Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу решение №23 от 09.02.2022 г. по в. гр. д.№336/2021 г. на ОС Кюстендил. С обжалваното решение е потвърдено решение №260096 от 15.02.2021 г. по гр. д.№599/2020 г. на РС Кюстендил, с което: 1. са отхвърлени предявените от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД против Б. Б. Т. /наследник/, Д. Б. С. - М. /наследник/ и Б. С. Т. /наследник и съдлъжник/ за признаване на установено в отношенията между страните, че ответниците дължат на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД - всеки 1/3 от сума в общ размер на 16 948.40 лв., от която: изискуема главница в размер на 13 871.76 лв., изискуема редовна лихва в размер на 1420.62 лв., начислена за периода 10.02.2017 г. до 14.08.2019 г. вкл., изискуема наказателна лихва в размер на 1656.02 лв., начислена за периода от 10.03.2017 г. до 17.12.2019 г. вкл., ведно със законната лихва за забава за периода от 18.12.2019 г. до изплащане на вземането, които вземания произтичат от договор за банков кредит от 21.12.2009 г., анекс 1 от 26.05.2010 г., анекс 2 от 20.05.2011 г., анекс 3 от 23.05.2012 г. и анекс 4 от 18.10.2013 г. към него, съгласно издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д.№2641/2019 г. на РС Кюстендил и 2. са оставени без разглеждане поради недопустимост, предявените от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу същите ответници евентуално предявени осъдителни искове за заплащане на същите суми. С обжалваното решение е потвърдено и решение №260286 от 20.04.2021 г. гр. д.№599/2020 г. на РС Кюстендил, с което е оставено без уважение искането на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД за допълване на решение №260096 от 15.02.2021 г. с изричен диспозитив по евентуално предявени от последното срещу същите ответници осъдителни искове за заплащане на посочените суми.

В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и с практиката на съдилищата: 1. Наличие на неравноправна клауза в анекс към договор води ли до нищожност на целия договор. 2. При липса на дисбаланс между правата и задълженията на страните по договора следва ли да се приеме дадена клауза от него за нищожна. 3. При предявен иск в условията на евентуалност следва ли при отхвърляне на основния иск да има произнасяне с нарочен диспозитив и по отношение на евентуалния иск. 4. След като компонентите, формиращи СБР, т. е. определянето на лихвения процент, са изцяло зависими от външни фактори, следва ли да се приеме за неравноправна клауза за едностранна промяна на лихвения процент.

Ответниците по касация Б. Б. Т., Д. Б. С. – М. и Б. С. Т., чрез процесуалния си представител заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че с договор за банков кредит от 21.12.2009 г. ищцовата банка е отпуснала на В. А. Т. сумата от 20 905.90 лв., а като страна в качеството на съдлъжник участва Б. С. Т.. Установил е, че договорът е изменян многократно с анекси, като основно са променяни начина на определяне на лихвения процент и крайния срок на издължаване на кредита, а с последния анекс №4/18.10.2013 г. страните са констатирали, че към датата на сключването му, размерът на вземанията на банката са в размер на 18 143.60 лв., от които 17 886.39 лв., редовна главница; 123.31 лв., просрочена главница; 133.38 лв., просрочена лихва и наказателна надбавка върху просрочената главница от 0.52 лв. и е определен като краен срок за погасяване на всички суми - 10.12.2022 г. Приел е, че кредитополучателката е починала, като е оставила наследници по закон - Б. С. Т. /съпруг/ и Б. Б. Т. и Д. Б. С. - М. /деца/. Посочил е, че предмет на делото са вземания на банката за главница и лихви /за забава и наказателна/, възникнали в периода 10.03.2017 г. до 10.08.2019 г., за който е относим сключеният между страните анекс №4/18.10.2013 г., а приложим е Законът за потребителския кредит /ЗПК/, съгласно чл.22 от който, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и т.20, ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 от ЗПК. Изложил е съображения, че съгласно чл.11, ал.1 т.10 от закона, действащ към момента на подписване на Анекс № 4, договорът следва да съдържа на ясен и разбираем език уговорка за годишен процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Тъй като в анекс №4 от 18.10.2013 г. уговорка, предвиждаща размера на годишния процент на разходите липсва, а законът изрично поставя изискването годишният процент на разходите да бъде изчислен към момента на сключване на договора за кредит, е достигнал до извод, че посоченият анекс се явява недействителен, като недействителни са и предходните анекси, както и договора за банков кредит, тъй като и в тях не е посочен годишен процент на разходите. С оглед гореизложеното съдът е приел, че за ответниците не е възникнало валидно задължение за плащане на суми по договора за кредит на основание на договорното правоотношение. Изразил е становище, че нищожният договор не е валидно основание за плащане на суми на основание на договора, а даването на суми по нищожен договор е основание да се иска връщането им по правилата за неоснователното обогатяване – чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и тъй като разпоредбата на чл.23 от ЗПК не въвежда ново правило, а възпроизвежда разпоредбата на чл.55, ал.1 т.1 от ЗЗД, е намерил, че е недопустимо на ищеца да се присъдят суми по иск за неоснователно обогатяване, какъвто не е предявен. За пълнота е посочил, че твърдението във въззивната жалба, че не са налице нищожни клаузи съгласно чл. 143, ал.3, т.10 от ЗЗП е неоснователно, тъй като ответниците са потребители, нормите на ЗЗП относно материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договори са повелителни, поради което съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно тяхната недействителност, а в случая неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП е клаузата на чл.3.2 от анекс №4 от 18.10.2013 г., предвиждаща едностранно промяна на лихвата при промяна на пазарните условия. Счел е, че същата представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на банковата услуга, а поради липсата на критерии, които могат да бъдат изведени като основателна причина за промяната на БЛП, изключението на чл.144, ал.2 от ЗЗП не може да бъде приложено. Окръжният съд е споделил и изводите на районен съд за недопустимост на предявените осъдителни искове при условията на евентуалност, тъй като в случая основанието на предявените установителни и осъдителни искове е едно и също – неизпълнение по договора за банков кредит и анексите към него, като предявените размери на вземанията по предявените под евентуалност осъдителни искове са в размерите на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение. Поради изложеното е приел, че предявените евентуални осъдителни искове са недопустими, като е изразил становище, че с постановеното по делото решение, първоинстанционният съд се е произнесъл в цялост по предявените от ищцовата банка претенции, в т. ч. е оставил без разглеждане като недопустими предявените при условията на евентуалност осъдителни искове на банката, респективно не е налице непълнота на решението на районния съд по смисъла на чл.250 от ГПК.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

С оглед изложените в решението мотиви, формулираните от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси, не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Както бе посочено, изводът за недействителност на процесния договор за потребителски кредит, е направен с оглед липсата на уговорка, предвиждаща размера на годишния процент на разходите, както в анекс 4, така и в предходните анекси, а и в самия договор за банков кредит /изискване на чл.11, т.10 от действащия ЗПК и на чл.7, т.6 от ЗПК отм., неспазването на което води до недействителност на договора по изрична законова разпоредба – чл.22 от ЗПК и чл.14, ал.1 от ЗПК отм. /. В този смисъл с първия въпрос се предпоставя становище, каквото не е възприемано от въззивния съд /че недействителността на анекс 4, води до недействителност на договора за кредит/, а втори и четвърти въпроси се отнасят до евентуалните/допълнителни доводи на въззивния съд, относно неравноправност на конкретна клауза от анекс 4, които доводи обаче представляват единствено допълнителен/евентуален аргумент, но не са единствените обусловили решаващата воля на съда, респективно какъвто и отговор да се даде на тези въпроси, изходът на спора не би се променил. Също така е видно, че по евентуалните осъдителни искове първоинстанционният съд се е произнесъл с изричен диспозитив в постановеното от него решение, като след достигане на извод за тяхната недопустимост, ги е оставил без разглеждане, в която част решението на първата инстанция е потвърдено от въззивния съд, поради което спрямо третия от въпросите също не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване. Друг е въпросът, че в практиката на ВКС се приема по безпротиворечив начин, че целта на предявяване на осъдителен иск е не само установяване съществуване на претендираното вземане, но и осъждане на ответника и снабдяване на ищеца с изпълнителен лист, като в заповедното производство тази цел е изпълнена. В този смисъл за заявителя, в полза на който е издадена заповед за изпълнение, съществува правен интерес да предяви установителен иск за признаване на вземането, а осъдителен /извън случаите, в които заповедта за изпълнение е обезсилена/ - за разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането при условията на чл.210, ал.1 от ГПК или при въвеждане на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение /чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност/. Позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, а правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит, като в случая това е правното основание и на предявените при условията на евентуалност осъдителни искове.

В този смисъл и с оглед обстоятелството, че в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са формулирани други материално или процесуалноправни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд /например дали е допустимо предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на основание чл.23 от ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл.22 от ЗПК/, а касационната инстанция не може служебно да извежда правни въпроси с оглед изложените от въззивния съд мотиви, обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №23 от 09.02.2022 г. по в. гр. д.№336/2021 г. на ОС Кюстендил..

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.