О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3057
София,12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3698 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 100 от 18.06.2024 г. по в. гр. № 139/2024 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено решение № 47 от 15.01.2024 г. по гр. д. № 125/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което е бил уважен предявеният от Г.-Х. Х. П., Н. Х. Д. и Г. С. Д. срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост – признато е за установено по отношение на ищците, че ответникът не е собственик на самостоятелен обект с идентификатор [№], с площ 40 кв. м., (магазин), по КК и КР на В., одобрени със заповед № РД-18-98/10.11.2008 г. на ИД на АГКК, с административен адрес в [населено място], [улица].
Въззивният съд е проследил всички правни актове, с които ищците обосновават правния си интерес от отрицателния установителен иск, заявявайки самостоятелно право на собственост върху спорния магазин. Прието е, че магазинът се намира в двуетажна сграда, която е била собственост на непряката наследодателка на ищците М. Н. Д.. Част от сградата е била отчуждена по силата на ЗОЕГПНС, а процесният магазин е бил продаден на 28.06.1976 г. на основание чл.1 от ПМС 60/75 г. на СД „Местна промишленост и битови услуги“ за нуждите на ТПК „Герчо.“, при цена от 2000 лева. През 1980 г. „ТПК облекло“ и РПУС „А. А. Герчо.“ - поделения на СД „Местна промишленост и битови услуги“, са се обединили в едно поделение с наименование ТПК „А. А. Герчо.“, което поело всички активи и пасиви на двете и впоследствие е било преименувано в кооперация „Галатея - Варна“. Реституцията на магазина е настъпила по силата на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета, с който се възстановява правото на собственост на бившите собственици и наследниците им на продадените от тях по реда на ПМС № 60 от 1975 г. магазини, работилници, складове и ателиета, при условие че в срок до 1 година от влизане на закона в сила върнат на купувачите, съответно на техните правоприемници, получените от продажбата суми. Прието е, че условията на реституционния закон са настъпили, тъй като продажната цена на магазина е била върната в законния срок на кооперацията. Съдът се е позовал на представения по делото протокол от 29.01.1992 г. за предаване от ТПК „Герчо“ на помещение на [улица] /идентично с продадения магазин на [улица], на собствениците Н. Х. Д. и Х. Н. Д. във връзка с приложение на Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета. В протокола е посочено, че те са внесли в касата на кооперацията стойността на закупения имот на осн. ПМС № 60/1975 г. и са представили необходимите документи, които доказват собствеността им.
Прието е, че спорът за собственост е породен от обстоятелството, че за процесния магазин на 17.12.2019 г. се съставен акт за частна общинска собственост № 10364/17.12.2019 г. Със съдебно - техническа експертиза е установена идентичността на магазина, притежаван от М. Н. Д., с продадения магазин по реда на ПМС 60/75 г. и с процесния магазин с идентификатор [№].
По възникналия спор дали е налице реституция на магазина съдът е изложил следните мотиви:
Спорът е за връщането на сумата от продавачите, с което завършва фактическият състав на реституцията. Съдът е приел този факт за доказан. Самият документ за връщането на цената от 2000 лв. на ТПК „Гечро“ не е представен по делото (според издадения от правоприемника кооперация „Г. В. документ от 11.06.2021 г., кооперацията не съхранява финансово счетоводните документи за периода от 01.01.1992 г. до 31.12.1992 г. поради изтекъл срок за съхранение), но той не е единственото доказателствено средство, с което фактът на възстановяване на сумата може да бъде доказан от ищците по делото. В случая фактът на връщането на цената е доказан с Приключителния протокол от 29.01.1992 г., съставен в едногодишния срок от влизане в сила на закона, с който е удостоверено предаването от ТПК „Г.“ на Н. Д. и Х. Д. във връзка с приложение на ЗВСВНМРСА на помещението, намиращо се на [улица] (сега [улица]) и съдържащ изявлението на ТПК „Герчо“ -правоприемник на купувача, че това е сторено след като те са внесли в касата на кооперацията стойността на закупения имот на осн. ПМС 60/14.05.1975 г. и са представили необходимите документи, които доказват правото им на собственост. В протокола е вписано, че липсват претенции на страните. Протоколът е подписан от председателя на ТПК „Герчо“, счетоводителя и от членовете на нарочна комисия при кооперацията, както и от Н. Х. Д. и Х. Н. Д., наследодатели на настоящите ищци. Изявлението в протокола от страна на представителите на ТПК „Герчо“ е признание на страната по договора на неизгоден за нея факт, поради което и го доказва. Същото следва и от Инвентаризационен опис на ТПК „Герчо“ за освободени помещения, в който като освободен на 29.01.1992 г. фигурира и имотът на [улица], и Описа на сгради, помещения, ателиета, магазини, върнати по реституция, предадени за отписване, изготвен от Кооперация „Галатея – Варна“, в който също е посочено процесното помещение. При тази установеност без значение е липсата на изследване от окръжния съд на срока за съхранение на първични финансови документи и неоснователни се явяват оплакванията на въззивника в тази насока. В синхрон с писмените доказателства са и показанията на свидетелката Д. Ж., която знае, че ищците предали парите за откупуване на имота в седалището на „Галатея“ и видяла бележката за плащането в полза на ТПК „Герчо“ в размер на 2000 лева, както и че въводът бил осъществен след връщането на парите. Именно защото тези показания не са изолирани, а са в подкрепа на обсъдените по-горе писмени доказателства, съдът няма основание да се съмнява в показанията на тази свидетелка. От момента на реституирането му имотът се владее от възстановените собственици и техните наследници, съгласно показанията на свидетеля О. К..
Прието е, че предвид момента на влизане в сила на ЗОС (обн. ДВ 96/1999 г.) процесният имот не е имал статут на частна държавна собственост, която е отредена за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията в действащите ПУП, не е осъществено трансформиране на държавна в общинска собственост в хипотезата на § 42 ЗИД на ЗОС, на която общината се позовава.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община]. –
Жалбоподателят счита, че въззивният съд не се е съобразил с практиката на ВКС, тъй като обсъдил свидетелските показания и заключението на техническата експертиза формално, без да ги подложи на задълбочен анализ. От заключението на вещото лице не можело да се направи категоричен извод за идентичност между процесния имот и имота на М. Д., продаден по ПМС № 60/70 г. Съдът пренебрегнал и обстоятелството, че по делото не е представен платежен документ за връщане на продажната цена на процесния магазин от възстановените собственици. В заповед № 733/29.05.1992 г. било наредено отписване от актови книги на имоти, възстановени по ЗВСНМРСА, но в същата е посочено, че препис от бордерото за внесената сума се съхранява в преписката. Свидетелката Ж. била заинтересувана от изхода на делото, тъй като е майка на децата на ищеца. Игнорирано било обстоятелството, че ТПК „Галатея“ предала архивна единица в Държавния архив. Въззивното решение било очевидно неправилно, тъй като били налице съществени нарушения на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост. Позовава се на практика на ВКС, която разяснява основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК „очевидна неправилност“.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Въззивният съд длъжен ли е като инстанция по същество да обсъди в съвкупност целия доказателствен материал по делото, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство;
2. Трябва ли при възстановяване на собственост по чл.1 ЗВСНМРСА връщането на цената от продавачите да бъде доказана, като бъде представен платежен документ, че същата е възстановена, или възстановяването на собствениците може да бъде доказано със свидетелски показания.
Позовава се и на практика на ВКС, според която ищецът по предявен отрицателен установителен иск следва да докаже фактите, от които произтича правният му интерес и ако не стори това, производството се прекратява.
Ответниците Г.-Х. Х. П., Н. Х. Д. и Г. С. Д. са подали отговори, с които оспорват касационната жалба. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. Развиват подробни доводи.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, което подлежи на касационно обжалване без оглед цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място - не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо по причина, че липсва правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с всички доказателства по делото, установяващи правото на собственост на ищците върху процесния магазин, при съобразяване и на т.1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, съгласно което правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В настоящия случай е налице първата хипотеза на правен интерес – ищците притежават самостоятелно право на собственост върху магазина, което се оспорва от общината. Посоченото от жалбоподателя решение № 184 от 20.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2019 г., I г. о., е изцяло неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като там фактите са напълно различни и даденото разрешение не може да се приложи по настоящото дело.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По първия въпрос въззивният съд е действал в съответствие с постоянната практика на ВКС, като е обсъдил подробно и в тяхната взаимна връзка всички доказателства по делото, установяващи правото на собственост на ищците върху процесния магазин. Собствеността на М. Н., непряка наследодателката на ищците, се установява от нотариалния акт от 31.03.1933 г., а правоприемството с настоящите ищци – от завещанието с дата 13.03.1941 г. на М. Д. в полза на сестрите й П. А. /Г./ З. и Е. Г. Д.; удостоверението за наследници към исковата молба, от което се установява, че П. Г. З. е оставила за свой наследник сина си Х. Н. Д. /починал в хода на процеса и заместен от наследниците си Г.-Х. Х. П. и Н. Х. Д./, а Е. Г. Д. е оставила за свой наследник сина си Н. Х. Д.; от решението на Варненски районен съд от 12.08.1971 г. по гр. д. № 856/1971 г. за осиновяване на Х. Н. Д. / с родители Н. Х. Д. и Г. С. Д./ от П. А. З.; от удостоверението за наследници на Н. Х. Д., от което се установява, че той е оставил за наследници двамата първоначални ищци Г. С. Д. /съпруга/ и Х. Н. Д. /син./. Процесният магазин е бил продаден по ПМС 60/1975 г. от П. Г. З. и Н. Х. Д., а реституцията е поискана от Н. Х. Д. и сина му Х. Н. Х. /Д./. Идентичността на процесния магазин с идентификатор 10135.1507.1131.1.6 и магазина, продаден от П. Г. З. и Н. Х. Д. по реда на ПМС № 60/1975 г. и за който е съставен АДС № 13064/22.07.1976 г., се установява от приетата техническа експертиза и от обясненията на вещото лице Ж. Б. в съд. заседание на 19.12.2023 г., а връзката му с имота на М. Д. се установява от съвкупната преценка на всички доказателства по делото, включително от отбелязването в документите за покупко-продажба от 1976 т., че имотът е на наследниците на М. Д., а също и от обяснението на вещото лице, че [улица]назад във времето е била с наименование „А. З.“ /по нотариален акт къщата на М. Д. е на адрес [улица]; магазинът, продаден по ПМС № 60/1975 г. е на [улица], преди 2003 г. адресът отново е отново на [улица], а след 2003 г. – [улица]. Акцентирането в касационната жалба на подробности от заключението на вещото лице, които не оборват крайния извод за идентичност между имотите, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. В съответствие с практиката на ВКС по чл.235 ГПК, включително и с посочената от жалбоподателя, въззивният съд е съобразил всички изброени обстоятелства при постановяване на решението си, поради което не е налице поддържаното противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия поставен въпрос.
Не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по втория въпрос. Жалбоподателят не е посочил практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи по този въпрос, нито е обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Няма спор, че предпоставките за реституция по ЗВСВНМРСА следва да бъдат доказани от правоимащите, включително и възстановяването на цената на продадения имот. Въпросът е с какви доказателства е допустимо доказването. Въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, че пълното доказване може да се осъществи и посредством система от косвени доказателства – решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 61 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., решение № 223 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г., решение № 60197 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 636/2021 г., III г. о., решение № 113 от 16.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3340/2021 г., III г. о. и др. В настоящия случай не е представен документ, установяващ пряко връщането на продажната цена на имота от реституираните собственици на ТПК „Герчо“, но е представено безспорно косвено доказателство - протокол от 29.01.1992 г. за предаване на магазина, в който е отразено, че продажната цена е внесена в касата на кооперацията. Ангажирани са и свидетелски показания в същия смисъл. Въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл.172 ГПК и практиката на ВКС по прилагането й, като е съпоставил казаното от свидетелката с въпросния протокол и е направил обоснован извод, че може да се довери на свидетелските показания, тъй като те кореспондират с писмено доказателство по делото. Практиката на ВКС е категорична, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото; че не съществува забрана въз основа на свидетелски показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страната но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В този смисъл е например решение № 131 от 12.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., решение № 100 от 8.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1737/2017 г., IV г. о. Обжалваното въззивно решение съответства на тази практика на ВКС.
И на последно място – не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. При прочита на въззивното решение не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.
При този изход на делото на ответниците Г. С. Д. и Г.-Х. Х. П. следва да се присъдят разноските за касационното производство – по 1500 лв. по два договора за правна защита и съдействие, съответно от 20.09.2024 г. между първата ответница и адв. Т. Г. Н.-С. и от 10.09.2024 г. между втората ответница и адвокат И. Д..
На адвокат Е. Е. следва да се присъди и възнаграждение по чл.38 ЗЗД в размер на 1500 лв. за защитата на другия ответник Н. Х. Д..
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100 от 18.06.2024 г. по в. гр. № 139/2024 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА [община] с адрес [населено място], [улица], да заплати на Г. С. Д. от [населено място], СО „Т.“, [улица], сумата от 1500 лв. разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА [община] с адрес [населено място], [улица], да заплати на Г.-Х. Х. П. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 1500 лв. разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА [община] с адрес [населено място], [улица], да заплати на адвокат Е. Е. от АК-В., л. № [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх.В, ет.2, ап.10, сумата от 1500 лв. на основание чл.38 ЗЗД.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: