О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 42

София, 03.02.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Емилия Донкова

като разгледа докладваното от съдия Е. Д. гр. д. № 3438 по описа на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Д. Й., като пълномощник на Н. П. Н., срещу въззивно решение № 260069 от 11.05.2021 г., постановено по гр. д. № 524/2020 г. по описа на Варненския апелативен съд.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците в касационното производство П. Й. П., Н. И. К., Т. Н. К. и В. Т. Б., чрез процесуалните си представители, изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение, с което ответниците са осъдени на основание чл. 45, вр. чл. 52, вр. чл. 53, във вр. чл. 86, ал. 1, вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД да заплатят солидарно на ищеца сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от подаден на 28.09.2016 г. сигнал, заведен на 29.09.2016г. в Дирекция „Вътрешна сигурност“ към МВР, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 15.08.2019 г. до окончателното й изплащане, като вместо него е постановено ново по същество за отхвърляне на исковете. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е поставен следните въпроси, по отношение на който се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. а/ „не е ли налице нарушение на баланса между правото на полицейски служители да сигнализират за незаконно поведение или нарушение от страна на техен колега – полицай и правото на последния да защити своята репутация“; б/ „представлява ли само изразено съмнение за незаконосъобразно поведение недобросъвестно упражняване на законно признато право и не е ли противоправно“; 2. „не са ли превишени пределите на правото на изразяване на мнение, на свободата за даване на оценки, когато е било налице само съмнение за незаконосъобразно поведение и не е ли това действие противоправно“; 3. „задължен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата, респ. да мотивира отхвърлянето на всеки довод на страната“. Сочи се противоречие с решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на четвърто г. о., решение № 22/22.06.2016 г. по гр. д. № 4992/2015 г. на второ г. о., решение № 93/27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г. на първо т. о., решение № 500/19.02.2015 г. по нак. д. № 1464/2014 г. и решение № 86/29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на трето г. о.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, резултат от неверни твърдения, обективирани в подаден сигнал от ответниците до МВР.

Ищецът е изложил твърдения, че работи като полицейски инспектор в група „Охранителна полиция“ към РУ-Лозница при ОД МВР-Разград. На 29.09.2016 г. ответниците подали сигнал против него за злоупотреба със служебно положение, корупционно поведение и извършване на нерегламентирана дейност, заведен в дирекция „Вътрешна сигурност“ към МВР. Вследствие сигнала против ищеца била образувана проверка и дисциплинарно производство, като със заповед на министъра на вътрешните работи от 10.03.2017 г. му било наложено дисциплинарно наказание „забрана за повишаване в длъжност за срок от една година“, както и предупреждение, че при извършване на друго дисциплинарно нарушение по ЗМВР в срока на наложеното наказание ще му бъде наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Същата била отменена с влязло в сила на 19.03.2019 г. решение на ВАС.

В подадения от ответниците сигнал се съдържат следните неверни клеветнически твърдения, а именно: 1/ посочено е, че „вече четири години има нерегламентирани обвързаности на Б. С. и Н. Н.“, които работят за определени хора и среди, като е изграден чадър над лица, обществени фигури, заемащи постове и финансово обезпечени лица, които печелят пари чрез злоупотреби; 2/ твърди се, че в града /гр. Лозница/ се знае, че началникът на РУ-Лозница и младши автоконтрольор Н. Н. имат общ бизнес, че представляват „дървената мафия“ в града; 3/ твърди се, че с поведението си двамата създават усещане за безнаказаност и не се опитват да прикрият нерегламентираната си дейност; 4/ посочено е, че Б. С. манипулирал конкурс за овакантена длъжност „полицейски инспектор“ в РУ-Лозница и съдействал на ищеца да го спечели; 5/ твърди се, че злоупотребяват с извънредния труд, вписват повече часове от реално отработените; 6/ твърди се, че С. и Н. са използвали служебното си положение при уреждане на отношенията си с посочено лице; 7/ твърди се, че в началото на 2016 г. се опитали да уредят отношенията си с Д. П. във връзка с колонка за газ, от което могат да се изведат данни за изнудване.

По делото не е спорно, че към 29.09.2016 г. страните са били служители в РУ - [населено място], като ответниците продължават да работят в системата на МВР, а ищецът след влизане в сила на 05.08.2020 г. на заповед от 09.08.2019 г. на министъра на вътрешните работи е дисциплинарно уволнен.

На 29.09.2016 г. ответниците са депозирали сигнал за корупция на служител на МВР, заведен на 29.09.2016 г. в дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР. След подаване на сигнала е разпоредено от министъра на вътрешните работи извършването на проверка на данните в него. Проверката е извършена от комисия, която е изготвила справка, в която са обобщени твърденията по сигнала в 8 пункта. Направено е предложение директорът на Областната дирекция да вземе отношение по повод установени нарушения на трудовата дисциплина. На ищеца е било наложено дисциплинарно наказание за нарушения, които не са предмет на процесните твърдения.

В обжалваното въззивно решение съдът е приел по отношение противоправността на поведението на ответниците следното:

Същото се изразява в подаване на писмен неанонимен сигнал до дирекция „Вътрешна сигурност“ към МВР. За да се квалифицират твърденията като клеветнически е необходимо разгласените факти и обстоятелства, освен позорящи, да са и неистински. Сезирането на надлежните органи с жалба или сигнал е конституционно гарантирано право - чл. 45 от Конституцията на РБ. Упражняването на материално и процесуално право, респ. подаването на сигнал/жалба до компетентен орган е правомерно, дори посочените в жалбата обстоятелства да не бъдат установени, освен, ако не се касае за злоупотреба с право. Същата е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно, а именно, за да бъдат увредени права и законни интереси на други, както и в противоречие с интересите на обществото. Противоправно е поведението, когато жалбата или сигналът не са отправени с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да се вземат необходимите мерки от държавния орган, а когато подалото ги лице знае, че сочените обстоятелства са неверни, но въпреки това сезира съответния надлежен орган, за да навреди другиму, или да накърни друг обществен интерес. Обстоятелството дали правото на сигнал/жалба е упражнено добросъвестно или недобросъвестно не е поставено в зависимост от крайния резултат на последвалото производство, като правото ще бъде упражнено добросъвестно и когато се упражнява с вътрешното убеждение, че изнесеното отговаря на действителността. Незнанието, че то не отговаря на действителността, независимо дали се дължи на извинителни или не извинителни причини, изключва недобросъвестността при упражняване на правото на жалба/сигнал. Освен посоченото конституционно закрепено право, служителите на МВР имат и задължения, произтичащи от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, когато им станат известни факти за възникнал конфликт на интереси или за актове на корупция да уведомяват съответните ръководители, като проявяват нетърпимост към корупционно поведение.

Обсъдено е твърдението на ищеца за недобросъвестно упражняване на правото за подаване на сигнал. Процесните фактически твърдения от т.1 до т.3 касаят изложеното в него, че има нерегламентирани обвързаности между Б. С. и Н. Н., свързани с това, че те имат общ бизнес, като под „общ бизнес“ в сигнала се има предвид това, че техни близки родственици са формалните собственици на находящите се в [населено място] бензиностанция „Веола“, пункт за ГТП „Обиген“ и пунктът за дърва „Генед“. Констатирано е, че съдружници в търговските дружества са били последователно лица, близки роднини на посочените лица, съответно те били и управители. Според показанията на К., участвал в комисията, извършила проверката и разпитан пред въззивната инстанция, е било установено, че ищецът често бил около бензиностанцията и пунктовете за горива и дърва с униформа и служебен автомобил и е свързан с този бизнес. В дадените от самия ищец обяснения, след като е запознат с твърденията в сигнала, че подпомага и закриля дейности по продажба на дървесина и горива, превоз на хора, осъществявани от негови близки, че създава затруднения, вкл. чрез пряк натиск върху лица, занимаващи се със сходни дейности, е посочил, че не смята това за нередно, както и че лично той не извлича дивиденти от дейността.

Горното е дало основание на ответниците обективно да възприемат, че ищецът и началникът на РУ-Лозница използват служебното си положение и това именно ги е мотивирало да изложат тези факти в сигнала. Това важи и относно посоченото, че поведението им създава усещане сред околните за безнаказаност, като не се мъчат да прикрият нерегламентираната си дейност. По отношение на твърденията, че в началото на 2016 г. двамата се опитали да „уредят“ отношенията си с П., са събрани и неговите показания, според които в началото на 2016 г. той продал бензиностанцията си на Н. и С. /водил преговорите за продажбата само с тях, но пред нотариуса се явили техни близки, като поставени лица/. Имал друга негова земя до бензиностанцията, а те я ползвали, построили колонка за газ, опитвал се многократно да си уреди отношенията с тях за това по законен ред, но те отказвали, като поведението им било такова сякаш са недосегаеми. Идвал директорът на полицията в област Разград, свидетелят му се оплакал, подал жалба, изпратили проверяващи лица, но нищо не последвало. С оглед така установеното от тези показания, изложени и пред комисията по назначената проверка, въззивният съд е приел, че ответниците обективно са възприели споделеното от свидетеля и затова са го посочили в сигнала си. В обобщение е посочил, че относно тези твърдения, изложени в сигнала, за които се поддържа, че са клеветнически, ответниците са имали субективната увереност, че отговарят на действителността, поради което и са ги изложили с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да се вземат необходимите мерки от държавния орган. Не е налице хипотезата, при която подалото сигнала лице знае, че сочените в сигнала обстоятелства са неверни, не отговарят на действителността, но въпреки това сезира съответния надлежен орган, за да навреди другиму, или да накърни друг обществен интерес. Направил е извод, че поведението на ответниците не може да се определи като противоправно.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Обобщени, въпрос първи и втори се свеждат до надлежното упражняване на правото на мнение. Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика. В решение № 86/29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на трето г. о. е посочено, че в своята практика Върховен касационен съд е подчертавал, че признатото и гарантирано в чл. 39, ал.1 от Конституцията право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице като деятел в определена публична сфера, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост или дейност по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име. За всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретното изказване с негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт. Ако има твърдение за факт и то е невярно, следва да се прецени дали разгласяването му е противоправно и виновно, т. е съставлява ли злоупотреба с право извън пределите посочени в чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ. Ако негативното изявление не се основава, нито свързва с конкретен факт, но се оспорва публично нечия компетентност или добросъвестност с цел да се привлече внимание по обществен въпрос, при това без да се употребяват обидни по съдържание изрази, накърняващи честта и достойнството, също стои необходимостта съдът да прецени превишени ли са пределите на правото да се изразява мнение, на свободата да се дават оценки на публични личности и дейността им. В настоящата хипотеза е извършена подробна и задълбочена преценка дали е налице превишаване пределите на правото на мнение, като въз основа на събраните доказателства е прието, че такова не съществува.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуалноправен въпрос. Правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК предвижда изискване за обоснованост на съдебните решения - изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора /релевантните факти/, следва да съответстват на събраните по делото доказателства. Постоянната и безпротиворечива практика на ВКС приема, че въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор - в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона. Същевременно съдебната практика приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди само онези относими факти, които разрешават спора. Въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства, които обуславят /обясняват/ крайния извод във въззивното решение дали към релевантния момент съществува заявеното с иска спорно материално право. Цитираната с касационната жалба съдебна практика касае правомощията на въззивната инстанция и не е относима към поставения въпрос.

Ответниците по жалба не са представили доказателства за направени разноски в касационното производство, поради което такива не следва да се присъждат.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260069 от 11.05.2021 г., постановено по гр. д. № 524/2020 г. по описа на Варненския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: