О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 267/28.01.2026 г., [населено място]

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА

изслуша докладваното от съдия Костадинова к. т.д. № 1990/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

„СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ 13“ ООД обжалва Решение № 170/02.06.2025 г. по в. т.д. № 129/2025 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено Решение № 98/22.11.2024 г. по т. д. № 70/2023 г. на ОС-Хасково за отхвърляне на предявените от него срещу Д. Б. Б. и Д. В. А. осъдителни парични искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че между него и ответниците е възникнало валидно облигационно отношение, по силата на което е изпълнил процесните строителни дейности и работата е била надлежно приета от възложителите. Въпреки това според касатора съдът погрешно е счел, че не се дължи възнаграждение, обуславяйки дължимостта му от наличие на писмен договор, оферта, фактура и приемо-предавателен протокол. В тази връзка касаторът сочи, че е достатъчно работата да е приета неформално и дори конклудентно от възложителя и че доказването на този факт може да се осъществи с всички доказателства и доказателствени средства, вкл. експертиза, каквато е изслушана в първоинстанционното производство. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответниците Д. Б. Б. и Д. В. А. считат, че не следва да се допуска касационно обжалване, защото решението е постановено в съответствие с релевантната практика на ВКС. Излагат становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от касатора срещу Д. Б. Б. и Д. В. А. частични осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 100 000 лв. - възнаграждение по договор за строително-монтажни работи от 2017 г.

Първоинстанционният съд е установил, че Д. А. е собственик на недвижим имот, в който без проект в периода 2017 г. – 2019 г. работници на ищеца са изпълнили част от строителните дейности по изграждане на метално хале, автомивка, поставяне на ограда, вътрешноплощадкови бетонови настилки и др. За недоказан обаче е приел факта на възлагане на тези дейности от ответниците на ищеца. Поради това, без да изключва възможността ищецът да е бил подизпълнител на друго лице, с което ответниците са договаряли, съдът е отрекъл процесното вземане за възнаграждение, платимо на договорно основание. Допълнил е, че изпълнението на работата без възлагане би могло да дове до вземане за ищеца в качеството му на гестор, каквото не се претендира в процеса. С тези мотиви исковете, основани на договор, са отхвърлени.

Във въззивната жалба е заявено оплакване за неправилна правна квалификация предвид заявеното в исковата молба твърдение за липса на писмен договор по смисъла на чл. 160, ал. 2 ЗУТ. Оплакването е намерено за неоснователно с оглед изложения в исковата и допълнителната искова молба факт - изпълнение на работата по силата на възлагане. По същество въззивният съд, както и първоинстанционният, е установил въз основа на свидетелските показания и заключението на техническата експертиза, че работници на ищеца са извършвали отделни строително-монтажни действия в имота, собственост на А., но че няма доказателства извършването им да е било възложено от ответниците. В тази връзка съдът е посочил, че е необходимо да се докаже постигнато между страните съгласие за конкретни дейности, за качеството им и срока на изпълнение, като примерно е изброил документи, от които такова съгласие би било изводимо - оферта, количествено-стойностна сметка, двустранно подписан протокол, фактура. Заключил е, че при липата на подобни доказателства не може да се направи извод за сключен между страните договор. Допълнил е, че от свидетелските показания се установява обратният факт – за наличие на договорно възлагане за същите дейности от А. на трети за процеса лица (на Н. К., а за действията по събаряне на обора – на друго дружество), с които лица ищецът би могъл да се намира в подизпълнителски отношения. С тези съображения първоинстанционното решение е потвърдено.

При изложените данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено при тежко и видимо нарушение на императивна разпоредба или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на изводи в явно противоречие с логиката). В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност с довод за „смесване на институтите на договорната и извъндоговорната отговорност“, довело до неправилно отхвърляне на исковете. Такъв порок обаче не е видим от мотивите на решението - съдът е направил ясно разграничение между двата института, но е заключил, че при квалифициране на исковете (и при разглеждане на предпоставките за тяхната основателност) е обвързан от въведените от ищеца твърдения (в случая – „устна уговорка“, за която законът не изисква писмена форма за действителност), а не от установените факти (в случая – на липса на възлагане). Този извод не е в очевидно нарушение, а напротив - в съответствие с установеното в процеса диспозитивно начало.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Длъжен ли е в изпълнение на основополагащия принцип за законност (чл. 5 ГПК) въззивният съд да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване в първоинстанционното решение?

2. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на иска е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва ли служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти и разпределянето на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства?

Относимостта на тези два въпроса към спора е обоснована от касатора със заявеното във въззивната жалба оплакване за неправилно квалифициране на исковете от първоинстанционния съд като договорни, вместо да бъдат съобразени поддържаните в исковата молба твърдения за липса на писмено съглашение. И двете питания обаче включват в себе си неосъществена по делото предпоставка, а именно – въззивният съд да е констатирал, че в резултат от грешна правна квалификация не е приложен относим към спора императивен материален закон. Напротив, съдът изцяло е споделил дадената с първоинстанционното решение договорна квалификация на исковете, поради което въпросът дължал ли е на страните нови указания, съответно – трябвало ли е служебно да осигури приложението на императивна материална норма, регулираща извъндоговорния източник „гесция“, се явява без значение за настоящия спор. Липсата на обуславящ характер квалифицира въпросите като неправни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не удовлетворяват и поддържания за тях допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, свързан с необходимостта от промяна на създадена при неточно тълкуване на закона съдебна практика, от осъвременяването й поради изменения в законодателството или в обществените отношения или от създаване на практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. В случая, както сам сочи касаторът, отговорите и на двата въпроса се съдържат в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като не е обоснована необходимост от актуализацията им.

3. Дали договорът за изработка по чл. 258 ЗЗД, разновидност на който е и договорът за строителство, задължително следва да е в писмена форма?

4. Дали при осъществяване приемането на възложени за изпълнение СМР важат правилата на чл. 169, ал. 1 и 2 и чл. 170 ЗУТ или е приложимо общото правило на чл. 264 ЗЗД?

5. Действителен ли е договорът за изработка, дори и в него стойността на възложената работа да е определена ориентировъчно или да е определима?

6. Дали установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства (приемо-предавателен протокол а конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др.), съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства?

7. Дали заплащане на приетата работа по договор за изработка се дължи при приемане на работата или се изисква издаване на данъчна фактура?

И тези въпроси (по т. 3-7) нямат обуславящ за изхода от делото характер. Въззивният съд не е отрекъл наличието на договор нито заради неспазена писмена форма (и не е поставил последната като изискване за валидност на процесния договор), нито заради недостатъчна определеност на цената, а защото е счел за недоказан факта на постигнато между страните (и твърдяно от ищеца) неформално съгласие за възлагане на процесните дейности. Поради извода си за липса на договор пък съдът не е разсъждавал при какви условия работата може да се счита за приета и с какви доказателствени средства е допустимо да се докаже приемането й. Следователно отговарянето на поставените от касатора въпроси няма да доведе до различно решение на спора, щом въззивният съд е формирал непроверимия в настоящата фаза фактически извод за липса на договаряне между страните.

Отделно от това следва да се посочи, че по въпросите относно валидността на договора за изработка, вкл. по ЗУТ, предпоставките за приемане на работата и дължимостта на възнаграждение за приета работа е налице многобройна и константна съдебна практика, чиято нужда от промяна касаторът не е аргументирал, а напротив, сам се е позовал на такава, обосновавайки основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поради това тези въпроси не удовлетворяват и поддържаните за тях допълнителни критерии.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 170/02.06.2025 г. по в. т.д. № 129/2025 г. на АС-Пловдив.

ОСЪЖДА „СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ 13“ ООД да заплати на адв. Д. К. – АК-Хасково на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за защита на ответниците в настоящото производство в общ размер от 1022,58 евро.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.