Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. А. Ч., гражданин на П., срещу Решение № 5394 от 31.07.2015 г., постановено по адм. д. № 6570 по описа за 2014 г. на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлено искането му, предявено на основание чл. 257 АПК, за осъждането на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при Министерския съвет (МС) да извърши фактически действия по реда на чл. 61, ал. 2 от ЗУБ (ЗАКОН ЗЗД УБЕЖИЩЕТО И БЕЖАНЦИТЕ) (ЗУБ) в качеството му на търсещо убежище лице, да го настани в свое териториално поделение и да му издаде регистрационна карта съгласно чл. 29 от същия закон.

В касационната жалба се поддържа неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправя се искане за отмяна на съдебното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АССГ.

Ответникът ДАБ при МС, чрез пълномощника юрк.. С, изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявено от Ф. А. Ч. искане, с правно основание чл. 257, ал. 1 АПК за осъждането на ДАБ да регистрира лицето по реда на чл. 61, ал. 2 ЗУБ въз основа на подадена молба от 19.05.2014 г., да го настани в свое териториално поделение и да му издаде регистрационна карта съгласно чл. 29 ЗУБ.

Съдът е приел, че по делото не е установено Ч. да е подал писмена молба за закрила на 19.05.2014г. пред органи на РПЦ - С.. За да мотивира този извод, съдът подробно е описал фактите, които се установяват от изслушаните свидетелски показания на Л. Л.. По - нататък в мотивите си решаващият състав е посочил, че дори да се приеме, че е останало недоказано и подаването на молба в устна форма. Съдът е достигнал до извода, че молителят всъщност не твърди, че е отправил искане да му бъде предоставена особена закрила - убежище, да бъде признат за бежанец или да му бъде предоставен хуманитарен статут; също не заявява, че е преследван, да идва от страна, в която се страхува за живота си поради преследване на някое от основанията, посочени в чл.1 от Женевската конвенция от 1951г. за статута на бежанците. Изявленията на молителя са касаели искане да бъде регистриран, за да не бъде заловен от полицията като незаконно пребиваващ, а такова искане не може да се определи като молба за особена закрила от държавата, а само искане, имащо за цел да избегне прилагането на мерките, предвидени за незаконно пребиваващи чужденци. Горните изводи съдът е формирал, като въз основа на приложимата правна уредба е счел, че молителят не може да се определи като чужденец, търсещ закрила по националното право, дори и само въз основа на собствените му твърдения за отправено искане до служител от РПЦ.

По тези причини съдът е приел, че не е налице твърдяното бездействие на ответника по отношение на посочената молба и е отхвърлил искането като неоснователно.

Решението е правилно. Неоснователни са възраженията на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон, допуснати от състава на АССГ съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, а изводите на съда са обосновани на събраните по делото писмени доказателства. При разглеждане на делото и постановяване на обжалвания съдебен акт не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон.

Правилно съставът на АССГ е приел, че ответникът не е бил надлежно сезиран с искане за закрила. Изцяло в съответствие с приложимите национални норми, цитирани в самото решение, е изводът на съда, че молителят не може да се определи като чужденец, търсещ закрила по националното право. Друг извод не следва и от регламентацията, дадена в правото на ЕС. Решаващият състав се е позовал на чл. 2, б. “б“ от Регламент 604/2013, съгласно който "молба за международна закрила" означава молба за международна закриласъгласно определението в чл.2, б."з" от Директива 2011/95/ЕС, или "молба за международна закрила означава искането, отправено от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, за закрила от държава - членка, което може да бъде разглеждано като лице, искащо да получи статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила, и което лице не иска изрично друг тип закрила извън приложното поле на настоящата директива, която може да бъде предмет на отделна молба. Следва да бъде споделен извода на съда, че искане за регистрация от агенцията, за да не бъде заловен като незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, не може да се определи като молба за закрила по смисъла на визираната разпоредба.

Предвид гореизложеното, правилна е преценката на съда, че по молбата на Ч. до ДАБ не е възникнало задължение по чл. 61, ал. 2 ЗУБ, тоест не е налице твърдяното бездействие на ответника по нея. Съдът е обвързан от искането, с което е сезиран и дължи произнасяне именно по него. В този смисъл неоснователно касаторът поддържа, че иррелевантни били мотивите на съда, че не по всяка молба органите на агенцията са длъжни да проведат производство и да извършат регистрация, а само когато е отправено искане за предоставяне на особена закрила от държавата по този закон. Съдът е бил длъжен да извърши това разграничение с оглед въведените в искането до него твърдения, а именно, че Ч. е подал молба по реда на чл. 58, ал. 4 ЗУБ, от която произтича задължението за ДАБ да го регистрира. Затова и като е съобразил установените по делото факти, правилно първоинстанционният съд е извършил преценка за неоснователност на искането, предвид което го е отхвърлил.

Ето защо, решението, предмет на обжалване, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 5394 от 31.07.2015 г., постановено по адм. д. № 6570 по описа за 2014 г. на Административен съд София - град Решението е окончателно.