Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 13649/23.05.2022 г., подадена от Х. Х. П. чрез адв. Н. А., срещу решение № 433/06.04.2022 г. по в. гр. д. № 1657/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, с което частично е отменено решение № 1305/05.04.2019 г. по гр. д. № 14315/2017 г. на Пловдивския районен съд и Х. Х. П. е осъден да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищеца Г. В. Т., починал на 17.04.2021 г. и на основание чл. 227 ГПК заместен от наследниците си по закон Д. Р. Т. и Г. Г. Т., като собственик на първи жилищен етаж от триетажна жилищна сграда с идентификатор. ..........., построена в поземлен имот с идентификатор. ..............., находящ се в [населено място], [улица], и на 1/3 ид. ч. от поземления имот, да упражнява собственическите си права, като премахне застрояването в североизточната част на имота върху площ от около 6 кв. м., разположена по протежение на регулационната граница откъм [улица]между жилищните сгради на [улица] 51, осъществено незаконно чрез включване на описаната част от поземления имот в застроената площ на съществуващата в имота сграда, заснета с идентификатор. ................(стар идентификатор. .............).

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Когато делото е върнато на въззивната инстанция от касационния съд с указание да бъде разгледан конкретен въпрос, въззивният съд при новото разглеждане длъжен ли е, произнасяйки се по съществото на спора, да разгледа всички предпоставки за основателността на предявения иск, или следва да се разгледа единствено и само въпроса, чието разглеждане е било указано да бъде разгледано;

2. С оглед на това, че ищецът по делото е придобил собствения си първи етаж от сградата през 2008 г., когато фактическото положение относно гаража е било вече създадено, т. е. при наличие на едно съществуващо положение, длъжен ли е съдът да изследва обстоятелствата дали ищецът се е съгласил с това създадено положение и основателен ли ще е искът по чл. 109 ЗС, ако се установи, че ищецът не само се е съгласил, но сам се е ползвал от процесния гараж; подлежи ли на премахване постройка, за която е признат режим на търпимост;

3. С оглед изследването на въпроса за осветеността на помещението в етажа на ищеца и дадените от ВКС указания, съдът следва ли априори да приеме констатация на вещо лице, която почива на правни норми, т. е. произнасяне по един правен въпрос, или следва сам да се справи с нормативната уредба и да се произнесе по този въпрос; нарушението на основни изисквания, свързани с този въпрос, правят ли решението явно неправилно с оглед основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК;

4. Може ли при предявен иск по чл. 109 ЗС съдът да постанови решение, с което да надхвърли търсената от ищеца защита, или трябва да е налице съответствие между тази защита и постановеното от съда решение; искането на ищеца, респ. постановеното от съда осъдително решение, надхвърля ли търсената защита, доколкото е пределно ясно, че технически не е възможно да се премахне само пристроената част от гаража, тъй като това премахване ще доведе до цялостно събаряне на постройката, т. е. на цялата постройка от 14 кв. м.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване: по първия въпрос - в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на І-во г. о., решение № 214/25.10.2016 г. по гр. д. № 2345/2016 г. на І-во г. о.; по втория въпрос - в противоречие с решение № 34/24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г. на І-во г. о., решение № 150/25.05.2011 г. по гр. д. № 551/2010 г. на І-во г. о., решение № 190/05.04.1993 г. на ВС, IV-то г. о.; по третия въпрос - ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК; по четвъртия въпрос - в противоречие с решение № 139/25.06.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на І-во г. о., решение № 430/27.10.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

По третия въпрос се поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответниците по касация Д. Р. Т. и Г. Г. Т. в депозиран отговор чрез адв. С. В., поддържат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

От приетите по делото писмени доказателства е установено, че ищецът, въз основа на договор за продажба от 2008 г., е собственик на недвижим имот, представляващ първи жилищен етаж от триетажна жилищна сграда с идентификатор. ............, построена в поземлен имот с идентификатор. .............., находящ се в [населено място], [улица], ведно с 1/3 ид. ч. от общите части на сградата, ведно с 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху поземления имот.

Ответникът е собственик на останалите 2/3 ид. ч. от поземления имот, на построения в него гараж, на втория жилищен етаж от жилищната сграда, както и на постройка, заснета като “хангар, депо, гараж”, с идентификатор. .............(стар идентификатор. ................).

Притежаваната от ответника постройка с идентификатор. ............., находяща се в североизточната част на поземления имот - между жилищните сгради с адреси [улица] 51 - от две страни, и източната регулационна линия на имота - от трета страна, е реализирана без необходимото за това разрешение. Липсва и съгласие на собствениците на сградите в процесния и в съседния от север имот, с които се установява свързано ниско застрояване. Установено е безспорно от писмените доказателства - нотариални актове и скици, че спорната постройка, наречена “барака” в нотариалния акт от 1983 г., е изградена от бащата на ответника в периода 1949-1950 г. Според скица на имота от 1980 г. сградата с площ 9 кв. м. е ситуирана навътре от уличната регулационна линия, по същия начин е отразена и в скицата на поземления имот по одобрената кадастрална карта, издадена през 2010 г. Понастоящем сградата е с площ 15 кв. м. и се намира на уличната регулационна линия /тротоара/. Последното е констатирано както от приетата техническа експертиза, така и при извършени проверки от длъжностни лица на [община]. През 2017 г. за процесната сграда - гараж, със застроена площ 14 кв. м., е издадено удостоверение за търпимост, в което е посочено, че строежът е изграден преди 07.04.1987 г. и е допустим по действащите планове, правила и нормативи към момента на построяването му.

Така установените по делото факти са били обсъдени от касационната инстанция с постановеното решение № 19/12.04.2021 г. по гр. д. № 1709/2020 г. на ВКС, II-ро г. о. В решението е посочено още, че по въпроса кога и от кого е извършено т. нар. удължаване на сградата, което според ищеца е довело до затваряне на един от прозорците в неговото жилище, въззивният съд не е излагал съображения, приемайки го за ирелевантен, доколкото ответникът е собственик на тази сграда и като такъв поддържа соченото фактическо състояние, а това е достатъчно да обоснове пасивната му легитимация по иска по чл. 109 ЗС; тези мотиви могат да бъдат подкрепени.

С оглед приетото от касационната инстанция, в обжалваното решение е посочено, че наведените от ответника по иска доводи и ангажираните от него във въззивната инстанция доказателства за установяване на обстоятелствата кога и кой фактически е реализирал пристрояването на гаража, са преклудирани и не могат да бъдат разглеждани и обсъждани при повторното разглеждане на правния спор, тъй като споровете за правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират и при постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване.

Делото е върнато за ново разглеждане от ВКС със задължителни указания по чл. 294, ал. 1 ГПК за събиране на доказателства за установяване дали с реализираното пристрояване на гаража е налице нарушение на законовите норми за осветеност на помещенията, като бъде изслушано заключение на вещо лице, което категорично да установи какви са двата прозореца на стаята на ищеца, каква е площта им, и затварянето на единия прозорец от гаража води ли до нарушаване на нормативните изисквания за осветеност на жилищни помещения.

Съобразно с тези указания, при повторното разглеждане на делото е изслушано заключение на техническа експертиза, изготвено от вещото лице арх. Б. К.-Х..

Според експертното заключение в североизточната стая (към [улица]), към североизточната външна стена на която е долепен гаражът, има два прозоречни отвора, перпендикулярни един на друг, с дървена дограма. Този откъм улицата е трикрил, а този към гаража е двукрил и от него се вижда вътрешността на гаража. Площта на стаята е 14.88 м2, а на прозоречните отвори - съответно 2.40 м2 на трикрилия и 1.80 м2 на двукрилия, или общо 4.20 м2. За гостна (каквото е предназначението на помещението по утвърдения на 01.12.1936 г. проект и издаден позволителен билет и стр. линия) площта на отвора трябва да е най-малко 1/6 от 14.88 м2 = 2.48 м2 площ на пpoзopeчни отвори. За спалня (каквото е ползването на място) площта на отвора трябва да е най-малко 1/7 от 14.88 м2=2.13 м2 площ на прозоречни отвори. За помещение “гостна” за пряко странично осветление само от трикрилия прозорец не са изпълнени изискванията, определени в чл. 113, ал. 1 от Наредба N 7/2003 г.

Въззивният съд е посочил, че правото на собственост върху жилищен имот предполага помещенията в него - стаи и кухня, да имат пряк достъп до дневна светлина, в този смисъл са и нормативите за осветеност на чл. 113 и 114 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. С оглед на това, когато изграждането на сграда води до засенчване на жилищна сграда в имота, като препречва влизането на светлина през прозореца, е налице неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, което препятства упражняването на правото на собственост върху засенчваната сграда. Относно техническите изисквания за осветеност на североизточната стая на ищеца с предназначение “гостна” има нормативно изискване площта на отворите да е 1/6 от площта на помещението съгласно чл. 113, ал. 1 от посочената наредба. В стаята на ищеца има два прозореца - двукрил и трикрил. Прозоречните отвори съответно са: 2.40 м2 на трикрилия и 1.80 м2 на двукрилия, или общо 4.20 м2. Помещението, което обслужват, е с площ 14.88 м2. Процесната постройка - собственост на ответника, закрива изцяло двукрилия, северен прозорец, и осветеността на помещението се осъществява единствено от трикрилия прозорец с отвор 2.40 м2.

При тези данни по делото и за да се обезпечи спазването на нормативното изискване за осветеност на помещението, е необходимо площта на отвора на трикрилия прозорец, през който единствено се осъществява осветеността на гостната, да е най-малко 1/6 от 14.88 м2 = 2.48 м2 площ на прозоречния отвор. В случая площта на прозоречния отвор на трикрилия прозорец е 2.40 м2, поради което не отговаря на нормативно установената норма за осветеност.

При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че е засегнато правото на собственост на ищеца като собственик на засенченото помещение и той не е длъжен да търпи това ограничение на собствеността си. Несъобразяването от страна на собственика на постройка с идентификатор. ................със съществуващия прозорец в имота на ищеца с главното предназначение за осигуряване осветеност на жилищното помещение, е създало условия за ограничаване правото на собственост на ищеца, макар и чрез частично засенчване и създаване на пречки за пряк достъп на светлина до помещението. В този смисъл реализираните фактически действия чрез извършеното пристрояване на сградата до уличната регулационна линия /тротоара/, довело до затваряне на един от прозорците в жилището на ищеца, е в пряка причинна връзка с вредното отражение над обекта на правото на собственост на ищеца, ограничавайки пълноценното реализиране на правомощието на собственика за ползване на обекта според неговото предназначение от гледна точка осигуряване в достатъчна степен неговата осветеност като жилище. Изложеното е обосновало извод, че постройката, закриваща изцяло северния прозорец в североизточното помещение в жилището на ищеца, създава пречки за упражняване правото му на собственост, поради което претенцията за премахване на част от застрояването е основателна.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. В отменителното решение на ВКС са подкрепени мотивите на въззивния съд относно ирелевантност на обстоятелството кога и от кого е извършено т. нар. удължаване на сградата, доколкото ответникът е собственик на тази сграда и като такъв поддържа соченото фактическо състояние, а това е достатъчно да обоснове пасивната му легитимация по иска по чл. 109 ЗС. При повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция съдът се е съобразил със задължителните за него указания по тълкуването и прилагането на чл. 109 ЗС с оглед релевантните факти по конкретния правен спор. Постоянна е практиката на ВКС, че материално легитимирано да отговаря по иска с правно основание чл. 109 ЗС е не само лицето, което е създало противоправното състояние, пречещо на ищеца да упражнява правото си на собственост, но и лицето, което го поддържа - решение № 163/04.06.2012 г. по гр. д. № 656/2011 г. на II-ро г. о., решение № 215/26.05.2011 г. по гр. д. № 874/2010 г. на I-во г. о., решение № 61/07.06.2018 г. по гр. д. № 2610/2017 г. на I-во г. о., решение № 388/28.02.2012 г. по гр. д. № 983/2010 г. на I-во г. о., решение № 16/03.02.2021 г. по гр. д. № 1637/2020 г. на I-во г. о. В случая делото е било върнато от ВКС за ново разглеждане за изясняване на въпроса дали е налице нарушение на законовите норми за осветеност на жилищното помещение, след изслушване на заключение на вещо лице. Въззивният съд при новото разглеждане на делото се е произнесъл по този въпрос, който е от значение за основателността на иска, като е спазил задължителните указания на ВКС за назначаване на техническа експертиза. Обжалваното въззивно решение не противоречи на практиката на ВКС, вкл. служебно известната на настоящия състав /решение № 15/31.03.2022 г. по т. д. № 406/2021 г. на І-во т. о., решение № 164/01.07.2013 г. по гр. д. № 1238/2012 г. на ІІІ-то г. о., решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на ІV-то г. о., решение № 48/09.03.2021 г. по гр. д. № 2142/2020 г. на ІІІ-то г. о., решение № 198/11.04.2017 г. по т. д. № 126/2015 г. на І-во т. о., решение № 143/17.02.2020 г. по т. д. № 2703/2017 г. на І-во т. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II-ро т. о./, в която е прието, че с разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени, и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължението, вменено с чл. 294, ал. 1, предл. 2 ГПК, означава още, че въззивният съд не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма, различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото /освен при хипотези на оттегляне на иска, отказ от иска, признание на иска или на отделни факти, постигане на спогодба и др./. В този смисъл е и решение № 119/26.05.2014 г. по гр. д. № 7034/2013 г. на ВКС, І-во г. о., в което е прието, че задължителни за въззивния съд са и указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение от гледна точка на даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици; споровете за правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират и въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване при постановяване на решението си.

Доколкото обжалваното решение се отличава със своя специфика - постановено е при новото разглеждане на делото, въззивният съд е бил длъжен да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия, но не е имал правомощието да събере доказателства и да се произнесе по въпроси, които са преклудирани като обсъдени от касационната инстанция. Ето защо не може да обоснове допускане на касационно обжалване позоваването от касатора на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, І-во г. о. /по въпроса за прилагането на чл. 188, ал. 1 ГПК отм., и на решение № 214/25.10.2016 г. по гр. д. № 2345/2016 г. на ВКС, І-во г. о. /по въпроса: длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава делото, да се произнесе по всички доводи на страните и да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за изхода на делото/.

Вторият въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като е предпоставен от наличието на факти, счетени за правно ирелевантни от въззивния съд, с оглед указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон в отменителното решение на ВКС. Доводите за неправилност на решението като постановено в нарушение на съществени процесуални правила при преценка на доказателствата по делото и неправилно приложение на материалния закон не могат да аргументират приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК. Решение № 34/24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г. на ВКС, I-во г. о., e постановено при съвсем различна фактическа обстановка, по различен въпрос: когато страната е съдействала за създаване на положението, което твърди че й пречи, подписвайки книжата за приемане на обекта, може ли да претендира след това премахването му, като се съобрази, че така се създава правна несигурност и се претендира преразглеждане на индивидуални административни актове, от които са възникнали права за собствениците, поради което даденото с него разрешение не може да бъде отнесено към настоящото дело. Това е така, тъй като в разглеждания случай ищецът не е съдействал за създаване на положението, чието премахване претендира, както и ползването в предходен период на гаража не може да се приеме за съгласие от негова страна с едно вече създадено състояние, което да доведе до неоснователност на защитата, претендирана с иска по чл. 109 ЗС. Действително, в отменителното решение на ВКС е посочено, че при наличие на съгласие за създаване на съответното състояние, собственикът не може иска премахването му, дори то да му създава пречки. Това принципно становище, утвърдено в практиката на ВКС /в какъвто смисъл е и вече разгледаното решение № 34/24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г. на ВКС, І-во г. о./, се прилага с оглед доказателствата, събрани по всяко конкретно дело. В случая предходният състав на касационната инстанция го е приложил по един от другите предявени искове предвид събраните в тази насока доказателства, но не и по иска, решението по което е било отменено, а делото - върнато за ново разглеждане. Позовавайки се на решение № 150/25.05.2011 г. по гр. д. № 551/2010 г. на ВКС, II-ро г. о. /неправилно е посочено в изложението „І-во г. о.“/, касаторът акцентира на това, че пречките трябва да се от обективен характер, т. е. да препятстват упражняване на правото, чиято защита се търси, при което имотът да не може да бъде ползван според неговото предназначение. В разглеждания случай с установеното нарушаване на нормативните изисквания за осветеност на жилищно помещение се създават пречки за ползването на това помещение, при което обстоятелството, че в предходен период ищецът е ползвал източника на неоснователното въздействие, не може да подкрепи тезата на касатора за липса на пречки. Признатият режим на търпимост не налага разрешение, различно от приетото от въззивния съд, защото според актуалната практика на ВКС дори и строежът да е осъществен при спазване на строителните книжа, ако те са в нарушение на строителните правила и норми, а в случая такова нарушение е установено, това създава препятствия и ограничения за използването на съседните имоти. Ето защо позоваването на решение № 190/05.04.1993 г. на ВС, IV-то г. о., не може да обоснове допускането на касационно обжалване, още повече, че въпросът за режима на сградата е извън обстоятелствата, които са подлежали на установяване от въззивния съд при новото разглеждане на делото.

Третият въпрос от изложението касаторът свързва с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не е налице нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите и правни изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката. Решаващият извод за нарушаване на нормативните изисквания за осветеност на жилищното помещение е направен от съда, а не от вещото лице, след обсъждане и преценка на установените по делото факти, от които изводът зависи, включително дадените в експертизата. Доводите на касатора касаят правилността на направената от въззивния съд правна преценка на установените от техническата експертиза факти, която обаче не може да бъде проверявана в настоящата фаза на касационното производство. Произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с трайно установената практика на ВКС, че вещите лица не могат да дават заключения по правни въпроси, а ако те все пак са се произнесли по тях, съдът не е обвързан от становището им, тъй като то излиза извън тяхната компетентност. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение не противоречи на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК. С тълкувателния акт е прието, че за уважаването на иска по чл. 109 ЗС във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/; преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Именно такава преценка е извършена по настоящото дело, като е установено, че с пристрояването единият прозорец в стаята на ищеца се закрива, а оставащият незакрит прозорец не осигурява осветеност, отговаряща на нормативните изисквания, при което изводът на въззивния съд, че това положение създава на ищеца пречки за пълноценното ползване на помещението, не противоречи, а съответства на посочената задължителна съдебна практика относно изискването за доказване на пречки при предявен иск по чл. 109 ЗС. Следва да се посочи и това, че приложимият в случая нормативен акт установява минимални изисквания за осветеност на жилищните помещения, поради което е допустимо изграждането на по-големи прозоречни отвори с цел навлизане на повече слънчева светлина, и с това заварено фактическо положение осъществяващият последващо строителство е длъжен да се съобрази, освен ако не е предвидено застрояване на калкан.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 430/27.10.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 139/25.06.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на ВКС, I-во г. о., се подчертава изискването защитата по чл. 109 ЗС да съответства на нарушението и да се ограничава с искане за преустановяване само на онези действия и състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да ги надхвърля. С обжалваното въззивно решение съдът не е надхвърлил търсената с иска защита, осъждайки ответника да премахне само достроената част от 6 кв. м. с оглед преодоляване на неправомерното въздействие върху имота на ищеца. Що се отнася до това дали частичното премахване няма да доведе до цялостно събаряне на постройката, следва да се посочи, че този въпрос не е поставян на разглеждане и не е обсъждан в мотивите към обжалваното решение, поради което и по него не може да се допусне касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие от 07.07.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 433/06.04.2022 г. по в. гр. д. № 1657/2021 г. на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА Х. Х. П. да заплати на Д. Р. Т. и Г. Г. Т. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 1 200 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТEЛ:

ЧЛЕНОВЕ: