Производството е по чл.33 и сл. от ЗВАС, във вр. чл.131-132 от ДПК.

Образувано е по касационна жалба от “Водоснабдяване и канализация” ООД, представлявано от У. С. Д., гр. Ш., против решение № 117 от 30.01.2006 год. по адм. д. № 130/2005 год. на Варненския окръжен съд, Административно отделение, І-ви състав, с което е отхвърлена жалбата срещу ДРА № 849/28.10.2004 год. на ТДД – гр. Ш., потвърден с решение № 1283/23.12.2004 год. на РДД – гр. В., с който не е признат на касатора данъчен кредит в размер на 7753,44 лв. за данъчни периоди: м.04/2003 год., 05/2003 год. и 09/2003 год. Изложени са доводи за неправилност на решението по отношение неправилното тълкуване и приложение на материалния закон. Твърди се, че при постановяването са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се съображения. Претендират се разноски.

О. Д. на Дирекция ОУИ при ЦУ на НАП – гр. В. не взема становище по жалбата.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, Първо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и наведените в нея оплаквания, съгласно разпоредбата на чл.39 ЗВАС и съобрази становището на ответника, намира за установено следното:

Касационната жалба като подадена в срок и от надлежна страна е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

За да отхвърли жалбата Варненския окръжен съд е приел, че за дружеството - жалбоподател не са налице предпоставките за признаване право на данъчен кредит, тъй като доставчиците му не са начислили данъка в счетоводството си като задължение към бюджета. Наведени са доводи за липса на реални доставки. С тези мотиви е приел, че не са опровергани констатациите в ДРА и същият е законосъобразен. Решението е правилно.

Съдът е съобразил обстоятелството, че от дружеството в хода на административното и съдебно обжалване на ДРА не са представени нови писмени доказателства. Обсъдил е заключението на ССЕ, дадено съобразно поставената на вещото лице задача, и е приел, че с него се установява само вариант на изчисляване на данъчните задължения на „В и К" ООД, в случай, че бъдат възприети наведените от жалбоподателя доводи по съществото на спора.

Фактическите констатации, направени в ДРА се считат за верни до доказване на противното в производството по обжалване на ДРА, съгласно разпоредбата на чл.108, ал.8 ДПК. Поради това и с оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса, съобразно общия принцип, че всяка страна следва да докаже фактите, от които претендира настъпването на изгодни за себе си правни последици, съдът правилно е приел, че релевантните по спора факти са такива, каквито са установени в хода на данъчното производство. Наред с това, както ВОС, така и настоящата инстанция счита, че направените констатации за факти се потвърждават при съвкупната преценка на доказателствата по делото. Правилни са изводите на ВОС, обсъждайки разпоредбата на чл.64 ЗДДС приемайки, че за да възникне право на данъчен кредит за получателя по доставката е необходимо да са налице следните предпоставки: получателят на доставката, за която е начислен данък е регистрирано по ЗДДС лице към датата на възникване на данъчното събитие и към датата на издаване на данъчната фактура; данъкът по облагаемата доставка е начислен от регистрирано по закона лице най-късно към датата на издаване на данъчната фактура; доставката, по която е начислен данъкът е облагаема към датата на възникване на данъчното събитие; получената по облагаемата доставка стока е използвана, използва се или ще бъде използвана за извършване на облагаеми доставки; получателят притежава данъчна фактура и данъчно дебитно известие, отговарящи на Закона за счетоводството и ЗДДС. Посочените предпоставки следва да са налице кумулативно. Разпоредбата на чл.64, т.2 ЗДДС и чл.55, ал.6 ЗДДС установяват изискванията за начисляване на данъка от доставчика и начина, по който следва да бъде сторено това - данъкът се смята за начислен, когато доставчикът издаде документ, в който посочи данъка, отрази този документ в отчетните регистри по чл.104 /дневника за продажбите/ и отрззи данъка в счетоводството си като задължение към" бюджета и в подадената справка - декларация. В случая, по отношение на всички процесни фактури се установява, че данъкът не е начислен съобразно изискванията на чл.55, ал.6 ЗДДС в счетоводствата на доставчиците по тях, поради което не е налице една от визираните в чл.64, ал.1 ЗДДС материалноправни предпоставки за признаване прззото на данъчен кредит.

Законосъобразни са изводите, свързани с разпоредбата на чл.64 ЗДДС вр. чл. 6 ЗДДС и чл.63 ЗДДС, след като ВОС е приел, че не се установява реалното осъществяване на доставките, за които са издадени фактури от ЕТ „В. Д. - Вегода". Съгласно чл. 6 ЗДДС доставка е прехвърлянето на собственост върху стока или други вещни права върху стока, извършването на услуга, когато се извършват срещу насрещна псестация на основание на сключена сделка или с цел такава да се сключи. Според чл.63 ЗДДС данъчен кредит е сумата от начислен данък по този закон на регистрирано лице за получена от него стока или услуга по облагаема доставка или за осъществен от него внос на стоки, в рамките на данъчния период, която лицето има право да приспадне, освен когато този закон предвижда друго. След като не се установява реалното осъществяване на доставките на стоки и услуги, то липсва основание за начисляването на данък по издадените фактури, а оттам и не би могло да възникне право на данъчен кредит по тях, съобразно чл.64 ЗДДС. В случая по делото не са налице данни за реалното осъществяване на доставките, за които са издадени фактурите от ЕТ „В. Д. - Вегод ". Правоприемникът на едноличния търговец - "Нова българска компания Захарни мечти" ООД, не е намерен на декларирания данъчен адрес и не е представил доказателства за притежаван кадрови и технически потенциал за извършване на ремонтните услуги, както и доказателства за произхода на стоките, предмет на доставките по фактурите. Но дори да се приеме, че изводът на данъчните органи за липсата на реално осъществени доставки по фактурите е необоснован, като направен въз основа на факта, че правоприемникът на прекия доставчик на касатора, не е намерен на декларирания данъчен адрес и респективно не е представил поисканите му документи, независимо, че е бил уведомен за това по предвидения в ДПК ред, то в случая се установява по категоричен начин наличието на обстоятелство по чл.65, aл.4, т.4 ЗДДС, представляващо самостоятелно основание за отказ да се признае правото на данъчен кредит по фактурите. Доколкото за част от фактурите, издадени от ЕТ „В. Д. - Вегода", се установява плащане на данъка по „ДДС - сметка" на този доставчик и във връзка с наведените от касатора доводи, следва да се отбележи, че изпълнението на визираното в чл.65, ал. 8 ЗДДС условие, изключва приложимостта на чл.65, ал.4 ЗДДС. Това означава, че ако данъкът е платен съобразно чл.65, ал.8 ЗДДС по „ДДС - сметка" на доставчика изцяло, най - късно до края на данъчния период, през който е упражнено правото на данъчен кредит, последното не би могло да бъде отказано поради наличие на някое от обстоятелствата по чл.65, ал.4 ЗДДС, в т. ч. и това по т.4. Разпоредбата на чл.65, ал.8 ЗДДС обаче не изключва необходимостта, за да бъде признато право на данъчен кредит по фактурите, дори данъкът по тях да е платен по „ДДС - сметка" на доставчика по тях в указания срок, да са налице всички предпоставки по чл.64 ЗДДС. Предвид изложеното и с оглед обстоятелството, че по отношение на всички процесни фактури не е налице предпоставката по чл.64, ал.1, т.2 ЗДДС - данъкът по тях да е начислен по смисъла на чл.55, ал.6 ЗДДС, от доставчик регистрирано лице най - късно към датата, на която изтича данъчния период, следващ периода през който е възникнало данъчното събитие за облагаемата доставка, правилен е изводът на ВОС, че законосъобразно е отказано правото на данъчен кредит на касатора по тези фактури.

По отношение твърденията на касатора за допуснати процесуални нарушения при издаване на ДРА, следва да се отбележи, че те не биха могли да послужат като основание за отмяна на ДРА, т. к. съгласно разпоредбата на чл.130, ал.1 ДПК в производството по съдебно обжалване на ДРА съдът решава спора по същество, което означава, че следва да определи дължимостта на съответните данъчни задължения и размера им. По делото не се установява наличието на някое от обстоятелствата по чл.109, ал.1 ДПК, включително и това по т.8 - трансферно ценообразуване, поради което неоснователен е наведеният от жалбоподателя довод за приложимостта на чл.109, aл.2 - ал.6 към определянето на процесните данъчни задължения на дружеството.

По изложените съображения не са налице твърдяните в касационната жалба основания за отмяна по решението по чл.218б, б."в" от ГПК и същото като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и по чл.40, ал.1 от ЗВАС Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 117 от 30.01.2006 год. по адм. д. № 130/2005 год. на Варненския окръжен съд, Административно отделение, І-ви състав. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ П. Г. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Й. К.в/п/ М. Ч. М.Ч.