Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД срещу решение № 4734/04.08.2020 г. по в. гр. д. № 6168/2019 г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 167 047/10.07.2017 г. по гр. д. № 59 556/2014 г. на Софийски районен съд и е прекратено производството по делото.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се доводи, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон, приемайки, че постановеното от Районен съд София решение е недопустимо и приравнявайки заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК на съдебно решение. Според касатора недопустимо би било решение само при липса на подадено надлежно възражение по реда на чл. 414 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителна практика на ВКС, както и, че същото следва да бъде допуснато до касация с цел точно прилагане на закона и развитие на правото. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „При преценка допустимостта на първоинстанционното решение относно наличието на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и неподписана, основание ли е да се приеме, че същата да се счита, че не е издадена при липса на подпис, съответно основание ли е да се приеме, че липсва правен интерес от предявяване на установителен иск при заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която е неподписана поради пропуск?“

2. „Допустимо ли е заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК /при условие, че е издадена на основание, изрично посочено в чл. 417 ГПК;съставлява изпълнително основание; законодателят изрично е изключил от обхвата на последващ инстанционен контрол самата заповед за изпълнение, само в частта за разноските/ да бъде приравнявана на съдебно решение, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо и разрешава спора по същество?“

3. „При констатация на съда, че заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е невалиден съдебен акт, тъй като е неподписана от посочения в нея съдия, поради пропуск евентуално, следва ли съдът да обезсили решението и да върне делото за ново разглеждане, като бъде предложена заповедта за изпълнение за подпис от титуляря на състава?“

4. „Допустимо ли е въззивната инстанция да приема, че при липса на издадена, неподписана заповед, /считаме, че същата е издадена, макар и да не е подписана/, предявените искове по реда на чл. 422 ГПК са недопустими и следователно решението е недопустимо, като на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК решението е обезсилено, а производството прекратено?“

Приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. I ГПК е обосновано с отклонение от задължителните постановки на т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, т. 9 и т. 15 от ППВС № 1/1985 г.

От касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация С. Г. С. е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като недопустима, евентуално като неоснователна. Заявено е становище, че формулираните въпроси са бланкетни и са получили своите отговори в множество актове на ВКС, поради което не е налице основание въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол за законосъобразност. При изложеното е заявено искане за недопускане на решението до касация, евентуално за потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски за настоящата инстанция

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Предмет на исковото производство е предявен от „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД срещу С. Г. С. иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване наличието на вземания с източник договор за банков кредит от 13.07.2007 г. и два анекса към него. За вземанията в полза на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 14 715/2014 г. на СРС.

От въззивната инстанция е прието, че атакуваното пред нея първоинстанционно решение е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск. Наличието на този порок е изведено от обстоятелството, че заповедта по чл. 417 ГПК не е било подписана от посочения като неин автор съдия - титуляр на съдебен състав в СРС. Изложени са мотиви, че правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието, освен на общите, и на специалните процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. Предмет на иска по чл. 422 ГПК може да бъде само вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК или чл. 417 ГПК. Ако такава заповед не е издадена, ищецът няма правен интерес от установителен иск, а само от осъдителен такъв. В мотивите на въззивното решение е посочено още, че е нищожен този съдебен акт, който е постановен от ненадлежен съдебен състав или орган, извън правораздавателната власт на съда и не в писмена форма, абсолютно неразбираем е или е неподписан. Нищожният съдебен акт не поражда правни последици. В решението е изведен аргумент от разясненията, дадени с т. 15 от ППВС № 1/10.11.1985 г., както и ТР № 1/10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, че, когато съдебният акт се постановява еднолично, той се счита постановен с подписването му от съдията. Неподписаният текст е само проект за решение. Заповедта по чл. 417 ГПК се постановява от едноличен състав на съда и след като е неподписан акт, то според въззивния съд следва извод, че такъв акт не е постановен. Отделно, от съда са изложени аргументи, че към настоящия момент този пропуск не би могъл да бъде отстранен и заповедта на бъде подписана от посочения за председател на съответния състав на СРС. При липсата на заповед, то и решението на първоинстанционния съд, постановено по иск с правно основание чл. 422 ГПК, се явява недопустим съдебен акт, поради което е обезсилено от въззивния съд, а производството по делото е прекратено.

Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

На първо място следва да бъде посочено, че въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани некоректно и трудно разбираемо. В своята съвкупност те всъщност целят да установят правилността на изложените от въззивния съд мотиви, а не извеждат конкретни процесуалноправни проблеми с оглед разясненията, дадени със задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради тази причина те нямат качеството на „правен въпрос“ по смисъла на цитираното тълкувателно решение. Въззивният съд задълбочено е анализирал постановките в доктрината и задължителната съдебна практика и е направил извод, който е в съгласие с константно приеманото от касационната инстанция, че липсата на заповед, издадена в приложение на чл. 410 или чл. 417 ГПК, води до недопустимост на предявен иск по чл. 422 ГПК. Това е така, защото предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, издадена за парична сума, за заместима вещ или за предаване на вещ – чл. 410, ал. 1 ГПК. Вземането на кредитора съответства на задължението, което длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл. 412, т. 6 ГПК. Наред с това, следва да бъде посочено, че в противовес на твърденията, изложени от касатора, въззивната инстанция стриктно се е придържала към формулираните в задължителната и казуална практика основания за нищожност на съдебно решение и основания за неговата недопустимост. Последните са изчерпателно разгледани и изводът, че в процесната хипотеза няма издадена заповед за изпълнение, която да даде начало на валидно исково производство по реда на чл. 422 ГПК, е в съгласие с процесуалната уредба, изяснена в ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В ГПК е посочено, че заповедите по чл. 410 и чл. 417 ГПК са актове, издавани от съда, поради което за тях следва да важат всички изисквания за валидност, които важат и за съдебните решения. Нещо повече, многократно различни състави на ВКС са пояснявали, а и в мотивите на т. 16 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че заповедта на изпълнение по чл. 410 ГПК и чл. 417 ГПК, след като е стабилизирана, се снабдява с подобен на силата на пресъдено нещо преклудиращ ефект, което означава непререшаемост на въпроса дали вземането, предмет на тази заповед, съществува с оглед осъществените до влизането й в сила факти. Въведените от касатора въпроси не удовлетворяват сочения селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. I ГПК да са разрешени в отклонение от задължителна практика на ВКС, а въведеният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално посочен, което се явява недостатъчно условие касационен контрол да бъде допуснат. В този случай следва да се има предвид разрешението, дадено в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е посочено коя според касатора е неясната разпоредба, която налага достъп до касация, както и поради какви причини касаторът счита, че е необходимо да се изостави вече създадената задължителна практика.

Касационната инстанция намира, че след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. I и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, постановено от Софийски градски съд.

При изхода на спора пред настоящата инстанция на ответника по касация се дължат разноски в доказания по делото размер от 800 лв. – адвокатско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4734/04.08.2020 г. по в. гр. д. № 6168/2019 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], да заплати на С. Г. С., ЕГН 7304137248, сума в размер на 800 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.