Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [община], област [област], [улица], подадена чрез процесуалния му представител адв. Т., упълномощен с пълномощно на л. 8, против решение № 611/10.04.2017 г. на Административен съд - Бургас, постановено по адм. д. № 45/2017 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-02002816000485-091-001/23.08.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с решение № 299/20.12.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - Бургас при ЦУ на НАП, и то е осъдено да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 174 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващо отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора съдът неправилно е тълкувал и приложил разпоредбите на чл. 167, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗКПО вр. чл. 182, ал. 1 ДОПК отм. и чл. 70, ал. 2 ЗДДС, разпоредбите на общностното право и решенията на СЕС като конкретно се позовава на решение на СЕС по дело С-118/11/. Претендира се отмяна на обжалваното решение, вкл. в частта му за разноските, и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА, както и присъждане на направените от жалбоподателя разноски.
Ответникът по касационната жалба - директор на Дирекция "ОДОП" – Бургас при ЦУ на НАП - не изразява становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, допустимостта, съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК по пощата от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, е допустима, а разгледана по същество, неоснователна.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Бургаския административен съд е бил РА № Р-02002816000485-091-001/23.08.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Варна, потвърден с решение № 299/20.12.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /ОДОП/ - Бургас при ЦУ на НАП.
Със същия на [фирма] са определени задължения: за корпоративен данък за 2013 г. в размер на 43 835.77 лв. и лихви в размер на 10 684.81 лв.; за ДДС в общ размер 248.72 лв. и лихви – 48.88 лв.
Административният съд е приел, че оспорването е допустимо, че РА е издаден от компетентни органи по приходите в съответствие с чл. 119, ал. 2 ДОПК, в предвидената от закона форма по чл. 120 ДОПК, след проведено ревизионно производство, което е възложено със заповед за възлагане на ревизия, издаден от оправмощен за това орган по приходите от директора на ТД на НАП – Бургас с приложената по делото заповед № РД-8/14.01.2016 г. Не са допуснати при извършването на ревизията съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Във връзка с облагането по ЗКПО съдът е изложил мотиви за това, че спор между страните по фактите няма. Дружеството е регистриран земеделски производител и е осъществявало през ревизирания период производство и търговия с непреработена земеделска продукция в обект зърнобаза в [населено място], [община], област [област]. На основание чл. 189б ЗКПО е ползвало преотстъпване на корпоративен данък в размер на 43 835.77 лв. по ГДД по чл. 92 ЗКПО. Изпълнени са изискванията на чл. 189б, ал. 2 ЗКПО /закупени са активи – земеделска техника по пазарни цени, преотстъпеният данък не превишава 50% от стойността им, новата земеделска техника не замества съществуваща, за закупуването на активите земеделският производител не е получател на помощи по т. 6/. Правото на преотстъпване на корпоративен данък не е признато от ревизиращите органи на основание чл. 167, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗКПО, тъй като към 31.12.2013 г. дружеството не е платило публични задължения по декларация обр. 6 № 280021307340106/27.12.2013 г. в размер на 2 458.52 лв. и лихва 2.58 лв. Видно от констатациите в РД на стр. 11 задълженията за ДОД, ДОО, ЗО и лихви са платени на 06.01.2014 г. Според съда налице е регламентираната в чл. 167, ал. 1, т. 1 ЗКПО пречка за преотстъпване на данъка, тъй като към 31 декември на 2013 г. дружеството има неплатено публично задължение по декларация, подлежащо на принудително изпълнение, доколкото съгласно чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК тя е изпълнително основание. Тъй като нормата на чл. 167, ал. 1 ЗКПО не съдържа изискване да е започнала процедура по принудително изпълнение, неоснователен е доводът на жалбоподателя, че след като не е била връчена покана за доброволно изпълнение по чл. 182, ал. 1 ДОПК отм. , то задължението не е подлежащо на принудително изпълнение. Обсъдено е от първоинстанционния съд и твърдението на жалбоподателя за противоречие на чл. 167 ЗКПО с Регламент /ЕО/ № 1857/2006 г. и е прието, че въведеното в законовия текст ограничение не противоречи на регламента, тъй като последният не регламентира условията, при които се предоставя помощта, а задължава държавите-членки да уведомят Комисията за представянето й. От страна на Комисията отпускането на помощта е одобрено. Относно влязлото в сила съдебно решение, на което жалбоподателят се позовава, в мотивите е посочено, че то е постановено във връзка с различен правен спор, а именно свързан с преценка законосъобразността на АПВ, с който е отказано възстановяване на ДДС за д. п. м. декември 2015 г., и не обвързва съда.
Във връзка с облагането по ЗДДС първостепенният съд е приел, че правото на приспадане на ДДС неправомерно е упражнено от данъчно задълженото лице, тъй като съгласно чл. 70, ал. 1, т. 5 ЗДДС то не е налице по отношение на стоки /гориво и резервни части/, предназначени за поддръжка, ремонт и експлоатация на лек автомобил. Не е доказано използването на лекия автомобил за някоя от дейностите по чл. 70, ал. 2 ЗДДС.
Така постановеното решение е правилно. Въз основа на установените по делото факти административният съд е направил обосновани правни изводи, съответни на приложимите материалнопрпавни норми и е обсъдил всички наведени в жалбата доводи, възпроизведени отново и в касационната жалба.
Правилен е изводът на съда за приложимост на нормата на чл. 167 ЗКПО при преотстъпване на корпоративен данък по реда на чл. 189б от същия закон, тъй като тя регламентира общо изискване за преотстъпването му като данъчно облекчение по смисъла на чл. 166, от което могат да се ползват само данъчно задължените лица, които стриктно изпълняват данъчните си задължения за своевременно внасяне в бюджета на дължимите данъци и други публични задължения, изброени в чл. 162, ал. 2 ДОПК, а в чл. 189б са регламентирани специалните изисквания, за преотстъпване на същия данък като данъчно облекчение, представляващо държавна помощ за малки и средни предприятия, които осъществяват дейност по производството на селскостопански продукти. Така предвиденото данъчно облекчение, действително, както твърди и касаторът, представлява държавна помощ под формата на данъчно предимство за земеделските производители, базирана върху изискванията на Насоките за държавна помощ в селското и горското стопанство за периода 2007 г. – 2013 г. и Регламент (ЕС) 1857/2006 г. от 15 декември 2006 г. за прилагането на членове 87 и 88 от Договора за Европейска общност, действащ през същия период от време. Поради това съгласно § 41 от ПЗР към ЗИДЗКПО, обн. ДВ бр. 95 от 2009 г., в сила 01.01.2010 г. данъчното облекчение по чл. 189б се прилага след постановяване на положително решение от Европейската комисия за съвместимост с правилата в областта на държавните помощи. Съответно според § 17 (1) ПЗР към ЗИДЗКО, обн. ДВ бр. 100/2013 същото данъчно облекчение се прилага след получаване на разписка с окончателния идентификационен номер на помощта от Европейската комисия съгласно Регламент (ЕС) № 702/2014 на Комисията от 25 юни 2014 г. относно деклариране на някои категории помощи в секторите на селското и горското стопанство и в селските райони за съвместими с вътрешния пазар в приложение на членове 107 и 108 от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) и за отмяна на Регламент (ЕС) № 1857/2006 на Комисията. Поради изложеното, визираната мярка по преотстъпване на данък като помощ за инвестиции в земеделските стопанства е приета за съвместима с чл. 107, § 3, б. "в" ДФЕС с решение на Европейската комисия С (2011) 863 от 11.02.2011 г. с действие на преотстъпването до 31.12.2013 г. С оглед изложеното, неоснователен е доводът на касатора за несъвместимост на чл. 167 ЗКПО с общностното право.
Същата норма в нейната ал. 1, т. 1 и т. 3 въвежда ограничение за преотстъпването на корпоративен данък спрямо данъчно задължените лица, които към 31 декември на съответната година имат подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, и лихви, свързани с невнасянето им в срок. Безспорно задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски са публични задължения по чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК. Безспорно дружеството има неплатени такива задължения към 31.12.2013 г. Задълженията са определени по размер и основание от самото лице в подадената от него декларация обр. 6 № 280021307340106/27.12.2013 г., и съгласно чл. 105 ДОПК то е било длъжно да ги внесе в срока, определен в съответния закон /в случая до 27.12.2013 г./, но ги е внесло със забава на 06.01.2014 г. Според чл. 209, ал. 2, т. 2 декларацията, подадена от задължено лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски, е изпълнително основание. За да е налице подлежащо на принудително изпълнение публично задължение, е достатъчно наличието на изпълнително основание, предвидено в чл. 209, ал. 2 ДОПК, установяващо задължението по основание и размер, независимо от това дали на данъчно задълженото лице е изпратена или не покана за доброволно изпълнение по чл. 182, ал. 1 ДОПК отм. ,
Правилно е приетото от административния съд и по отношение влязлото в сила съдебно решение, на което жалбоподателят се позовава. Същото е приложено по делото и има различен предмет. С него е отменен друг акт, а именно АПВ № Р-02002816000485-171-001-01/24.02.2016 г., а изложените мотиви не се ползват със сила на пресъдено нещо.
Решението е правилно и в частта му, в която е потвърден РА относно установеното задължение за ДДС и лихви.
Разпоредбите на чл. 70, ал. 1, т. 4 и т. 5 ЗДДС, изключващи правото на приспадане при придобиване на лек автомобил и на стоки, предназначени за поддръжка, ремонт и експлоатация на лек автомобил, освен при доказано наличие на някое от изключенията, регламентирани в ал. 2, не противоречи на общностното право и по-конкретно на Директива 2006/112 ЕО на Съвета относно общата система на ДДС. Според чл. 176 пар. 1 от директивата Съветът единодушно, по предложение на Комисията определя разхода, по отношение на който ДДС не подлежи на приспадане. В никакъв случай данъкът върху добавената стойност не подлежи на приспадане по отношение на разход, който не представлява стриктно разход за стопанската дейност, като луксозни стоки, забавления или развлечения. Съгласно пар. 2 до влизането в сила на разпоредбите, посочени в алинея първа, т. е. до изготвянето от Съвета на такъв списък на разходи, по отношение на които ДДС няма да подлежи на приспадана, държавите членки могат да запазят в сила всичките изключения, предвидени по националното им законодателство към 1 януари 1979 г., или в случаите на държавите членки, които са се присъединили след тази дата - към датата на тяхното присъединяване. Тъй като разпоредби като тези на чл. 70, ал. 1, т. 4 и 5, респ. ал. 2, са съществували и в ЗДДС, действащ до 01.01.2007 г., а именно тези на чл. 65, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗДДС отм. , то изискването на чл. 176, пар. 2 от директивата е спазено.
Неоснователно се твърди от касатора, че използването на лекия автомобил в дейността на дружеството като земеделски производител му дава право на данъчен кредит, доколкото не попада в регламентираните в ал. 2, т. 4 вр. т. 1 изключения /използване на лекия автомобил единствено за дейности, които са конкретно изброени - транспортни и охранителни услуги, таксиметрови превози, отдаване под наем, куриерски услуги или подготовка на водачи на моторни превозни средства/. Неоснователно е и позоваването на решение на СЕС от 6 февруари 2012 г. по дело С-118/11, [фирма]. Фактите по главния спор, във връзка с който е отправено преюдициалното запитване по това дело, са различни, а именно установено е, че [фирма] е имало сключен договор за наем на автомобил и договор за лизинг на друг автомобил, сключени с различни дружества. Правото на приспадане на ДДС му е отказано на основание чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС, тъй като приходната администрация е приела, че автомобилите са използват за предоставяне на безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на лицето, т. е. не е отказано на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 – придобит лек автомобил. В решението на СЕС никъде не е уточнено за какъв автомобил става въпрос – лек по определението на пар. 1, т. 18 ДР ЗДДС или друг.
По така изложените съображения оспореното първоинстанционно решение на Бургаския административен съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора неоснователна е претенцията на касатора за присъждане на разноски.
Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 611/10.04.2017 г. на Административен съд - Бургас, постановено по адм. д. № 45/2017 г. Решението не подлежи на обжалване.