Образувано е по касационната жалба на Д. Г., гражданин на А., подадена чрез пълномощник, против решение №102/ 12.02.2016 г. по адм. д.№136/2016 г. на Административен съд София-област, с което съдът е отхвърлил жалбата на Г. срещу заповед №УРИ 4379 ОЧ-106/ 16.01.2016 г. на началника на ГПУ-К. за принудително настаняване на лицето в СДВНЧ. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Иска неговата отмяна.
Ответникът началникът на ГПУ-К. не изразява становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното:
Страните не спорят по фактите. Спорът е по приложението на закона. С обжалваната пред първоинстанционния съд заповед №УРИ 4379 ОЧ-106/ 16.01.2016 г. на началника на ГПУ-К. жалбоподателят е принудително настанен в СДВНЧ на основание чл.44, ал.6, ал.8 и ал.10 ЗЧРБ. Чужденецът е преминал границата на Р. Б. не по установения за това ред, без да притежава документи за самоличност, без средства за издръжка на територията на страната. Според приложената към заповедта справка, на 16.01.2016 г. чужденецът, заедно с група около 50 човека са били преведени нелегално от двама пакистанци, срещу заплащане, на територията на страната с цел да достигнат до З. Европа. На чужденеца с отделна заповед е приложена и ПАМ "принудително отвеждане до границата на Р. Б.".
Съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, съдържа фактически и правни основания, съобразена е с материалния закон и с целта на закона. Решението е правилно.
Съгласно чл.44, ал.6 от Закон за чужденците в Р. Б., в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл 39а, т.2 и т.3, е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на принудително отвеждане до границата на Р. Б..
Правилен е изводът на съда, че в случая са изпълнени кумулативните изисквания на закона – чл.46, ал.6 и ал.10 от ЗЧРБ за постановяване на оспорения административен акт, а именно: наличие на заповед за наложена принудителна административна мярка по чл.39а, т.2 ЗЧРБ; неустановена самоличност на чуждия гражданин, предвид липсата на каквито и да са документи за самоличност; преминаване на границата на страната не по установения за това ред и целта на преминаването - използване на страната като транзитен пункт към З. Европа; съществуващата опасност от укриване на чужденеца.
При точно установената фактическа обстановка, обоснован е изводът за законосъобразно упражнени правомощия на административния орган при преценката му за принудителното настаняване на касатора в специален дом за временно настаняване на чужденци.
Не се споделя твърдението за несъответствие на решението на съда с разпоредбата на чл.7, §3 от Директива 2008/115/ ЕО. Касаторът развива принципни съображения относно транспонирането на директивата във вътрешното обективно право, директният ефект и примата на общностните правни норми спрямо националното законодателство и хипотезите, при които националните правни норми следва да се оставят без приложение, като вместо тях следва да се приложат пряко разпоредбите на директивата. Макар и верни по същността си, тези доводи досежно нормата на чл.7, §3 от Директива 2008/115 са неотносими към конкретния предмет на спора. Същите касаят срока за доброволно напускане на страната.
В настоящия спор се разглежда законосъобразността на акта за принудителното настаняване на лицето в специализиран дом, т. е. наличието на условията за първоначално задържане, а не продължителността на задържането и възникването на нови обствоятелства, последващи настаняването, като липсата на възможност за извеждане на чужденеца от страната или отпадането на предпоставките по §1 от същата общностна норма, визиращи опасност от укриване или избягване или възпрепятстване подготовката на връщането или процеса по извеждането. Както правилно е приел първоинстанционния съд, по силата на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6, но не повече от 6 месеца. С оглед обезпечителния характер на процесната мярка и предвид разпоредбите на директивата, гарантиращи минимален стандарт на защита на засегнатия чужденец, административният орган във всеки един момент има правомощие било служебно, било по искане на засегнатото лице да преразгледа мярката, която сам е постановил или която е постановена от съда в производство по чл. 46а, ал. 4 ЗЧРБ.
Съгласно чл.44, ал.6 ЗЧРБ, респ. чл.15, §1 от Директивата, право на държавата е да задържи в специализиран център чужд гражданин, по отношение на който е образувана процедура по връщане, като са регламентирани и максималните срокове за подобно настаняване, съобразени с общностното право. Според разпоредбата на чл.15, §4 от Директива 2008/115/ЕО от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите - членки, когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни и други съображения или че вече не съществуват посочените в параграф 1 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно.
Ето защо оспореният пред съда акт има действие до отпадане на пречките за изпълнение на заповедта за принудително отвеждане, тъй като съгласно чл.44, ал.8 от ЗЧРБ настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал.6, но не повече от 6 месеца.
Неоснователни са доводите в касационната жалба за противоречие на съдебното решение с чл.67 ЗУБ. По делото няма данни за образувано производство пред ДАБ. Представен е частен документ - копие от молба на Г. до ДАБ чрез МВР с дата 18.01.2016 г. - след издаване на оспорената заповед. Няма данни тази молба да е заведена по надлежния ред както в МВР, така и в ДАБ.
По наведените от касатора възражения първоинстанционният съд е изложил подробни правни съображения, които настоящата инстанция споделя изцяло. При липсата на касационно основание за отмяна, решението на Административен съд София-област следва да се остави в сила като валидно, допустимо и постановено при точното приложение на материалния закон. Воден от горното, Върховният административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение №102/ 12.02.2016 г., постановено по адм. д.№136/2016 г. по описа на Административен съд София-област. Решението е окончателно.