№ 3087

гр. С. 17.06.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело № 517 по описа за 2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби от държавата, чрез министъра на земеделието и храните, представляван от юрк. К. Д., и от А. В. А., чрез адв. Г. М., срещу въззивно решение № 48 от 28.03.2024 г. на Апелативен съд – В., по което с решение №146 от 09.10.2024 г. е допусната очевидна фактическа грешка, постановени по в. гр. д. № 1/ 2024 г., с което е частично отменено решение № 260156 от 02.11.2021 г. по гр. д. № 48/2021 г. по описа на Окръжен съд – Добрич и като краен резултат е признато за установено вземането на държавата по отношение на А. В. А., предмет на заповед №857/24.08.2020 г., издадена по ч. гр. д.№2047/2020 г. на РС – Добрич, въз основа на документ по чл. 417 ГПК за сумата от 38 779,57 лева, съставляваща дължима неустойка за забава на плащането на арендно възнаграждение стопанската 2019/2020 г. по договор за аренда № ****/21.09.2018 г. В останалата част е отхвърлен предявеният от държавата срещу А. В. А. иск за признаване съществуването на вземане в полза на ищеца, съставляващо неустойка за забава в плащането на арендно възнаграждение за стопанската 2019/2020 г. по договор за аренда № ****/21.09.2018 г., дължима за периода 02.10.2019 г. – 01.06.2020 г., което вземане е предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, за разликата над 38 779,57 лв. до размера от 88 287,57 лв. на основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Първоинстанционното решение е влязло в сила в отхвърлителната му част за разликата над 88 287,57 лв. до предявения размер от 114 885,17 лв.

В касационната жалба на държавата срещу въззивното решение в отхвърлителната част са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради необоснованост.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставя следните въпроси: 1. Особеният ред, по който се предоставят за ползване земеделските земи от ДПФ, по-конкретно в частта на предвиденото предварително съгласие с клаузите на договорите, обуславя ли неоснователност на последваща претенция за прекомерност на неустойката към момента на неизпълнение на договора? В случай, че при тази хипотеза не е налице неоснователност на претенцията, на база на какви критерии съдът следва да възприеме за доказан размера на претърпените вреди и изчисляването на размера им? Предвид особения статут на обектите на тръжната процедура допустимо ли е да се приеме, че санкционният характер на неустойката има толкова съществен превес, че следва същата да бъде възприета като санкция за неизпълнение? 2. С оглед териториалния обхват, типовия и унифициран характер на договорите за земи от ДПФ, евентуално уважаване на претенция за прекомерност на неустойката, предвидена в тези договори, нарушава ли нормативно установените равни условия по отношение на всички участници в тръжната процедура?

Ответникът по касация А. В. А., чрез адв. Г. М., в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за недопустимост и неоснователност на касационната жалба.

В касационната жалба на А. В. А. срещу въззивното решение в уважената му част се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

В изложението към касационната жалба се поставят следните въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Какви са правомощията на въззивната инстанция относно преценката на доводите и възраженията на страните, която се извършва по делото, с оглед включването на същите в доклада? – твърди се противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение №145/01.12.2017 г. по т. д.№2587/2016 г. на I т. о. на ВКС и решение № 240/2014 г. по гр. д. № 3144/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. 2. Как следва да процедира съдът, установявайки прекомерност на неустойката – до колко да бъде намалена и при съобразяване на какви принципи се разглежда това възражение? – твърди се противоречие с ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Въззивното решение е постановено, след като с решение № 50096/22.12.2023 г., постановено по гр. д. №3401/2022 г. Върховният касационен съд е отменил първоначално постановеното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 260156/02.11.2021 г. на ОС - Добрич за признаване, на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК, вземането на държавата по отношение на А. В. А. в размер на 88 287.57 лева, предмет на заповед № 857/24.08.2020г., издадена по ч. гр. д. № 2047/2020г. на РС - Добрич, въз основа на документ по чл.417 ГПК и е върнал делото за ново разглеждане със задължителни указания за приемане за разглеждане на направено от ответника възражение по чл.92, ал.2 ЗЗД за прекомерност на процесната неустойка, даване на указания по разпределение на доказателствената тежест вр. това възражение, както и произнасяне по направени във въззивната му жалба доказателствени искания.

При новото разглеждане въззивният съд е приел, че между страните няма спор, че след проведена тръжна процедура и на основание чл. 47м, ал. 1 ППЗСПЗЗ е бил сключен договор за аренда, съгласно който на А. са били предоставени за временно и възмездно ползване земи от държавния поземлен фонд в общ размер на 1781,157 дка, находящи се в землища на села в [община]. Проектът на подписания договор е бил част от тръжната документация. Съобразно обективираното в сключения договор съгласие на страните по него дължимото арендно възнаграждение за ползването на земите е в размер на 184 453,56 лева за стопанска година, платимо на две равни вноски при условията на т. 5 от договора. Уговорено е и индексиране на възнаграждението след първата година с коефициента на инфлация, определен от НСИ за съответния 12-месечен период. Не е спорно също, че дължимият размер на арендното плащане за стопанската 2019/2020 г., след индексацията му съгласно т. 4. 1 от договора, е в размер на 189 802,72 лева. Същото е било заплатено с извършени три плащания: на 28.05.2020 г. е заплатена сумата от 40 000 лева, на 01.06.2020 г. са платени 65 000 лева и на 16.07.2020 г. останалите 84 802,72 лева. Спорът по делото е относно това налице ли е определен падеж на втората дължима вноска, съответно налице ли е забава в плащането на същата, както и дали претендираната неустойка съгласно чл. 30 от арендния договор е прекомерна с оглед действително претърпените вреди от арендодателя.

Въззивният съд е установил, че начините и сроковете за плащане са уговорени от страните в т. 5 от процесния договор. В т. 5.1 е посочено, че плащането става на две равни вноски, първата от които е дължима до 1 октомври на съответната стопанска година, т. е. в началото на същата, по арг. от разпоредбата на § 2, т. 3 от ДР на Закона за арендата в земеделието /ЗА3/. Втората вноска е дължима в срок до 31 януари на текущата стопанска година. Извод за последното съдът е направил от граматическото и смислово тълкуване на цялата т. 5.3 от договора, в контекста на всички останали клаузи и естеството на договора. Според съда смисълът на посочените в тази разпоредба уговорки е за заплащане на първата вноска в срок до 1 октомври на текущата година и издаване на запис за заповед в същия срок за останалата 1/2 от дължимото плащане, което е с падеж 31 януари. В тази връзка съдът е приел за неоснователни доводите, че визираният падеж- 31 януари се отнася само за записа на заповед. Описаните в т. 5.3.1 /плащане на първата вноска/ и т. 5.3.2 /издаване на запис на заповед/ задължения за арендатора са изброени като такива, които с оглед текста на заглавната част на т. 5.3 съставляват изброяване на дължимите действия със срок 1-ви октомври. С оглед на това съдът е направил извод, че съгласно т. 5.3.3 след плащане на дължимите суми, т. е. на двете арендни вноски, арендаторът следва да представи доказателства за това. Съдът, като е анализирал договора и разпоредбите по отделно и във връзка една с друга е приел за нелогично приемане на плащане на първа вноска за следващата стопанска година, без да е платена втората вноска за предходната стопанска година. Предвид изложеното съдът е приел, че извършените плащания за стопанската 2019/2020 г. са направени след изтичане на уговорените в договора срокове, т. е. налице е забава в плащането и на двете вноски. Уговорената в т. 30 от процесния договор неустойка за това неточно изпълнение е в размер на 0.3 % от дължимата сума за всеки просрочен ден до окончателното й изплащане.

С оглед установеното с ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, задължение на съда да извърши служебна проверка за съответствие на неустоечната клауза с добрите нрави, съдът е приел, че същата е действителна. Посочил е, че процесният договор е сключен след проведена тръжна процедура и същият е бил част от тръжните книжа, т. е. всички участници в търга, в т. ч. и А., са били известени и поставени при равни условия. Според съда предмет на арендата са значителни по площ земи от държавен поземлен фонд, стопанисването и управлението на който се осъществява и в обществен интерес, поради което и даването на превес на санкционната функция на уговорената неустойка е обществено оправдано. Към датата на сключване на договора размерът на същата не е абсолютно определена величина, а зависи от размера на незаплатеното в срок задължение и периода на просрочието. Липсата на фиксиран предел на неустойката и евентуалното значително надвишаване на същата над действително претърпените вреди не обуславя извод, че така уговорената неустойка надхвърля присъщото й значение (едновременно обезпечение, обезщетение и санкция) и не я прави априори недействителна по см. на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Затова съдът е ценил прекомерността й не към датата на сключване на договора, а към датата на настъпване на вредата. Позовал се е на приетото в съдебна практика, че преценката дали е налице прекомерност или не, се извършва въз основа на съотношението между действително претърпените от кредитора вреди и размера на уговорената неустойка към момента на неизпълнение на договора. Тежестта за доказване на действителния размер на вредите е за длъжника. Приел е, че при приемането на извод за прекомерност обаче съдът не е длъжен да намали неустойката до размера на действително претърпените вреди, тъй като така би се нарушила договорната свобода на страните. Доколкото в случая липсват доводи за други вреди, надвишаващи размера на законната лихва върху дължимите суми за периода на забавата, съдът е приел, че действителната претърпяна вреда от забавата е съизмерима със следващата се законна лихва. Съгласно неоспореното заключение на СИЕ размера на неустойката за забава, съгласно договора възлиза в общ размер на 99 015,80 лв. Дължимата неустойка за забава в плащането на първата вноска (сумата от 94 901.36 лв.) е в размер на 60 641,10 лв., а за забавата в плащането на втората вноска (също в размер на 94 901,36 лв.) - 38 374,70 лв. Размерът на законната лихва за срока на просрочието е в общ размер на 9 168,15 лв., от която 5 615 лв. е за забавата в плащането на първата арендна вноска и 3 553,25 лв. за забавата в плащането на втората вноска. Съпоставяйки определената по реда на чл. 30 от процесния договор за аренда неустойка и действително претърпените вреди, съдът е стигнал до заключение, че е налице превишение почти единадесет пъти спрямо действителната вреда, което се явява прекомерно. Затова е прието, че намаляването на следващата се неустойка с 1/2, т. е. до размер на сумата от 49 507.90 лв., би обезщетило кредитора и едновременно с това би се изпълнила и санкционната функция спрямо неизправния длъжник. За последното съдът е отчел, че въззивникът е бил неизправен и в плащанията си за предходната стопанска година, а забавата и по двете вноски е средно шест месеца. Доколкото в хода на процеса А. е заплатил доброволно сумата от 10 728.33 лв., която съставлява заплатена законна лихва за просрочие в плащането за стопанската 2019/2020 г., тази сума е приспадната от размера на задължението за неустойка. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че искът е основателен до размера на сумата от 38 779,57 лв.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

По касационната жалба на държавата.

По първия въпрос, който по същество съдържа няколко питания, е необходимо да се изясни, че редът за сключване на арендния договор, в частност предварителното съгласие с клаузите му, няма отношение към наведеното възражение за прекомерност на уговорената неустойка. Във всеки случай постигнатото между страните съгласие да бъдат обвързани от определен договор, включително и от неустоечна клауза, предшества съдебното производство, в което се извършва преценка за прекомерност на неустойката. Само защото договорът, съдържащ уговорка за неустойка, е сключен след провеждане на тръжна процедура, не означава, че тази уговорка не може да страда от определени пороци. Противното би означавало договори като процесния изобщо да не подлежат на съдебен контрол, включително ако съдържат нищожни съглашения или неравноправни клаузи. Това би противоречало на принципа на справедливост, чието спазване в случая се осигурява именно чрез проверката за валидността на неустоечната клауза, респ. прекомерността на уговорената неустойка. Ето защо по първата част от въпроса липсва основание за допускане на касационно обжалване. Такова не е налице и за останалите питания, които имат общотеоретичен характер.

Вторият поставен от касатора въпрос е неотносим към предмета на производството. Съдът е сезиран с конкретен иск и се произнася по наведените доводи и възражения по него, без да има задължение да следи за изпълнението на условията на тръжната процедура спрямо други участници в нея, които освен това не са страни в настоящото производство. Затова и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2. Решението не е нищожно или недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав, в пределите на правораздавателната му власт; изготвено е в писмен вид и е подписано; волята на съда може да се изведе от него; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като не страда от толкова съществен порок, който да е видим при прочит на мотивите към него, без да е необходимо съдът да прави допълнителна преценка на събраните по делото доказателства.

По касационната жалба на А. В. А..

Първият въпрос е зададен във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по твърдения на ищеца за забавени плащания за предходни периоди, без тези твърдения да са били включени в доклада по делото. Действително предмет на спора са плащанията, респ. забавата им, за стопанската 2019/2020 г., поради което е ирелевантно как са извършвани плащанията през предходната стопанска година. Същевременно обстоятелството, че въззивният съд е приел, че длъжникът е бил неизправен и в плащанията си за стопанската 2018/2019 г., не е решаващо за крайния резултат по делото. Това е единствено допълнителен аргумент, който не е обусловил волята на съда. Съдебният състав е обсъждал уговорките между страните и техните действия, отнасящи се именно до плащанията за стопанската 2019/2020 г. Следователно не се касае за процесуална изненада или интерпретиране на факти по непредвидим за страните начин, още повече, че ищецът в исковата молба е посочил, че длъжникът е бил в забава за плащанията и за предходната стопанска година. Предвид изложеното липсва основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.

По втория въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният състав се е позовал именно на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, в което са изброени примерно критерии, по които се преценява дали неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави, както и е прието, че прекомерността на неустойката се преценява чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. В практиката на ВКС (напр. решение № 12 от 21.03.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, I т. о. и решение № 129 от 9.07.2010 г. по т. д. № 977/2009 г. на ВКС, II т. о.) е разяснено, че намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения й обезпечителен и санкционен характер. Приема се още, че при прилагане на чл. 92 ал. 2 ЗЗД съдът следва да прецени какво е превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението й с цената на договора, абсолютният й размер, както и да съобрази обичайната практика за уговаряне на неустойка при договори от същия вид. В случая съдът, в изпълнение на дадените му указания в тази връзка и от касационната инстанция при първото разглеждане на делото да се произнесе по възражението на ответника за прекомерност на процесната договорна мораторна неустойка, е съобразил както действително претърпените вреди, така и присъщата на неустойката санкционна функция и не се е отклонил от съдебната практика на ВКС.

При този изход на спора разноските остават за страните така, както са ги сторили.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 48 от 28.03.2024 г., на Апелативен съд – В., по което с решение №146 от 09.10.2024 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по в. гр. д. № 1/ 2024 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: