Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „С. Г“ АД, [населено място] срещу решение № 10520 от 19.08.2021 г. по т. д. № 1897/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 126 от 20.012020 г. по т. д. № 2496/2018 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав. С първоинстанционния акт, по предявен от „Ест“ АД, [населено място] срещу „С. Г“ АД и „Булграно“ ЕООД, [населено място] иск с правно основание чл. 124 ГПК, е признато за установено, че „Булграно“ ЕООД не дължи на „С. Г“ АД, поради погасяване по давност, сума в общ размер на 230 000 лв. по издадени за сумата от по 23 000 лв. заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителни листове на Костинбродски районен съд по ч. гр. д. № 643/2018 г., ч. гр. д. № 644/2018 г., ч. гр. д. № 645/2018 г., ч. гр. д. № 646/2018 г., ч. гр. д. № 647/2018 г., ч. гр. д. № 648/2018 г., ч. гр. д. № 649/2018 г., ч. гр. д. № 650/2018 г., ч. гр. д. № 651/2018 г. и ч. гр. д. № 652/2018 г., която сума представлява вземане по договор за кредит № 263/22.07.2008 г. и анекси към него, придобито от „С. Г“ АД по сключен с „Банка ДСК“ ЕАД договор за цесия от 19.04.2012 г., обезпечено с договорна ипотека върху двуетажна сграда, собственост на „Ест“ АД, като е постановено заличаване на ипотеката.

Касаторът поддържа, че атакуваното решение е недопустимо с твърдението, че засяга правата на трето неучастващо в процеса лице – „Л. И“ АДСИЦ, тъй като, макар по делото да е установено, че именно това дружество е действителният носител на спорното вземане, защото е придобито от негово име и за негова сметка от обслужващото го дружество „С. Г“ АД, съдът е постановил да бъде заличена ипотеката, която обезпечава вземането, без неговият притежател да е конституиран като страна и да е могъл да защити правата си. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу извода да погасяване на вземането по давност. Според касатора, въззивният съд неоснователно не е възприел становището, че давността е прекъсната с подписаното между него, в качеството му на обслужващо „Л. И“ АДСИЦ дружество, и длъжника „Булграно“ ЕООД споразумение от 01.09.2015 г., с което дългът е новиран. Изразява несъгласие и с преценката, че споразумението няма достоверна дата, като счита наличието на такава за доказано от събраните по делото доказателства.

Освен с оплакването за недопустимост, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с липсата на практика на ВКС и с наличието на противоречива практика на съдилищата, по отношение на конкретно формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси: „1. Допустимо ли е със съдебно решение да се заличи обезпечение (ипотека), дадено в полза на кредитор, който не е участвал в делото; В случая кредиторът на вземането не е ответникът, а трето лице – дружество със специална инвестиционна цел; 2. След като съдът приема, че кредитор по вземането е АДСИЦ, доколкото именно в счетоводството на това дружество е заведено вземането, видно от приетата по делото ССЕ, допустимо ли е същевременно да се приеме, че всъщност легитимиран кредитор по вземането е обслужващото дружество, тъй като на негово име са издадени изпълнителните листове; 3. Допустимо ли е, след като титуляр на процесното вземане е АДСИЦ, а не ответникът по делото, да се оспорва съществуването на въпросното вземане спрямо ищеца и обслужващото дружество; 4. Как следва да се тълкува и правилно прилага нормата на чл. 18, ал. 1-4 ЗДСИЦ отм. и в частност забраната за ДСИЦ да осъществява пряко дейностите по експлоатация и поддръжка на придобитите имоти или събиране на придобитите вземания; След като ДСИЦ възлага на обслужващо дружество обслужването на придобитите вземания, последното дружество правно легитимирано ли е да участва в процес не по събиране или обслужване на тези вземания, а в процес по установяването им; 5. Допустимо ли е едновременно да се приема от съда, че кредитор по вземането и съответно носител на правата върху обезпеченията на това вземане да е неучастващо в процеса лице – АДСИЦ и същевременно да се счита, че установителен иск за съществуването на това вземане, включително и на обезпечението – ипотека, заведен срещу обслужващото дружество, е допустим и е налице пасивна процесуална легитимация за обслужващото дружество; 6. Допустимо ли е със споразумение между кредитор АДСИЦ, действащ чрез обслужващо дружество, и длъжник да се отсрочва и разсрочва задължението и да се новира същото; 7. Как следва правилно да се прилага закона по отношение действията и юридическите факти, прекъсващи погасителната давност, и в частност извършването на плащания по главница или лихви на вземането, извършвано по споразумение с обслужващото дружество, прекъсват ли давността и спрямо кои страни тече тя в хипотезата на чл. 18 ЗДСИЦ; 8. Установяването на изтекла погасителна давност за вземане, по което кредитор е ДСИЦ, а страна по събирането му е обслужващото го дружество, между кои страни процесуално следва да се установи; 9. Може ли да има сила на пресъдено нещо спрямо кредитор АДСИЦ решение, с което се установява погасяването по давност на вземане и обезпечение по него, които това дружество притежава, при положение че установителният иск е бил насочен само спрямо обслужващо дружество“.

В изложението към касационната жалба касаторът е заявил бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, без да е мотивирал наличието на същата.

Ответникът по касация – „Ест“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 08.02.2022 г. Претендира присъждане на разноски.

Ответникът – „Булграно“ ЕООД, [населено място] – не е депозирал писмен отговор.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

С обжалваното решение въззивният съд е счел за неоснователни и двете оплаквания на въззивника „С. Г“ АД за недопустимост на първоинстанционния акт – поради липса на правен интерес за ищеца да предяви иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, доколкото същият разполага със специалния иск по чл. 440, ал. 1 ГПК, както и поради предявяването на иска срещу ненадлежна страна. Неоснователността на първото оплакване е мотивирана с неприложимостта на разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК в случая, тъй като по делото въобще не се спори, че ищецът действително е трето лице, което обаче е ипотекирало своя вещ за обезпечаване на вземане срещу ответника „Булграно“ ЕООД, т. е. няма съмнение, нито твърдение, че вещта не е собственост на длъжника, по смисъла на горната разпоредба. По отношение пасивната легитимацията по предявения иск решаващият състав е посочил, че с оглед твърденията в исковата молба именно „С. Г“ АД се явява надлежен ответник, тъй като точно той застрашава правото на собственост на ищеца върху ипотекирания имот, като провежда или възнамерява да проведе принудително изпълнение върху него за удовлетворяване на свое парично вземане към втория ответник „Булграно“ ЕООД. В тази връзка въззивният съд е съобразил безспорния факт, че процесните 10 заповеди за изпълнение и съответстващите им изпълнителни листове са издадени на името на „С. Г“ АД, а не на друг правен субект, поради което за пасивната легитимация на този ответник е напълно без значение дали той е или не е обслужващо дружество на дружество със специална инвестиционна цел (ДСИЦ), след като в нито един документ не е посочено, нито самият той е твърдял, че осъществява действията от чуждо име, т. е. като обслужващо дружество.

Като неоснователни са преценени и доводите, касаещи съществото на спора. Съдебният състав е счел за противоречаща на закона отм. ия Закон за дружествата със специална инвестиционна цел) тезата на въззивника, че същият винаги е действал за сметка на ДСИЦ, но от свое име. Посочил е, че законът забранява на ДСИЦ само обслужването и събирането, но не и придобиването на вземания, което всъщност е част от специфичния предмет на дейност на тези дружества, а уредената в чл. 18 ЗДСИЦ възможност те да възлагат воденето и съхраняването на счетоводната отчетност и кореспонденция на обслужващо дружество не означава, че това дружество може да се легитимира като титуляр на подобно вземане, придобито от СИЦ, което то обслужва, включително по съдебен ред.

Въззивната инстанция е споделила и извода на първостепенния съд за погасяване на процесното вземане по давност, доколкото от датата на крайния падеж за погасяване на задължението (23.07.2011 г.) до датата на подаване на заявленията по чл. 410 ГПК отм.. 07.2018 г.) е изтекла общата петгодишна давност. За неоснователно е счетено твърдението на „С. Г“ АД, че давността е прекъсната със сключеното между него и длъжника „Булграно“ ЕООД споразумение от 01.09.2015 г. Решаващият състав, отчитайки характера на споразумението като частен документ и факта, че страни по него са свързани лица и че то не е подписано от оспорилия го ищец „Ест“ АД, който поради това се явява трето лице, изцяло е възприел преценката на Софийски градски съд, че не е установено същото да има достоверна дата по смисъла на чл. 181 ГПК и следователно то не доказва нито признание на дълга, нито уговорка за удължаване срока за погасяване на задължението, т. е. не е налице прекъсване на давността.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваният акт да е недопустим поради ненадлежно конституиране на страните и по-конкретно поради неучастието на „Л. И“ АДСИЦ като ответник по предявения иск. Процесуалната легитимация се предопределя от принадлежността на материалното право, което е засегнато от правния спор, така, както то е индивидуализирано от ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Следователно, именно правното твърдение на ищеца, а не действителното правно положение, обуславя кои са страните по това спорно право и съответно кои са надлежните страни в процеса за защитата му. В случая, с оглед твърденията в исковата молба, че ищецът е ипотекирал свой имот като обезпечение на дълга на „Булграно“ ЕООД към „Соломон груп“ АД и че в полза на последното дружество са издадени заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителни листове за същия дълг, правилна е преценката на въззивния съд, че надлежни ответници по предявения от „Ест“ АД отрицателен установителен иск са именно двете търговски дружества, посочени в изпълнителните титули като кредитор и длъжник. Доколкото предмет на предявения иск е установяване несъществуването на вземането за сумите по процесните 10 заповеди за изпълнение и изпълнителни листове, т. е. несъществуване на вземането на „Соломон груп“ АД към „Булграно“ ЕООД, а не установяването дали това вземане принадлежи на друг конкретен кредитор, то последният не е пасивно легитимиран да участва в образуваното исково производство.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените в изложението въпроси.

Въпросите не отговарят на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Всички те са основани на поддържаната в хода на цялото производство теза на ответника „Соломон груп“ АД, че е придобил процесното вземане от свое име, но за сметка на неучастващото в делото „Лев инвест“ АДСИЦ, тъй като е негово обслужващо дружество. Въззивният съд обаче не е възприел тази теза, тъй като е счел същата за недоказана, доколкото в нито един от представените по делото документи, касаещи процесното вземане и отношенията на страните във връзка с него, не е отразено, нито дори е твърдяно към момента на инициирането на заповедните производства, че „Соломон груп“ АД е действал не за своя, а за чужда сметка. С оглед на това, въпросите на касатора обективират всъщност несъгласието му с изводите по съществото на спора, т. е. по своята същност те представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение, които са предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Следва да се посочи също, че за два от въпросите (въпроси № 6 и № 7) отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича и от обстоятелството, че по същите липсва произнасяне в мотивите на акта – съдът изобщо не е обсъждал нито допустимостта да се отсрочва, разсрочва и новира задължение към акционерно дружество със специална инвестиционна цел, нито въпросът за прекъсване на давността чрез извършване на плащания по главницата или лихвата по такова задължение. Още повече, че твърдения за такива действия не са били заявявани от касатора в нито един момент от процеса.

Независимо от изложеното, самостоятелна причина за недопускане на касационното обжалване по поставените въпроси е недоказаност на поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сама по себе си, липсата на практика на ВКС по даден въпрос не обосновава автоматично наличието на формиращите същото две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съгласно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото основание не може да се счете за доказано и с твърдяното от касатора противоречие в практиката на другите съдилища, доколкото представените с касационната жалба четири първоинстанционни решения и едно въззивно определение са постановени при напълно различна фактическа обстановка.

На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност. Доколкото е заявено бланкетно – без изобщо да е аргументирано в какво се изразява твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалвания акт, същото не подлежи на обсъждане.

Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за настоящото производство в размер на сумата 4 845.12 лв. – адвокатско възнаграждение, не следва да бъде уважено поради липса на доказателства за реално заплащане на посочената сума. Представеното с отговора на касационната жалба преводно нареждане от 03.06.2020 г. до „УниК. Б“ за същата сума доказва плащане по фактура № 9902 от 18.05.2020 г., която е издадена във връзка с възнаграждението за въззивната инстанция. По отношение на адвокатското възнаграждение за настоящото производство, отразено във фактура № [ЕГН] от 30.11.2021 г., доказателства за банков превод не са ангажирани.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 10520 от 19.08.2021 г. по т. д. № 1897/2020 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: