк.. М, която оспорва касационната жалба, а по същество твърди неоснователност на касационната жалба. Възразява по направеното искане за адвокатско възнаграждение, позовавайки се на разпоредбата на чл. 92 от ЗУБ. Моли да се отхвърли касационната жалба и да се остави в сила първоинстанционното решение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, четвърто отделение в настоящия съдебен състав, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
С обжалваното решение Административен съд – София-град в производство по чл. 87 от ЗУБ (ЗАКОН ЗЗД УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ), е отхвърлил жалбата на И. Салех – без гражданство срещу решение №4081/5.7.2019 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, с което му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут.
За да постанови обжалваното решение, административният съд е приел, че административния акт е издаден от компетентен орган, в предвидената в закона писмена форма, не са допуснати съществени нарушения на административно - производствените правила предвидени в ЗУБ.
Административния съд е приел за неоснователен довода за допуснати процесуалния нарушения. Счита, че законът не предвижда забрана, а дори обратното допуска паралелно развитие на двете производство по предоставяне на закрила и по „извеждане“. Съдът е приел, че не отговаря на установеното по делото, че чужденецът е отказал да даде пръстовите си отпечатъци.
На следващо място е прието, че административния акт е издаден при правилно тълкуване и плилагане на материалния закон. Съдът е извършил анализ на разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ и приел, че в разглеждания случай липсватбелези за да се приеме, че е налице осъществено спрямо чужденеца преследване, като единствените твърдения са за такова в [държава], но Салех не излага твърдения, а и не са установено да е бил преследван, лично той. Приел, че съгласно твърденията на чуждия гражданин, изложени пред ДАБ не съдържат информация за конкретен контрол или натсик от друга група или групировка по причини на етническа принадлежност, раса, религия, принадлежност към определена социална група. Въз основа на което е обоснован извод, че спрямо Салех не може да се приеме, че е налице осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ.
На следващо място съдът е приел, че по отношение на извода за липса на основания за прилагане на хуманитарен статут по чл. 9 от ЗУБ, административния акт е издаден при правилно прилагане на материалния закон, както и че административния орган е спазил императивното изискване на чл. 75, ал. 2 от ЗУБ. Съдът е приел, че съобразно представената актуална справка на дирекция „Международна дейност“ на ДАБ – МС, не се установяват и разширенията, дадени в тълкувателно решение на Съда на Европейските общности от 17 февруари 2009 г. по дело №С-465/07 и тълкувателно решение на Съда на Европейския съюз от 30 януари 2014 г. по дело №С№285812 по тълкуването на чл. 15, б. „в“ от директива 2011/95/ЕС, които се преценяван във връзка с прилагане единствено на нормата на чл. 9, ал.1, т. 3 от ЗУБ.
Постановеното решение е законосъобразно и обосновано. Настоящият тричленен състав напълно възприема и споделя изводите, направени в мотивите на решението. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на обжалваното решение. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло и от настоящата касационна инстанция, поради което не е необходимо да се приповтарят. Допълнително следва да бъде посочено следното:
Правилно АССГ е приел, че в закона не е предвидена забрана за паралелно развитие на двете производство, респективно това по ЗУБ и ЗЧРБ. Съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 1 ЗУБ предвижда принудителните административни мерки "отнемане правото на пребиваване", "връщане", "експулсиране" и "забрана за влизане в страната" да не се изпълняват до приключване на производството по закрила с влязло в сила решение. Това значи, по силата на законова норма тяхното изпълнение е отложено до решаването на въпроса за предоставянето на търсената международна закрила. Само така биха се гарантирали в най-голяма степен от една страна, интересите на лицето, което търси закрила, а от друга - интереса на държавата да осъществи възможно най-бързо извеждането от територията си на лице, което пребивава незаконно. Действително с чл. 67, ал. 1 ЗУБ не визира принудителната мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци". И това е логично, защото визираните в чл. 67, ал. 1 ЗУБ мерки са мерки, които фактически извеждат гражданина на третата държава, респективно препятстват влизането му, докато мярката "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" е мярка, която само подготвя връщането и/или процеса на извеждане. Тя няма свое самостоятелно правно значение извън мерките по чл. 39а, ал. 1 ЗЧРБ.
Неоснователно и недоказано остава твърдението на касационния жалбоподател, че задържането с цел извеждане на търсещия закрила има силно негативно влияние, тъй като то влошава емоционалното и психично състояние на лицето и е ограничило възможността му да организира адекватно защитата си. За теци твърдения процесуалния представител на касатора не е приложил доказателства, от които да е видно настъпилото негативно влияние. Съборазно приетите по делото доказателства е видно, че от проведеното интервю на 04.04.2019 г., чуждия гражданин е заявил, че не са налице пречки от здравословен или психичен характер, които да попречат да се проведе интервюто. От друга страна от интервюто се установява, че чуждия гражданин е заявил че изложил всички причини, поради които е напуснал страната си и не желае да се завърне. Още повече, че видно от доказателствата по делото чуждия гражданин е бил настанен в РПЦ-[населено място], кв. [квартал], въз основа на което е ирелевантно позоваването на решение на Съда на европейския съюз от 25.06.2020 г. по дело С-36/20 PPU.
На следващо място административния съд, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него, е приел, че не са налице фактическите основания за предоставяне статут на бежанец на молителя, изчерпателно изброени в чл. 8 от ЗУБ - изнесените от чужденеца факти не обосновават основателен страх от преследване поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради неговото политическо мнение и/или убеждение, които да мотивират нежеланието му да се завърне в страната му по поризход. От бежанската му история не се установява спрямо него да са предприети някакви реални действия на преследване, нито от страна на държавен орган, нито от организация, на която държавата да не желае или да не може да противодейства.
Обосновани в този смисъл са изводите на АССГ и за това, че не са налице материалните предпоставки за уважаване молбата на касационния жалбоподател за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно съдът предвид доказателствата по делото е установил, че чужденеца би бил изправен пред риск да стане обект на заплаха в държавата му по произход.
Нито в представената в хода на първоинстанционното производство от ДАБ справка за актуалната ситуация в [държава], с № МД-566/18.10.2019 г. на дирекция „Международна дейност и европейски бежански фонд“ на ДАБ, нито в справката относно разумната възможност за връщане в [населено място] изготвена от Фондация за достъп до права, се установява такова отношение, което да съставлява основателна заплаха за живота или свободата на чужденеца по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Липсват също и доказателства за индивидуален риск за живота и здравето на лицето, както и че същият, ако бъде върнат ще бъде изложен на риск от изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, т. е. по делото не е доказано, че има съществени основания да се смята, че жалбоподателят ще бъде застрашен от малтретиране или смърт, ако бъде върнат в страната си по произход.
Настоящата касационна инстанция на ВАС, счита, че правилно и обосновано, административният съд е потвърдил отказа и относно предоставянето на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 1-3 от ЗУБ, предвид предтавените доказателства за положението в [населено място].
По тези съображения настоящата касационна инстанция намира, че решението на Административен съд – София-град е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора претендираните от касационния жалбоподаел разноски следва да бъдат оставени без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7924/13.12.2019 год., постановено по адм. дело № 11601/2019 г. по описа на Административен съд – София-град. РЕШЕНИЕТО е окончателно.