Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по подадена касационна жалба от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) - Пловдив, чрез упълномощен юрисконсулт, срещу Решение № 2419 от 20.12.2016 г., постановено по адм. д. № 1930 по описа за 2016 г. на Административен съд - Пловдив (АС - Пловдив). С него ОД на МВР - Пловдив е осъдена да заплати на А. Е. Г. обезщетение в размер на 150,00 лв., представляващо обезвреда за причинените му имуществени вреди за направените разходи за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване и отмяна като незаконосъобразно на Наказателно постановление № 15-1030-007693 от 11.01.2016 г. (НП), издадено от началник сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив с Решение № 1000 от 08.06.2016 г., постановено по нахд № 2437 по описа на Районен съд – Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.08.2016 г. до окончателното й изплащане. Наред с това, ОД на МВР - Пловдив е осъдена да заплати на Г. сума в размер на 260,00 лв. за сторените в производството пред първоинстанционния административен съд разноски. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано. Поддържа се становище, че въз основа на събраните доказателства е направен неправилен и необоснован извод за претърпени от Г. имуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица на издаденото и отменено НП, посочено по – горе. Заплатеното адвокатско възнаграждение, според касационния жалбоподател, произтича от договора за правна защита и съдействие, сключен между равнопоставени страни по тяхно взаимно съгласие и представлява престация на поето финансово задължение на една от страните по договора към другата. Отговорността за разноски е правен институт, специфичен за съответния процес. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяна на решението, предмет на касационна проверка и отхвърляне на предявения иск. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено за процесуално представителство и защита в касационното производство и се иска намаляването му до минималния размер по Наредба № 4 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се представлява.

Ответникът – А. Е. Г., чрез упълномощен адвокат, оспорва касационната жалба по аргументи, изложени в представен по делото писмен отговор. Моли обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила.

В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация не се явява и не се представлява. По делото е постъпила писмена защита от процесуалния му представител, в която се прави позоваване на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 2 по описа на този съд за 2016 г. Иска се оставяне в сила на решението, предмет на контрол и присъждане на разноски на Г. за настоящото съдебно производство в размер на 250,00 лв. съгласно представените доказателства и списък на разноските.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Административен съд - Пловдив е разгледал предявения от настоящия ответник по касация иск срещу ОД на МВР - Пловдив, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, с който е поискано да му бъде заплатено обезщетение в размер на 150,00 лв. за претърпени имуществени вреди във връзка с водене на нахд № 2437/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив за отмяна на НП № 15-1030-007693 от 11.01.2016 г., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на предявяване на исковата молба – 10.08.2016 г. до окончателно изплащане на обезщетението. Претендирани са и разноските по воденето на делото пред административния съд.

Установено е от първоинстанционния съд, че с Решение № 1000 от 08.06.2016 г. по нахд № 2437/2016 г. по описа на Р. С – Пловдив е било отменено като незаконосъобразно НП №15-1030-007693 от 11.01.2016 г., издадено от началник сектор “Пътна полиция” при ОД на МВР – Пловдив, с което на Г. били наложени на основание чл. 185 от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП) административно наказание “глоба” в размер на 20,00 лв. за нарушение на чл. 70, ал. 3 ЗДвП и на основание чл. 179, ал. 3, т. 4 ЗДвП административно наказание “глоба” в размер на 300,00 лв. за нарушение на чл. 139, ал. 5 ЗДвП. Установено е също така, че по приложеното нахд № 2437 по описа на Районен съд – Пловдив за 2016 г. е представено и прието пълномощно, по силата на което е осъществена правна защита и съдействие от адв. П., който е изготвил жалбата и е осъществил реално защитата в проведеното открито съдебно заседание на 03.06.2016 г. За осъществената защита е била договорена и заплатена от Г. сума в размер на 150,00 лв. в брой.

Като се е позовал на чл. 37, ал. 2 от Закон за министерство на вътрешните работи (ЗМВР) и е съобразил, че вредите се претендират във връзка с посоченото по – горе отменено като незаконосъобразно НП, съдът е направил извод за допустимост на предявения иск. По същество е намерил същия за основателен. Приел е, че наказателното постановление представлява правораздавателен акт, като с него на определени правни субекти са налагат административни наказания или имуществени санкции за извършени от тях административни нарушения – деяния, нарушаващи установения ред на държавното управление, наказуеми с административно наказание, налагано по административен ред. Наред с това е съобразил Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. по описа на Върховния касационен съд по тълк. д. № 2/2014 г. на Общото събрание на съдиите от гражданска колегия на Върховния касационен съд и Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. Предвид това съставът на АС – Пловдив е направил извод, че е налице предпоставката, свързана с акта по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, който е постановен при осъществена административна дейност, отменен по съответния за това ред – с Решение № 1000 от 08.06.2016 г. по нахд № 2437/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив, влязло в сила от 28.06.2016 г. Отчел е също така, че с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата молба, предявената претенция е за присъждане на обезвреда по чл. 1 ЗОДОВ, а не за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по конкретно дело – сумата е претендирана като всеки вид обезщетение, като една заместваща облага на липсващата реална такава.

Съдът е обсъдил въпроса досежно наличието на причинно – следствена връзка, като е изразил разбирането, че сключването на договора за правна защита и съдействие не попада в сферата на “свободната” преценка на лицето, а е обусловено от защитата му срещу един утежняващ административен акт, който има имуществени последици за лицето или пряко за упражняваната от него дейност. По подробно изложени аргументи не е възприел възраженията на ответника по основателността на претенцията на Г.. Направил е извод за основателност на иска, предвид което го е уважил, като е присъдил търсената сума от 150,00 лв. като дължимо обезщетение на заявеното с исковата молба основание. Приел е, че сумата следва да се присъди ведно със законната лихва, начиная от датата на подаване на исковата молба - 10.08.2016 г., макар и за Г. да е била налице възможност за търсене на закъснителни лихви и от по-ранен момент – датата на влизане в сила на акта, с който се отменя наказателното постановление – 28.06.2016 г. На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ е съобразил, че на Г. се дължат разноски за производството в размер на общо 260,00 лв. съобразно представения списък на разноските, договор за правна защита и съдействие и документ за внесена държавна такса, като е намерил неоснователно направеното възражение за прекомерността им. Решението е валидно, допустимо и правилно.

С Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 2 по описа на този съд за 2016 г. е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.

Като е приел по същество еднозначно с цитираното тълкувателно решение, първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с материалния закон.

Предявеният от Г. иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно която държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Фактическият състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ включва отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Доколкото е установено от първоинстанционния съд наличието на отменен с влязло в сила съдебно решение акт - наказателно постановление, правилно е прието от него, че е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.

Обосновани на приобщените по делото доказателства са изводите на първоинстанционния съд за реално заплащане на претендираната от Г. сума в размер на 150,00 лв. на адв. П.. Видно е от Договор за правна защита и съдействие от 05.05.2016 г., представен още в хода на съдебното производство пред Районен съд – Пловдив, образувано по предявената от Г. жалба срещу НП № 15-1030-007693 от 11.01.2016 г., че сумата е заплатена в брой при подписването на договора, който служи и за разписка за плащането й. Наред с това, установява се че адв. П. действително е осъществил процесуално представителство и защита в съдебното заседание, провело се на 03.06.2016 г. по нахд № 2437 по описа на Районен съд – Пловдив за 2016 г., образувано по жалба на Г. срещу посоченото НП. Необоснован на съдържанието на жалбата срещу НП, по която е образувано делото в районния съд се явява единствено направеният от състава на АС - Пловдив фактически извод, че тя е подадена от Г., чрез адв. П.. Това обаче не повлиява на правилността на правните изводи на съда, обективирани в обжалваното решение. Претендираните вреди са доказани по размер и са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразния акт, предвид приетото с цитираното по – горе тълкувателно решение и правилно възприетите от първоинстанционния съд по делото факти.

При установеното по делото, че е изплатено адвокатско възнаграждение в производството по обжалването и отмяната на наказателното постановление в размер на 150,00 лв. на процесуалния представител на Г. - адв. П., който реално е осъществил защитата в хода на съдебното производство пред Районен съд - Пловдив, правилно и обосновано съставът на АС – Пловдив е направил извод, че предявеният иск се явява основателен и доказан до претендирания размер от 150,00 лв. За посочената сума правилно е бил уважен, като тя е присъдена ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в АС – Пловдив на 10.08.2016 г., както е претендирана.

Ето защо обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора, на ответника по касация се следва присъждането на сторените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 250,00 лв., платени на адв. Г. П. в брой съгласно представения Договор за правна защита и съдействие от 09.02.2017 г. Възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на заплатеното адвокатското възнаграждение е неоснователно с оглед разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2419 от 20.12.2016 г., постановено по адм. д. № 1930 по описа за 2016 г. на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Пловдив да заплати на А. Е. Г., с ЕГН [ЕГН] сума в размер на 250,00 лв. – направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.