Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. Ч. Я., чрез адв. А. Ч. и по касационна жалба на ответника Прокуратура на Р. Б против решение № 178/12.06.2020 г. по в. гр. д. № 136/2020 г. на Русенски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2141/17.12.2019 г. на Районен съд Русе, постановено по гр. д. № 2403/2019 г.,

Касаторът – ищец обжалва решението на Русенски окръжен съд в частта, с която като е потвърдено решение № 2141/17.12.2019 г. на Районен съд Русе, постановено по гр. д. № 2403/2019 г., е отхвърлен предявения от касатора срещу Прокуратура на Р. Б иск с правно основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. за заплащане на сумата над 1 000 лв. до пълния предявен размер от 7 000 лв. – обезщетение за причинените му болки и страдания от проявено спрямо него нарушение на правото на равно третиране, поради проявено бездействие да се осигури достъпна среда за хора с увреждания в обществената сграда на ОСлС към ОП Русе съобразно разпоредбата на §6 от ПЗР на ЗИХУ отм. и във вр. чл.5, пр.5 от ЗЗДискр. към 10.06.2011 г. и 06.07.2011 г., ведно със законната лихва върху нея от 04.11.2013 г. до окончателното изплащане.

Касаторът – ответник обжалва решението на Русенски окръжен съд в частта, с която като е потвърдено решение № 2141/17.12.2019 г. на Районен съд Русе, постановено по гр. д. № 2403/2019 г., с което е осъден да заплати на Р. Ч. Я., на основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лв., ведно със законната лихва върху нея ат 04.11.2013 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на нормите на Конституцията на РБ, установяващи приоритетната гаранция за достойнството на личността. Според него въззивният съд не е отчел значимостта на засегнатите общочовешки ценности, права и принципи, а именно за ненакърнимост на личното достойнство на всеки човешки индивид с приоритет към уаязвимите лица сред които и лицата с увреждания, съхраняване на здравето на гражданите и не е преценил индивидуалното положение на засегнатото лице към момента на засягането.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не се съдържат формулирани от касатора материалноправни или процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на делото, по които въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, актове на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз или са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по жалбата – Прокуратура на РБ, чрез пълномощника си юрк. М., е депозирали отговор на касационната жалба, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, доколкото в жалбата не са формулирани правни въпроси от значение за изхода на делото и които са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение. Излага становище и за неоснователност на доводите, изложени в касационната жалба за неправилност на решението. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.

Касаторът – ответник обжалва въззивното решение като поддържа недопустимост на същото, тъй като е постановено спрямо страна, която не е пасивно процесуалнолегитимирана да отговаря по иска с правно основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. Поддържа се и неправилност на решението с твърдения, че Прокуратурата на РБ не е субект на задължението за осигуряване на свободен достъп за хора с увреждания чрез преодоляване на съответните архитектурни, транспортни и комуникативни бариери, разписано в § 6 от ПЗР на Закон за интеграция на хора с увреждания, доколкото на Окръжна прокуратура Русе не е предоставено стопанисването на процесната сграда.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправни въпроси: 1/ Чия е отговорността за вреди по чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. в хипотезата на проявена дискриминация по чл.5, пр.5 от ЗЗДискр., а именно изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични местта-на собственика, на ползвателя или на управляващия сградата-публична държавна собственост и има ли отношение въпросът за собствеността на сградата за основателността на иска по чл.71, ал.1, т.3 вр. чл.5, пр.5 ЗЗДискр. и 2/ Чие е задължението за изграждане и поддържане на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места и неизпълнението на това задължение представлява ли проява/акт на дискриминация от страна на ползвателя-несобственик и нестопанисващ съответната сграда. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 1200/15.10.2008 г. по гр. д. № 5075/2007 г., V г. о., според която текстът на § 6 от ПЗР на ЗИХУ прецизира задължението за осигуряване на достъпна архитектурна среда от гледна точка на субекта на собственост на сградите и съоръженията, но по съдържание с оглед установената законова цел – да не се дискриминират хора с увреждания при изграждането и поддържането на архитектурна среда, която да осигури достъпа им до публични места, задължението не е променено.

За да уважи частично предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е установил фактите по делото, а изложените правни изводи за допустимост и частична основателност на иска са правилни, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му. Възраженията на ответника, че той не е адресат на задължението за изграждане и поддържане на достъпна среда досежно сградата, в която се намира ОСлС Русе, съдът е намерил за неоснователни по следните съображения: разпоредбата на чл.5 ЗЗДискр. квалифицира като дискриминация и поддържането /не само изграждането/ на недостъпна архитектурна среда, което обосновава отговорността на ответника като ползвател на помещението, до което самостоятелен и свободен достъп на всички граждани, независимо от физическото им състояние, не е осигурен; изискванията за изграждане и поддържане на достъпна среда са разписани в закон, поради което експлоатацията на сградата без изграждане на необходимите елементи на достъп и обзавеждане /напр. съоръжения, които не са трайно прикрепени към сградата – напр. платформа или самоходно устройство с гумени задвижващи вериги или др./ е закононарушение, а експлоатацията се осъществява именно от ответника.

При така изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението и по двете касационни жалби по следните съображения:

Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението се излагат основания за неправилност на въззивното решение, като не се прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК.Перката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК.

Единственият въпрос, който се съдържа в касационната жалба на ищеца е дали българският съд се е съобразил с императивната повеля и приоритетната гаранция за достойнството на личността на ищеца, дадена в Конституцията на Р. Б – чл.4, ал.2 и чл.6. Така формулиран въпросът е фактически, а не правен, тъй като предполага касационният съд да съобразява конкретните факти по спора още в процедурата по селекция на касационната жалба, каквато не е целта на производството по чл.288 ГПК.

Не е налице и соченото основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като обосноваващите това твърдение доводи на касатора - ищец са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. При това положение не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над присъдената сума от 1000 лв. до пълния предявен размер от 7000 лв..

Поставените от касатора-ответник въпроси макар и да покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, нямат претендираното от него значение, тъй като не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие с посоченото в изложението решение на ВКС, в което е прието, че исковете по чл.71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. не са свързани с установяване поддържането на нарушението за целия период от време, а предмет на установяване е дали към момента на предявяване на тези искове и до приключване на производството ответникът извършва действия, или бездействия съставляващи пряка или непряка дискриминация. В конкретния случай въззивният съд е приел, че спрямо ищеца на процесните дати /10.06.2011 г. и 6.07.2011 г./ е проявена дискриминация по признак „увреждане“ по смисъла на чл.5, във вр. чл.4, ал.1 ЗЗДискр. Неоснователно е оплакването на касатора-ответник относно правното значение на §6 от ПЗР на ЗИХУ. В случая въззивният съд не се е позовал на тази норма при формиране на решаващите си изводи, а е приел, че собствеността на сградата е ирелевантна, като изрично се е позовал на понятието „достъпна среда“ в Наредба № 4 от 2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за населението, включително за хора с увреждания, както и на изричната норма на чл.5 ЗЗДискр., която квалифицира като дискриминация и поддържането, а не само изграждането, на недостъпна архитектурна среда. При тези мотиви, въззивният съд е обосновал отговорността на ответника като ползвател на помещението, до което самостоятелен и свободен достъп на всички граждани, независимо от физическото им състояние, не е осигурен.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не е налице соченото от касатора-ответник основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 178/12.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 136/2020 г. по описа на Русенски окръжен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: