Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на Д.Д, [населено място], [улица], вх. [номер], ет. [номер], ап. [номер] срещу Решение №242 от 07.06.2017 г. на Административен съд, гр. П., постановено по административно дело №235/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Дановски срещу Заповед №17-0938-000571 от 07.03.2017 г. на началника на сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., с която на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) му е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ за срок от осем месеца. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – Д.Д, счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът неправилно приема, че момента на връчване на заповедта има отношение единствено към правото на обжалване. Сочи, че на 07.03.2017 г. не е бил запознат с издадената заповед, а до 20.03.2017 г. не е променял адреса си и органът е можел да му връчи заповедта.

Сочи, че съгласно чл. 103 от НПК (НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС) (НПК), приложим по силата на чл. 84 от ЗАНН (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН), в тежест на административнонаказващият орган е да докаже нарушението, авторството и вината на нарушителя. Констатациите в акта за установяване на административно нарушение нямат обвързваща доказателствена сила и съдът е длъжен да изясни фактическата обстановка чрез допустимите доказателствени средства.

Сочи, че актът за установяване на административно нарушение не е подписан от него, а в самия акт липсват важни за нарушението факти, която липса съдът не е отчел.

Моли съда да отмени ожалваното решение и да постанови друго, с което да отмени обжалваната заповед. Касаторът се представлява от адв. К.К, Адвокатска колегия, гр. В..

2. Ответникът по касационната жалба – началникът на сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., не взема становище.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Решението на съда е неправилно, тъй като съдът не е установил компетентността на органа, издал оспорения акт. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна. ІІІ. фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът е установил от фактическа страна, че:

1. На 13.11.2016 г. на Д.Д е съставен акт за установяване на административно нарушение №Г-447731 за нарушение на чл. 147, ал. 1, чл. 100, ал. 1, т. 1, чл. 157, ал. 8 и чл. 139, ал. 5 от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП), като със съставянето на акта му е отнето свидетелството за управление на моторно превозно средство.

2. На 13.11.2016 г., със Заповед №16-4332-003948, началникът на отдел „Пътна полиция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи, издадена на основание чл. 171, т. 1, б. „д“ ЗДвП принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до заплащане на дължимите глоби. Заповедта е връчена на 20.03.2017 г.

3. На 30.01.2017 г., за установените с акт №Г-447731 административни нарушения, на г-н Дановски е издадено наказателно постановление №16-4332-025638, което е влязло в сила на 20.03.2017 г.

4. На 07.03.2017 г. при проверка контролен орган установява, че г-н Дановски управлява моторно превозно средство, марка „Хюндай“, модел „Аксент“, регистрационен [рег. номер на МПС], без да притежава свидетелство за управление на моторно превозно средство и без да носи свидетелство за регистрацията на моторното превозно средство, което управлява и не съобразява поведението си с пътен знак В-27 или В-28. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение подписан за г-н Дановски при условията на чл. 43, ал. 2 ЗАНН. С акта са иззети два броя регистрационни табели.

5. На 07.03.2017 г., със Заповед №17-0938-000571, издадена на основание чл. 171, т. 2а, началникът на сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи прилага на г-н Дановски принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ за срок от осем месеца.

6. На 20.03.2017 г. Заповед №17-0938-000571 е връчена на г-н Дановски.

7. В хода на съдебното производство органът е представил Заповед №316з-3575 от 14.12.2015 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., с която е определил длъжностните лица, компетентни да прилагат принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 4, 5, б. „а“ и т. 6 ЗДвП, в т. ч. и началника на сектор „Пътна полиция“. ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган с оглед на представената Заповед №316з-3575, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона.

Наличието на Заповед №16-4332-003948 от 13.11.2016 г., с която на г-н Дановски е отнето свидетелството за управление на моторно превозно средство, и установеното на 07.03.2017 г. управление на моторно превозно средство без свидетелство за управление обосновават приложимостта на чл. 171, т. 2а ЗДвП. Съдът приема, че без правно значение е факта на датата на връчване на Заповед №16-4332-003948, тъй като свидетелството е отнето още със съставянето на акта на 13.11.2016 г., поради което г-н Дановски не е имал право да управлява моторно превозно средство.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата. Изводът на съда е неправилен. V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното съдебно решение за неправилно. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок са свързани с приложимостта на НПК (НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС) и ЗАНН (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ), които не са приложими в производството по издаване на акт за прилагане на принудителна административна мярка.

С оглед на задължението на съда по чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд е длъжен служебно да провери съответствието на обжалваното решение с материалния закон. При тази проверка съдът установи следното:

За да бъде законосъобразна заповедта за прилагане на принудителна административна мярка е необходимо най-напред тя да е издадена от компетентен орган.

Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171 ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед на ръководителя на службите за контрол или от оправомощени от тях лица.

По делото органът е представил Заповед №316з-3575 от 14.12.205 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., с която е оправомощил началника на сектор „Пътна полиция“ да прилага принудителни административни мерки. Видно от мотивите на тази заповед, тя е издадена на основание Заповед №8121з-48 от 16.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи. Тази заповед не е приложена по делото, но е ноторно, че с нея министърът на вътрешните работи, на основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП, определя областните дирекции на Министерството на вътрешните работи като служби за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 ЗДвП.

С оглед на това и в съответствие с разпоредбата на чл. 172, ал. 1 ЗДвП директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., оправомощава длъжностни лица в областната администрация, в т. ч. и началника на сектор „Пътна полиция“, да издават заповеди, с които да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171 ЗДвП.Стелно, издалият оспорената заповед орган е оправомощен да издава заповеди, с които да прилага принудителни административни мерки, но Заповед №316з-3575 оправомощава началника на сектор „Пътна полиция“ за издаването на заповеди за прилагане на точно определени принудителни мерки – тези по чл. 171, т. 1, 2, 4, 5, б. „а“ и т. 6 ЗДвП. Процесната принудителна мярка е по чл. 171, т. 2а ЗДвП.Стелно, за прилагането на тази принудителна административна мярка не е налице надлежно оправомощаване на органа, издал оспорения акт.

Вярно е, че Заповед №316з-3575 е издадена две години преди влизане в сила на разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП и обективно не би могла да включва тази принудителна мярка в оправомощаването. Но избраният от органа – директора на областната дирекция, начин на изрично посочване на принудителните мерки, които могат да бъдат прилагани от началника на сектор „Пътна полиция“ изисква изрично оправомощаване и за мярката по чл. 171, т. 2а ЗДвП. Без изрично в нарочен писмен акт да е посочена и мярката по т. 2а на чл. 171 ЗДвП началникът на сектор „Пътна полиция“ няма правомощието да издава заповед, с която да прилага принудителната мярка. Факта, че в закона е предвидена възможност за делегиране на правомощия от ръководителя на службата за контрол на длъжностни лица от службата, както и факта, че оправомощаване е извършено за част от предвидените в чл. 171 ЗДвП принудителни мерки, не може да обоснове извода на съда за наличието на надлежно делегирана власт на издалия оспорената заповед орган.

Компетентност по аналогия не може да се създава. За компетентността по делегация е необходимо винаги да има първо, законова възможност за делегиране, и второ, нарочен писмен акт, който изрично да възлага съответната компетентност. В случая, второто изискване не е налице – няма изричен писмен акт, който да делегира на началника на сектор „Пътна полиция“ правомощието да издава заповеди, с които да прилага принудителната административна мярка по т. 2а на чл. 171 ЗДвП.

Това прави оспорената заповед издадена от некомпетентен орган. Съдът като не е установил този порок на оспорената заповед е постановил неправилно съдебно решение. Тъй като порокът некомпетентност е толкова съществен, че води до липса на валиден правен акт, то проверката за законосъобразност на оспорения акт по останалите пороци на чл. 146, т. 2, 3, 4 и 5 АПК е лишена от правно основание. Това прави ненужно обсъждането на доводите на касатора досежно законосъобразността на мярката.

Съдът следва да отмени обжалваното решение и вместо не го да постанови друго, с което да обяви нищожността на Заповед №17-0938-000571.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №242 от 07.06.2017 г. на Административен съд, гр. П., постановено по административно дело №235/2017 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОБЯВЯВА нищожността на Заповед №17-0938-000571 от 07.03.2017 г. на началника на сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. П., с която на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) на Д.Д е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ за срок от осем месеца.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.