Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. С., представляван от адв. Г. А., срещу решение № 2577 от 22.11.2019г. по т. д. № 1461/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 2346 от 26.11.2018г. по т. д. № 2120/2017г. на СГС, ТО, VI-4 състав и касаторът е осъден да заплати на Столична община разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900 лева. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против Столична община искове с правно основание чл.95б, ал.1, т.1 ЗАПСП, с които се иска да се установи, че СО е нарушила авторските права на касатора върху Монумент „Централен пластичен паметник България 1300 години” чрез действия по сезиране, свикване и провеждане на заседание на СОС, на което е прието решение № 842 от 18.12.2014г. за демонтаж и преместване на художествените скулптурни елементи от архитектурно-художествен синтез „1300-та години България”; действията в изпълнение на това решение на СОС по изготвяне на техническо задание и възлагане на конструктивна експертиза за строително-монтажни работи на архитектурно-художествен синтез „1300-та години България” от 03.06.2016г. и по приемане на изготвена от „УАСГ ЦНИП” ЕООД техническа експертиза от м.07.2016г. относно премахване на паметник „1300 години България”, парк НДК; действия по сключване на договор от 28.06.2017г. между Столична община и действията по сключване на договор от 28.06.2017г. между СО и „Софинвест” ЕООД за възлагане на цялостен демонтаж и преместване на художествените скулптурни елементи на архитектурно-художествен синтез „1300-та години България”.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е съобразил, че с молбата за поясняване и допълване на исковата молба изрично е направено искане за осъществяване на косвен съдебен контрол не само на решение № 842 от 18.12.2014г. на СОС, но и на други актове, в това число на заповедта за премахване на паметника с правно основание чл.195 ЗУТ, и не се е произнесъл по надлежно въведени в предмета на делото въпроси, както и не се е произнесъл по възражението за отсъствие на пълнота и комплектност на представените документи по административните преписки от страна на СО. Излага съображения, че въззивният съд погрешно е приложил и тълкувал материалния закон, в резултат на което е приел, че субективните авторски права, придобити по ЗАП, могат да бъдат погасени/ограничени по ЗАПСП. Поддържа, че липсва правна норма, която да разграничава придобитите субективни права по естество, характер, предмет и обект. Счита за лишено от правна обосновка тълкуване, според което по силата на нов закон се осъществява юридическо преобразуване на един обект на авторско право /произведение на монументалното изкуство/ в друг обект /произведение на архитектурата - §2, т.9 ЗАПСП/, трансформиране чрез прекратяване/погасяване/заличаване на съществуващо колективно авторско право по чл.11 ЗАП отм. върху „произведение на изкуството” и чрез превръщането му в индивидуално субективно право на автор на архитектурен проект върху „произведение на архитектурата” по силата на новелата на чл.12, ал.2 ЗАПСП /обн. ДВ, бр.25/25.03.2011г./ и създаване на правна възможност за трето лице да бъде погасено едностранно едно субективно авторско право чрез упражняване на потестативно субективно право на собственика на обекта да унищожи произведение на изкуството, явяващо се обект на авторските права, логически съчетано с нормата на §6, ал.2 ПЗР на ЗАПСП. Излага и съображения за допуснато от въззивния съд неправилно тълкуване и прилагане на нормите на чл.17, ал.1, т.9 ЗМСМА, на чл.21, ал.1, т.8 ЗМСМА, на ЗС и на специалните правни норми на СО за материалноправната уредба на упражняване на правомощието на собственика за премахване на паметници, като е допуснал смешение между понятията „управление”, „ползване” и „разпореждане”, както те са употребени в цитираните закони и съобразно общоупотребимия им вещноправен смисъл. Поддържа, че въззивният съд не е издирил приложимото материално право и не е обсъдил възраженията за липса на доказателства за съществуването и осъществяването на правоотношение по чл.195 ЗУТ по заповедта от 2015г., както и че договорът за унищожаване на монумента представлява правна сделка, сключена в изпълнение на заповед на арх. К.. Навежда довод за неправилност на извода на съда за трансформиране по силата на закона на правото на държавна собственост върху монумента в общинска собственост и за режима на правото на собственост. Счита, че въззивният съд е пренебрегнал правилата на ЗАП отм. за произведението на изкуството като единен обект на колективно авторско право. Излага и съображения за неправилност на изводите на въззивния съд по поставените в жалбата въпроси относно тълкуването и прилагането на Конституцията на РБ. Прави искане в хипотезата на чл.150, ал.2 КРБ, в случай на различно от направеното в касационната жалба тълкуване, за констатиране на противоконституционност и повдигане на спор за съответствие с Конституцията на РБ на нормите на чл.12, ал.2 вр. чл.15, ал.2 ЗАПСП в редакцията им след 2011г., отнасящ се до възможността за погасяване на авторски права по пътя на законовото им орязване чрез „редуциране на обема” на правна защита на възникнали при действието на ЗАП отм. едновременно авторски права и произведение на изкуството, което е техен обект; възможността за обратно действие /същинско или несъщинско/ на подобна правна уредба, която преурежда заварени правоотношения и статут на обекта на авторското право; уреждането на потестативно право на едностранно погасяване на авторските права по искане на собственика на обекта, както и за формата, средствата и процедурата по произвеждане на преобразуващото действие върху обекта на придобитото авторско право.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да формира изводите си относно предмета на делото и съдържанието на правния спор при игнориране на направеното по реда на чл.143, ал.2 ГПК допълване и поясняване на исковата молба? Касаторът се позовава на решение № 55 от 27.04.2015г. по гр. д. № 5558/2014г. на ВКС, ГК, I г. о.

2. За действието на закона във времето и възможността по пътя на разширително и поправително тълкуване нова правна норма да преуреди заварени правоотношения, като ликвидира придобити права и ги лиши от правна защита. Поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Представлява ли физическото унищожаване на една вещ под предлог части от нея да бъдат пренесени и експонирани на друго място правно действие по „управление на правото на собственост” върху същата вещ? Включва ли компетентността на общинския съвет по чл.21, ал.1, т.8 ЗМСМА право на решение за прекратяване на съществуването на вещ – държавна или общинска публична собственост – чрез унищожаване на вещта, на основание местонахождението на вещта в терен, който е общинска публична собственост? Представлява ли унищожаването на една вещ по реда на специалната хипотеза на чл.195, ал.6 и сл. ЗУТ акт на изпълнение на решение на ОС, прието по реда на чл.21, ал.1, т.8 ЗМСМА? Актовете по чл.21, ал.1, т.8 ЗМСМА и по чл.195, ал.6 ЗУТ засягат ли авторските права по ЗАП /ЗАПСП/ и допустимо ли е тяхното увреждане /унищожаване/ да бъде извършено без знанието и участието на носителите на авторските права? Коя е надлежната правна процедура /„в съответствие с действащите разпоредби”/, по която: а/собственикът изявява своето желание да „разруши, преустрои, надстрои или пристрои” /чл.15, ал.2, изр.1 ЗАПСП/; б/ прави достояние на носителите на авторското право обективираното си желание да „разруши, преустрои, надстрои или пристрои” обекта на авторското право и за коя от четирите хипотези /в процеса мислими и обективно възможни са само първите две и никоя от тях не е свърната с преместване на части от вещта, освен на отпадъците от разрушаването, какъвто е процесният случай/? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Касаторът обосновава наличие на основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като твърди, че е допуснато умишлено дезавуиране на императивните материалноправни норми на приложимите законови и подзаконови актове /чл.17, ал.1, т.9 ЗМСМА, на чл.21, ал.1, т.8 ЗМСМА, на ЗС/, както и мълчаливо като форма на процесуално нарушение нарушаване на правилата за тълкуване и прилагане на специалните правни норми на СО за материалноправната уредба на упражняване на правомощието на собственика СО за премахване на паметници; че е допусната особено тежката форма на „злоупотреба с право” като завършен опит благодарение на обжалваното решение да се получат облаги от собственото неправомерно поведение, обосновано подробно в изложението; че е допуснато нарушаване на императивните правила на ЗАП отм. за произведението на изкуството като единен обект на колективно авторско право и невъзможността единният обект на авторското право като овеществено единно цяло да бъде разчленен на право на общинска собственост върху неговите елементи и значението им за патримониума на общината след унищожаването на обекта на собственост.

О. С община, представлявана от адв. М. Г., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси са формулирани бланкетно, без конкретна обосновка по какъв начин всеки от тях е обусловил правната воля на въззивния съд, а по същество са от значение за валидността, допустимостта и правилността на решението и отговорът им изисква преценка на установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства, която не може да бъде извършена в настоящата фаза на производството. Във връзка с поставения първи въпрос излага подробни съображения за липса на противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че в т.2 не е формулиран конкретен правен въпрос, за който да се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а коментираните в изложението въпроси намират своя отговор в позитивното право и не се нуждаят от интерпретация по пътя на касационния контрол. Във връзка с въпросите, формулирани в т.3, твърди, че: отговорът на първия подвъпрос е положителен, което следва от дефиницията, дадена в ТР № 91 от 01.10.1974г. по гр. д. № 63/1974г.; положителният отговор на втория подвъпрос следва от чл.21, ал.1, т.8 и чл.17, ал.1 ЗМСМА; третият подвъпрос не е обусловил правните изводи на съда; четвъртият подвъпрос е формулиран като принципна постановка, която не се отнася до конкретни заключения на въззивния съд, а от друга страна, отговорът на въпроса се съдържа в чл.15, ал.2 ЗАПСП, който не предвижда задължение на собственика за уведоми автора на произведението за намерението да го разруши, нито да го покани да присъства на разрушаването; на петия подвъпрос не може да бъде даден универсален отговор, а нормата на чл.15, ал.2 ЗАПСП е недвусмислена и ясна. Прави и възражение за отсъствие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установени по делото следните обстоятелства: че ищецът е автор на бронзовите скулптурни елементи от монумента „България 1300 години“, създаден през периода 1980-1982 г. и въведен в експлоатация през 1983 г.; че на заседание, проведено на 18.12.2014 г., по т.42 от дневния ред, по доклад № СО-9300-413/10.12.2014 г. Столичният общински съвет е взел решение № 842 за демонтаж и преместване на художествените скулптурни елементи от архитектурно-художествения синтез „1300 години България“ и тяхното реаранжиране /т.3 от решението/, както и за предаване на скулптурните пластики за временно съхранение на Общинския културен институт „Музей за история на София“ /т.3.1/ и за предприемане на действия за избор на подходящо място за постоянното им експониране; че със заповед № РД-20-86 от 30.12.2015 г. на директор на дирекция „Общински строителен контрол“, на основание чл. 195, ал. 5, предл. второ от ЗУТ е наредено на СО-р-н „Триадица“ да демонтира и премести художествените скулптурни елементи от архитектурно - художествения синтез „1300 години България“ и да премахне конструкцията на монумента.

Приел е за установено, че с договор, сключен на 29.06.2017 г. Столичната община е възложила на „Софинвест” ЕООД изпълнението на цялостния демонтаж и преместването на художествените скулптурни елементи от архитектурно - художествения синтез „1300 години България“, включително разчистването на терена и възстановяването на околното пространство във вида преди изграждането на обекта.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите за нищожност, евентуално - за материална незаконосъобразност на решение № 842/18.12.2014 г. на Столичния общински съвет, искане за чието установяване по реда на косвения съдебен контрол е направено с исковата молба. Като неоснователно е преценил релевираното с отговора на исковата молба възражение на процесуалния представител на Столичната община за недопустимост на косвения контрол върху решението на общинския съвет, тъй като ищецът - сега жалбоподател е упражнил правото си да го обжалва по реда на АПК. Изложил е съображения, че инцидентният контрол на гражданския съд върху валидността и законосъобразността на административните актове е сурогат на прекия съдебен контрол, осъществяван от административните съдилища по реда на чл.126 и след. от АПК. Приел е, че от субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението на административния съд, очертани в нормата на чл. 177, ал. 1 от ГПК, следва, че инцидентният контрол на гражданския съд върху административния акт е недопустим, когато по реда на прекия съдебен контрол административният съд се е произнесъл по съществото на жалба срещу същия акт, оставяйки я без уважение, като страната, която иска упражняване на косвен контрол е била такава и в производството по обжалването му по реда на АПК. Посочил е, че в случая и двете жалби на въззивника срещу решение № 824/18.12.2014 г. на Столичния общински съвет с искания за неговата отмяна като незаконосъобразно по първата жалба и за обявяване на неговата нищожност по втората са оставени без разглеждане като недопустими и административният съд не се е произнесъл по съществото на двете жалби, доколкото процесуалното право на въззивника да обжалва решението на общинския съвет като накърняващо правата му е било изначално отречено. Поради това е достигнал до извод, че искането на въззивника по чл. 17, ал. 2 от ГПК за упражняване на инцидентен контрол върху валидността и законосъобразността на решение № 824/18.12. 2014 г. на Столичния общински съвет е допустимо, доколкото именно този акт обективира волята на въззиваемата Столична община за деасамблиране на монумента и преместване на скулптурните пластични елементи от него за преаранжиране на друго място, което според изложените в исковата молба твърдения представлява нарушение на авторското право на жалбоподателя - ищец по предявените искове.

Въззивният съд е намерил за неоснователен инвокираният в исковата молба довод за нищожност на решението на общинския съвет поради това, че обектът не представлява общинска, а публична държавна собственост. Посочил е, че доводът на жалбоподателя по същество се свежда до твърдение за приемане на решението извън материалната компетентност на административния орган, доколкото монументът принадлежи към комплекса на НДК, който не е общинска собственост. Приел е, че съгласно чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА общинският съвет приема решения за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество и определя конкретните правомощия на кмета на общината и кметовете на райони и кметства. Въз основа на представените по делото доказателства е приел за установено, че с акт № 02198 от 23.05.2000 г. като държавна собственост е актувана само сградата на Националния дворец на културата, а недвижимият имот, в който е изграден монументът, представляващ УПИ І от кв. 369, по плана на м. „Зона Г-Центъра“, с площ от 160 084 кв. м., последователно - с акт № 870/23.10.2001 г. и с акт № 1599 от 12.12.2012г., е актуван като публична общинска собственост. Изтъкнал е, че по силата на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА с влизане на закона в сила в собственост на общините преминават общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване /т. 4/ и обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване /т. 6/, поради което като архитектурно-пластичен обект - елемент от местната инфраструктура, по силата на цитираната норма с влизане в сила на ЗМСМА монументът е преминал в собственост на Столичната община. С оглед на това е достигнал до извод, че приемането на решение за неговото управление, съобразно чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА, е от материалната компетентност на Столичния общински съвет, позовавайки се и на нормата на чл. 17, ал. 1 от ЗМСМА, според която местното самоуправление се изразява в правото и реалната възможност на гражданите и избраните от тях органи да решават самостоятелно всички въпроси от местно значение, които законът е предоставил в тяхна компетентност в сферата на поддържането и опазването на културните, исторически и архитектурни паметници /т. 9/. Посочил е, че нормата на § 7 от ПЗР на ЗМСМА има пряко прехвърлително действие относно правото на собственост върху посочените в него обекти от местната инфраструктура, доколкото транслативният ефект настъпва ex lege, без да е необходимо съставянето на опосредстващ акт, който има само констативно значение.

Намерил е за неоснователен и довода за нищожност на решението на общинския съвет, тъй като с него се извършва забранено от закона разпореждане с имот - публична общинска собственост. Посочил е, че според чл. 7, ал. 2 от ЗОбС имотите и вещите - публична общинска собственост не могат да се отчуждават и да се прехвърлят в собственост на трети лица, а единствено да бъдат обременявани с ограничени вещни права, при това само в случаите, определени със закон. Приел е за неоснователно с оглед данните по делото становището на жалбоподателя, че решението на общинския съвет обективира акт на разпореждане с процесния монумент, като е изложил съображения, че актовете на разпореждане са свързани с промяна в титулярството на материалното право чрез прехвърлянето му на трето лице, или чрез учредяване в полза на такова лице на едно ново право, посредством намаляване обема на съществуващото такова, което дотогава е било само правомощие на учредителя - част от по-широкото по обем право, от което е отделено в полза на друг правен субект, или най-сетне - чрез обременяването му с тежести, ползващи се с право на следване и затова противопоставими на всеки следващ приобретател на същото право, които са от естество да предизвикат промяна в личността на неговия носител, ако лицето, в чиято полза са учредени упражни правата си по тях. Посочил е, че извършеното от собственика ликвидиране на корпоралната цялост на вещта, не представлява разпореждане с нея, а фактическо действие, в резултат на което тя загубва субстанциалното си качество на обособен обект на собственост и се превръща в съвкупност от материалите, от които е направена или от отделните компоненти, от които е съставена, при запазване на собствеността върху тях от страна на собственика на вещта. Посочил е, че в случая предмет на решение № 842 от 18.12.2014 г. на Столичния общински съвет не е прехвърлянето на собствеността върху монумента, респ. върху неговите скулптурни пластични елементи, а тяхното преместване и преаранжиране на друго подходящо място, на което да бъдат постоянно експонирани, като дотогава е разпоредено предаването им за временно съхранение на Музея за история на София. Приел е, че така приетото решение не представлява акт на разпореждане с отчуждително действие, а такъв на управление, доколкото не води до прехвърляне правото на собственост върху скулптурните пластични елементи на трето лице, а се отнася само до тяхното преместване и ситуирането им на друго място, поради което приемането му е изцяло в правомощията на общинския съвет, съобразно чл. 28, ал. 1, т. 8, предл. второ от ЗМСМА.

По тези съображения е достигнал до извод, че решение № 842 от 18.12.2014 г. на Столичния общински съвет е валиден административен акт, приет в рамките на материалната компетентност на административния орган, който не противоречи на императивни норми на закона, в частност на забраната, установена в чл.7, ал. 2 от ЗОбС за отчуждаване и прехвърляне на трети лица на имоти и вещи - публична общинска собственост /освен в полза на държавата/, доколкото деасамблирането на монумента и преместването на скулптурните пластични елементи от синтетичното произведение са действия на управление, а не на разпореждане, тъй като нямат вещноправно транслативно действие, рефлектиращо в патримониума на трети лица, с последица промяна в титулярството на собствеността върху съставляващите го компоненти.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по реда на чл.17, ал. 2 от ГПК, респ. не е осъществил косвен контрол върху останалите актове, индивидуализирани в молбата на ищеца от 6.03.2018 г., в частност по законосъобразността на заповед № РД-20-86 от 30.12.2015 г. на директора на дирекция „Общински строителен контрол“, с която е разпоредено СО-район „Триадица“ да демонтира и премести художествените скулптурни елементи от монумента и да премахне неговата конструкция, поради влошеното техническо и функционално състояние, създаващо опасност от срутване. Посочил е, че в обстоятелствената част на исковата молба не са изложени твърдения от естество да бъдат квалифицирани като самостоятелни основания за незаконосъобразност на действията по премахване на монумента, извън доводите за нищожност и незаконосъобразност на решение № 842/18.12.2014 г. за неговото демонтиране, което е прието преди издаване на заповедта по чл.195 от ЗУТ, като липсват конкретни оплаквания за допуснати нарушения на закона, а оттам и на авторското право на ищеца при самото осъществяване на действията по демонтажа на монумента и преместването на пластичните му скулптурни елементи, чиито автор е жалбоподателят. Намерил е, че в исковата молба е формулирано искане за упражняване на косвен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК единствено върху решението на Столичния общински съвет, но не и върху издадената впоследствие заповед по чл.195 от ЗУТ от 30.12.2015 г. и действията по нейното изпълнение, нито за произнасяне по законосъобразността на действията по демонтажа на монумента - изготвяне на техническо задание и възлагане на експертиза за необходимите строително - демонтажни работи, по приемането на заключение на техническа експертиза на „УАСГ ЦНИП” ЕООД и по сключване на договор за възлагане на демонтажа, като увреждащият характер на тези действия е обоснован с предприемането им въз основа на оспореното като незаконосъобразно решение на Столичния общински съвет, а не поради допуснати при осъществяването им нарушения, които ги опорочават на самостоятелно основание. Посочил е, че в този смисъл е единственият конкретен довод за тяхната незаконосъобразност, посочен в исковата молба, а именно, че действията по изпълнението са предприети в нарушение на чл. 166, ал. 1 от АПК, преди влизане в сила на решението на общинския съвет.

Въззивният съд е приел, че авторското право на жалбоподателя върху произведението е възникнало при условията на чл.2 от ЗАП отм., аналогична на чл. 3, ал. 1 от действащия понастоящем ЗАПСП, като резултат на творческа дейност чрез външното му обективиране в пластична художествена форма - високохудожествен синтез между скулптура и архитектура. Посочил е, че съгласно чл.4 от ЗАП отм., авторът има право да иска запазване неизменяемостта на произведението, а според § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗАПСП, законът се прилага и за произведенията, създадени или осъществени преди влизането му в сила, ако не са изтекли предвидените срокове на закрила. Взел е предвид, че според ал. 2 на § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗАПСП авторските права, придобити до влизането в сила на закона, се запазват. Съобразил е дефинитивната норма на § 2, т.9 от ПЗР на ЗАПСП, която изрично определя като произведения на архитектурата трайните обекти на синтеза на архитектурата с другите изкуства, какъвто представлява и процесният монумент. Поради това е приел, че по отношение на тази категория обекти следва да намерят приложение специалните норми, регламентиращи особения режим на произведенията на архитектурата. Посочил е, че в чл.15, ал.1, т.5 от ЗАПСП е уредено неимущественото право на автора да иска запазване на целостта на произведението и да се противопоставя на всякакви промени в него, както и на всяко друго действие, което би могло да наруши законните му интереси или личното му достойнство. Изтъкнал е, че с нормата на чл. 15 ал. 2 от ЗАПСП е уредено отклонение от този принцип по отношение неимущественото право по т.5 на автора на произведение на архитектурата, който няма право да се противопостави на желанието на собственика да го разруши, преустрои, надстрои или пристрои, ако това се извършва в съответствие с действащите разпоредби. Намерил е, че с тази норма конкуренцията между правото на автора на такова произведение, каквото съобразно § 2, т.9 от ПЗР на ЗАПСП представлява и това, което е резултат от синтеза на архитектурата с другите изкуства, да иска запазване на неговата цялост, и правото на неговия собственик да го премахне или видоизмени, е разрешена в полза на последния, като е отречено правото на автора да се противопостави на такива действия, включително и когато те водят до неговото разрушаване. Преценил е като неоснователен довода на жалбоподателя с позоваване на § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗАПСП, че нормата на чл.15, ал. 2 от ЗАПСП е неприложима по отношение на процесното произведение, тъй като авторското право върху него е възникнало при действието на отменения ЗАП от 1951 г., който не съдържа такава норма, като се е позовал на § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗАПСП, според който законът се прилага и за произведенията, изпълненията, звукозаписите, радио - и телевизионните програми, създадени или осъществени преди влизането му в сила, ако не са изтекли предвидените срокове на закрила, при запазване съгласно ал. 2 на същия параграф на авторските права, придобити до влизането в сила на този закон. Достигнал е до извод, че възникналите преди влизане в сила на ЗАПСП авторски права се запазват, но в обема, регламентиран с този закон, с оглед нормите на който се преценява дали е осъществен фактическият състав на нарушение по чл.95 от ЗАПСП, включително и съобразно специалния режим на авторските права, регламентиран за определена категория защитени обекти.

По тези съображения въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че приемането на решение № 842/18.12.2014 г. на Столичния общински съвет и действията по неговото изпълнение не представляват нарушения на авторските права на жалбоподателя, поради което обжалваното решение, с което исковете по чл. 95б, ал. 1, т. 1 от ЗАПСП са отхвърлени, следва да бъде потвърдено.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора за необсъждане от въззивния съд на уточненото по реда на чл.143, ал.2 ГПК искане за осъществяване на косвен съдебен контрол по отношение на посочените с молба за поясняване и допълване на исковата молба административни актове. Въззивният съд действително не е изложил мотиви по изложените в допълнителната молба от 06.03.2018г. доводи за незаконосъобразност на посочените административни актове, приемайки, че в исковата молба липсват конкретни оплаквания за допуснати нарушения на закона, а оттам и на авторското право на ищеца, при самото осъществяване на действията по демонтажа на монумента и преместването на пластичните скулптурни елементи, чийто автор е касаторът. Въззивният съд обаче в мотивите си не е формирал извод за недопустимост на допълнително уточнените доводи за незаконосъобразност на посочените административни актове, а е приел, че твърдяното нарушаване на авторското право на ищеца е обосновано с нищожността и незаконосъобразността на решение № 842/18.12.2014г. за демонтиране на монумента, като липсват твърдения за нарушаване на авторското право на ищеца при самото осъществяване на действия по демонтажа и увреждащият им характер е обоснован с предприемането им въз основа на оспореното решение. Поради това поставеният процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос се отнася до действието на ЗАПСП /обн. ДВ, бр.56 от 29 юни 1993г./ по отношение на авторски права, възникнали при действието на ЗАвтП (ЗАКОН ЗЗД АВТОРСКОТО ПРАВО) отм., Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, но по отношение на него не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай относимата разпоредба на §6 ПЗР на ЗАПСП е пълна и ясна и по прилагането не е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае да бъде променена. Съгласно §6, ал.1 от ПЗР на ЗАПСП този закон се прилага и за произведенията, изпълненията, звукозаписите, радио - и телевизионните програми, създадени или осъществени преди влизането му в сила, ако не са изтекли предвидените срокове на закрила, като се запазват авторските права, придобити до влизането в сила на този закон /ал.2/. Формулираният от касатора въпрос във връзка с действието на ЗАПСП във времето е предпоставен от съдържащите се в него твърдения, че в резултат на извършено от въззивния съд разширително и поправително правно тълкуване норма от новия закон е преуредила заварено правоотношение, като е ликвидирала придобити права и ги и лишила от правна защита. В тази връзка са изложени твърдения, че резултат на това тълкуване е юридическото преобразуване на един обект на авторското право /произведение на монументалното изкуство/ в друг обект на авторското право /произведение на архитектурата/ с обратна сила и трансформиране /чрез прекратяване/погасяване/заличаване или друго/ на възникнало и съществуващо колективно авторско право /чл.11 ЗАП, отм. / върху произведение на изкуството /монументална скулптура/ чрез превръщането му в индивидуално субективно право на автор на архитектурен проект върху произведение на архитектурата /по силата на новелата на ал.2 на чл.12 ЗАПСП, обн. ДВ, бр.25/2011г./. Тези твърдения не съответстват на мотивите на въззивния съд, тъй като не е формиран извод, че при съобразеното с §6, ал.1 ПЗР на ЗАПСП прилагане на новия закон по отношение на процесния обект на авторското право е настъпило преобразуването му от произведение на монументалното изкуство в произведение на архитектурата, а напротив, въззивният съд е приел, че авторското право на касатора върху произведението е възникнало при условията на чл.2 ЗАП отм. като резултат на творческа дейност чрез външното му обективиране в пластична художествена форма – високохудожествен синтез между скулптура и архитектура. В тази връзка следва да се посочи, че и преди приемането на ЗАПСП, с Наредба № 17 за авторското право на произведенията на архитектурата /обн., ДВ, бр.47 от 17.06.1983г., отм. 14.08.1993г./ са били уредени правата върху произведения на архитектурата. В чл.1, ал.1 от Наредбата е предвидено, че произведенията на архитектурата, независимо от тяхното предназначение като творчески синтез на изкуството, науката и техниката, са предмет на авторско право и защита съгласно чл.2 от ЗАП отм., Въззивният съд не е формирал и извод, че възникналото колективно авторско право по чл.11 ЗАП отм. се е трансформирало в индивидуално субективно право на автор на архитектурен проект върху „произведение на архитектурата”, а е приел, че възникналите преди влизане в сила на ЗАПСП авторски права се запазват. Прилагайки разпоредбата на §6, ал.1 ПЗР на ЗАПСП, въззивният съд е приел, че възникналите преди влизане в сила на ЗАПС авторски права се запазват, но в обема, регламентиран с този закон, с оглед на нормите на който се преценява дали е осъществен фактическият състав на нарушение по чл.95 ЗАПСП. Този извод на въззивния съд е съобразен с посочената ясна разпоредба на закона, от която следва, че носителят на съответното заварено авторско право се определя по закона, действал по времето на възникването на това право, но обемът на правото и неговото съдържание се определя съгласно ЗАПСП, действащ в момента, в който се търси закрилата.

Първият материалноправен подвъпрос в т.3 е поставен във връзка с мотивите на въззивния съд по довода на касатора за нищожност на решението на СОС, тъй като с него се извършва забранено от чл.7, ал.2 ЗОбС разпореждане с имот. С посочената разпоредба е предвидена забрана за отчуждаване и прехвърляне в собственост на трети лица имоти и вещи – публична общинска собственост. Именно в контекста на предвидената с тази разпоредба забрана, която съгласно трайната практика на ВКС представлява забрана правото на собственост да бъде притежавано от друг правен субект, различен от общината, са и изложените от въззивния съд мотиви, че взетото от СОС решение няма характера на разпореждане, тъй като няма за последица промяна в собствеността върху произведението. В този смисъл произнасянето на въззивния съд е съобразено с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.7, ал.2 ЗОбС, поради което искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователно.

Вторият подвъпрос, формулиран в т.3, е поставен във връзка с преценката дали процесното решение на СОС попада в категорията на предвидените в чл.21, ал.1, т.8 ЗМСМА. Въззивният съд е разрешил този въпрос, като е съобразил съдържанието на взетото от СОС решение да се извърши демонтаж и преместване на художествените скулптурни елементи от архитектурно-художествения синтез „1300 години България” и тяхното реаранжиране. Следователно, по начина, по който е формулиран, въпросът не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд и поради това не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Последните три подвъпроса, формулирани в т.3, не са обсъждани от въззивния съд, поради което не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът дали решението на СОС и последвалите действия за изпълнението му засягат авторските права на касатора е решен от въззивния съд въз основа на приложимата разпоредба на чл.15, ал.2 ЗАПСП и след обсъждане на твърденията и доводите на страните и на конкретните факти по делото, а по правилността на изводите му касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. В тази връзка следва да се посочи, че последният подвъпрос, както е формулиран, е фактологично обусловен, което изключва възможността за принципен отговор.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, а изложените от касатора доводи представляват оплаквания за неправилност, произнасянето по които изисква съобразяване на събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти.

Настоящият състав намира за неоснователно и направеното в касационната жалба искане за констатиране на противоконституционност и повдигане на спор за съответствие с Конституцията на Р. Б на нормите на чл.12, ал.2 вр. чл.15, ал.2 ЗАПСП в редакцията им след 2011г. Касаторът счита, че предмет на тълкуване трябва да бъдат: възможността за погасяване на авторски права по пътя на законното им орязване чрез „редуциране на обема” на правна защита на възникнали при действието на ЗАП едновременно авторски права и произведение на изкуството, което е техен обект; възможността за обратно действие /същинско или несъщинско/ на подобна правна уредба, която преурежда заварени правоотношения и статут на обекта на авторското право; уреждането на потестативно право на едностранно погасяване на авторските права по искане на собственика на обекта, както и за формата, средствата и процедурата по произвеждане на преобразуващото действие върху обекта на придобитото авторско право.

Част от въпросите, които според касатора следва да бъдат обект на тълкуване за съответствие с Конституцията на Р. Б, не са обуславящи изхода на спора, тъй като не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Такива са въпросите за съществуването, съдържанието и тълкуването на фикцията за авторско право на архитекта, съответно възможността едно произведение на изкуството да се превърне със задна дата в „архитектурно” произведение, а авторските права върху произведението да се погасяват и се транслират в авторски права на автора на архитектурния проект, каквито изводи липсват във въззивното решение. Останалите въпроси, отнасящи се до ограничаването на правата на авторите на произведения на архитектурата за сметка на свободата на действие на собствениците на произведението и до прилагане на това ограничение по отношение на права, възникнали при действието на ЗАП отм., са разрешени с разпоредбите на чл.15, ал.2 ЗАПСП и §6, ал.1 ПЗР на ЗАПСП. В тази връзка следва да се посочи, че искането на касатора се отнася за редакцията на чл.15, ал.2 ЗАПСП след 2011г., когато е добавено второто изречение на тази разпоредба. Въведеното с него правило обаче не е обсъждано във въззивното решение и не е обусловило изхода на делото. Настоящият състав намира, че липсва основание да се счете за противоконституционна разпоредбата на чл.15, ал.2, изр.1 ЗАПСП. С тази разпоредба се дава разрешение на колизията между правата на авторите на произведения на архитектурата и правата на собствениците на произведенията. Предвидените по отношение на тези обекти на авторското право ограничения на правата на авторите са обусловени от спецификите им, които налагат и приемането на различни правила за тях. Регламентираното в §6, ал.1 ПЗР на ЗАПСП действие на този закон и по отношение на възникналите при действието на ЗАП отм. авторски права не води до преуреждане на заварени правоотношения и статута на обекта на авторското право, както счита касаторът, а запазва възникналото авторско право в резултат на създаването на произведението и новото правило разпростира действието си по отношение на него за в бъдеще. Това разрешение е наложено от необходимостта съществуващите по едно и също време авторски права да бъдат регулирани от един закон.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски в размер на 12 000 лева, представляващи заплатено за касационната инстанция адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2577 от 22.11.2019г. по т. д. № 1461/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.

ОСЪЖДА В. Д. С., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.43, чрез адв. Г. А., да заплати на Столична община сумата 12 000 лева /дванадесет хиляди лева/ - разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: