ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 7 от 16 юни 2026 г.

по конституционно дело № 10 от 2026 г.

Конституционният съд в състав: председател: Павлина Панова, членове: Надежда Джелепова, Атанас Семов, Красимир Влахов, Янаки Стоилов, Соня Янкулова, Борислав Белазелков, Десислава Атанасова, Галина Тонева, Сашо Пенов, Невин Фети, Орлин Колев, при участието на секретар-протоколиста Десислава Пенкова разгледа в закрито заседание на 16.06.2026 г. конституционно дело № 10/2026 г., докладвано от съдия Орлин Колев.

Производството е по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България във фазата на произнасяне по допустимостта на искането по чл. 19, ал. 1 от Закона за Конституционен съд (ЗКС).

Делото е образувано на 20.04.2026 г. по искане на състав на Районния съд – Тутракан (ТнРС), за установяване на несъответствието с чл. 121, ал. 1 и с чл. 122, ал. 1 от Конституцията на § 7 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 100 от 2019 г.; посл. изм. и доп., бр. 55 от 2026 г.; ПЗР на ЗИДГПК), с който е изменена разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2, като накрая е добавено: „и връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението“.

В рамките на висящото пред ТнРС гражданско дело за издаване на изпълнителен лист в полза на кредитора въз основа на издадената на 18.07.2025 г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), след предявен иск за установяване на вземането и прекратено исково производство с определение на Софийския районен съд (СРС), сезиращият съд отправя искане до Конституционния съд, като излага следните съображения:

Според вносителя разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК в частта „и връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението“ противоречи на чл. 121, ал. 1 и на чл. 122, ал. 1 от Конституцията.

Вносителят намира противоречие на оспорената разпоредба и с принципа на равенство на гражданите пред закона. Посочва, че „законът може за едно и също право или задължение да предвижда диференциация, но това не води до извод за нарушаване на посочения конституционен принцип, ако диференциацията се основава на определен критерий и на него отговарят всички от една група субекти“.

Посочва още, че „[п]ривилегии и ограничения могат да бъдат въведени за постигането на определени социални, икономически и други обществено значими цели, при спазването на изискванията за пропорционалност“, и посочва, че с оспорената разпоредба въведеният от законодателя критерий „се основава на качествата на връчителя и специфичните обстоятелства, съпътстващи връчването“, а не на критерий, който „се гради на характерни особености на кредиторите или длъжниците, на вида на вземанията или на принципни различия в процесуалното положение между длъжниците и кредитора“.

Вносителят твърди „неравенство между правата на кредитора и длъжника в различните стадии на процеса“ и посочва, че „[а]ко в oбщият исков процес исковата молба бъде връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, на основание чл. 46, ал. 6 от ГПК на ответника следва да бъде назначен особен представител (независимо дали ответника живее или не живее, на адреса). В заповедното производство обаче, в хипотезата когато длъжникът не може да бъде намерен на регистрираните постоянен и настоящ адрес и не може да се установи дали длъжника живее там, негов особен представител не се назначава, а директно се пристъпва към принудително изпълнение“.

Посочва, че защитата в заповедното производство по реда на чл. 423 ГПК „се гради върху предположението, че длъжника ще разбере своевременно за образувания изпълнителен процес“, а в случаите на регистриран адрес в страната и обичайно местопребиваване в чужбина съдът би могъл да издаде заповед за изпълнение, като в процеса по принудително изпълнение ще се назначи особен представител и същият ще е с ограничена компетентност.

Вносителят изтъква, че „[п]ри отпадане на действието на атакуваната разпоредба […][т]ози особен представител вече ще може не само да прави всякакви материалноправни възражения […], но и да поиска събирането на доказателства във връзка с направените възражения“.

Според сезиращия съд „[и]менно тази разлика във възможностите за защита на длъжника, нарушава равенството и условия за състезателност между длъжника и кредитора в заповедната фаза на процеса […]. Това ограничаване на процесуалните средства е предоставено изцяло на дискрецията на кредитора, в частност на желанието му да избере заповедния или директно исковия път за установяване и събиране на вземанията си“.

Според вносителя „[п]роизнасянето на Конституционния съд относно съответствието на атакуваната разпоредба с КРБ ще отговори на въпроса дали заповедния съд (ТнРС) следва да издаде изпълнителен лист (в случай, че разпоредбата съответства на КРБ) или на заявителят следва отново да бъдат дадени указания да заведе иск пред СРС (в случай, че разпоредбата не съответства на КРБ)“.

Непропорционалността с оглед на преследваната цел на оспорваната разпоредба аргументира с по-голямата значимост от избягване на последиците от незаконосъобразно образуван изпълнителен процес срещу длъжника в сравнение с понасянето на разноски от евентуален исков процес.

Прави извод, че „[а]такуваната разпоредба не е в пряка колизия с правото на ЕС“, и също така посочва, че „[о]бявяването й за противоконституционна обаче би могло да подобри взаимодействието между националната правна и долупосочените инструменти за сътрудничество между държавите членки. […] Регламент № 805/2004 предвижда възможност издадените в Република България заповеди за изпълнение, да бъдат приети за подлежащи на изпълнение актове по чл. 3, пар. 1, б. „б“ от Регламента, като за събирането им в друга държава членка бъде издадено Удостоверение за европейско изпълнително основание. За тази цел обаче следва да бъдат изпълнени изискванията в Глава III от Регламента“.

Също така посочва, че „[с]ъгласно чл. 14, пар. 2 от Регламента връчването без потвърждение за приемане от длъжника (каквато е хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК) не може да бъде извършено, ако адресът на длъжника не е известен със сигурност. […] Фактът, че длъжникът има регистриран постоянен и настоящ адрес в страната, сам по себе си не установява с категоричност пребиваването му на този адрес (Решение на СЕС по дело С-222/23)“.

Конституционният съд, за да се произнесе по допустимостта на искането, съобрази следното:

Искането е направено от субект на инициатива съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията – съд (съдебен състав), във връзка с разглеждано от него конкретно дело.

Предмет на искането е обявяване на противоконституционност на закон – § 7 ПЗР на ЗИДГПК, с който е изменена разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, като накрая е добавено „и връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението“. Този закон е влязъл в сила, поради което „предметът на искане за обявяване на противоконституционност е изменената или допълнена разпоредба на действащия закон, в която измененията или допълненията са инкорпорирани“ (Определение от 29.09.2015 г. по к. д. № 6/2015 г.; Определение от 20.11.2025 г. по к. д. № 15/2025 г.). Конституционният съд не намира основание да се отклони от възприетото в своята практика, поради което приема, че в случая предмет на оспорване е разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК в частта „и връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението“, а не § 7, с който е допълнена посочената законова разпоредба.

Конституционният съд не се е произнасял с решение или с определение за недопустимост по предходно искане със същия предмет, поради което не е налице отрицателната процесуална предпоставка по чл. 21, ал. 6 ЗКС.

Задължение на сезиращия съд е да обоснове приложимостта на оспорения закон по конкретното дело, което е от определящо значение за наличието на правен интерес от отправяне на искане до Конституционния съд. Както е подчертано в Определение № 2/2024 г. по к. д. № 8/2024 г., „задължение на сезиращия съд е първи да обоснове, че поставеният въпрос е от значение за решаване на конкретното дело, и да определи приложимото право“. В същия смисъл и в Определение от 14.09.2021 г. по к. д. № 13/2021 г., и в Определение № 5/2022 г. по к. д. № 12/2022 г. Съдът изрично е посочил, че изясняването на приложимото право е задължение на сезиращия съдебен състав и е необходим елемент от преценката му дали законовата разпоредба, чиято конституционосъобразност се оспорва, е от значение за решаването на разглежданото от него дело.

Вносителят на искането посочва, че „[п]роизнасянето на Конституционния съд относно съответствието на атакуваната разпоредба с КРБ ще отговори на въпроса дали заповедния съд (ТнРС) следва да издаде изпълнителен лист (в случай, че разпоредбата съответства на КРБ) или на заявителят следва отново да бъдат дадени указания да заведе иск пред СРС (в случай, че разпоредбата не съответства на КРБ)“. Сезиращият съд приема, че установяването на несъответствие на оспорената разпоредба с чл. 121, ал. 1 и с чл. 122, ал. 1 от Конституцията ще доведе до нейното неприлагане и по аргумент от чл. 151, ал. 2 от Основния закон ще се приложи нормата без нейното допълнение.

Преценката на сезиращия съд относно приложимото право по конкретното дело не обвързва Конституционния съд, който по силата на чл. 13 ЗКС сам преценява компетентността си да се произнесе по искане, с което е сезиран (Определение № 2/2010 г. по к. д. № 17/2009 г.; Определение № 2/2022 г. по к. д. № 15/2021 г.; Определение № 6/2022 г. по к. д. № 13/2022 г.; Определение № 5/2024 г. по к. д. № 12/2024 г.; Определение № 6/2024 г. по к. д. № 19/2024 г.; Определение № 10/2024 г. по к. д. № 22/2024 г.).

В конкретния случай Съдът намира, че разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК в оспорената част не е приложимо право пред сезиращия съд на етапа, на който се намира производството пред него. В самото искане е посочено, че сезиращата компетентност на съдебния състав по чл. 150, ал. 2 от Конституцията е упражнена във връзка с образувано заповедно производство, в което е издал заповед за изпълнение в полза на заявителя, като „при опит да се връчи заповедта на първия длъжник на регистрираният му постоянен и настоящ адрес, адресът е посетен три пъти. […] Призовкарят е посочил, че не е открил адресата, „… нито се отваря“. По разпореждане на съда е залепено уведомление на 14.12.2025 г. […] Съдът е приел, че в тази хипотеза ЗИ е връчена в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК“. Посочено е също така, че „[д]околкото по делото няма данни лицето да живее на адреса, Районен съд – гр. Тутракан е преценил на осн. чл. 15 от ЗНА, че не следва да приложи противоречащата на КРБ изменение на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, като вместо това се е съобразил с предходната редакция на разпоредбата и е указал на заявителя да предяви иск относно вземането си“. Според изложението в искането и приложеното към него Определение № 4621/2.02.2026 г. по гр. д. № 2426/2026 г. на Софийския районен съд, 157-и състав, исковият съд е върнал исковата молба на заявителя поради липса на правен интерес. Съдът е приел, че заповедта за изпълнение е била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК на 28.12.2025 г., когато е изтекъл двуседмичният срок длъжникът да се яви в канцеларията на съда, като при липса на подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение заповедта е влязла в сила. Разпоредено е след влизане в сила на определението същото да се изпрати на заповедния съд „за преценка за издаване на изпълнителен лист“. При извършване на тази преценка заповедният съд на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт е обвързан от указанията в т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които издадената заповед за изпълнение не подлежи на обезсилване, когато производството по иска за вземането бъде прекратено поради преценка за влизане в сила на заповедта – защото в такъв случай въз основа на влязлата в сила заповед се издава изпълнителен лист.

От изложеното е видно, че производството пред сезиращия съд се намира в стадия на издаване на изпълнителен лист въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение, а не на преценка относно необходимостта от даване на указания на кредитора за предявяване на иск за вземането си по чл. 415, ал. 1 ГПК. На този етап от производството оспорената частично разпоредба на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК следователно не е приложимо право и евентуалното й обявяване за противоконституционна с оглед уреденото в чл. 151, ал. 2, изр. второ от Конституцията действие по време на решението на Конституционния съд не би имало ефект, който да бъде съобразен по делото пред сезиращия съд, което обуславя недопустимост на искането по чл. 150, ал. 2 от Конституцията. Както е подчертано в Определение № 6/2024 г. по к. д. № 19/2024 г., „произнасянето на конституционната юрисдикция има смисъл само ако може да бъде взето предвид от сезиралата го юрисдикция и въпросът за конституционосъобразността на приложимия по висящото дело закон не би имало мотив да се поставя и решава, ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на който е сезиран Конституционният съд“.

Предвид горното оспорената законова разпоредба не се явява приложимо право във висящото производство пред сезиращия съд, поради което и решението на конституционната юрисдикция по съществото на направеното искане не може да бъде приложено при решаване на делото като условие Конституционният съд да постави в ход компетентността си по чл. 149, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията.

Конституционният съд намира, че по изложените съображения искането „не може да постигне заложеното в разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, а именно – осъществяване на ефективно сътрудничество между сезиращия съд и Конституционния съд с оглед решаването на висящото пред районния съд дело в съответствие с постановеното от конституционната юрисдикция решение“ (Определение № 3/2024 г. по к. д. № 6/2024 г.), поради което искането следва да бъде отклонено като недопустимо.

По изложените съображения и на основание чл. 19 ЗКС и чл. 26, ал. 1 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд Конституционният съд

ОПРЕДЕЛИ:

Отклонява искането на състав на Районния съд – Тутракан, за установяване на противоконституционност на чл. 415, ал. 1, т. 2 от Гражданския процесуален кодекс в частта „и връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението“ (обн., ДВ, бр. 100 от 2019 г.; посл. изм. и доп., бр. 55 от 2026 г.).

Прекратява производството по делото.

Връща искането на подателя заедно с препис от определението.

Съдиите Янаки Стоилов, Соня Янкулова, Борислав Белазелков, Галина Тонева и Орлин Колев са подписали определението с особено мнение.

Съдия Атанас Семов и съдия Невин Фети са подписали определението със становища.

Председател: Павлина Панова

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

на съдиите Янаки Стоилов, Соня Янкулова, Борислав Белазелков, Галина Тонева и Орлин Колев

по Определение № 7 от 16.06.2026 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 10/2026 г.

Подписваме определението с особено мнение, защото не споделяме извода за недопустимост на производството по отправеното искане.

Заповедното производство, като съдебен способ за установяване на неудовлетворени вземания, цели съдът да установи дали претендираното вземане е безспорно. Съдът стига до убеждението, че вземането е безспорно, като уведоми длъжника за претендираното от кредитора вземане и длъжникът не го оспори в указания срок. Именно липсата на оспорване, след като длъжникът е узнал за претендираното вземане, е предпоставка за влизане в сила на заповедта за изпълнение и за издаване на изпълнителен лист, който открива възможността за провеждане на принудително изпълнение срещу длъжника. Това, при отчитане на основанията за издаване на изпълнителен лист (чл. 410, ал. 1 и чл. 417, ал. 1 ГПК), определя значимостта на ефективното уведомяване на длъжника за издадената заповед за изпълнение.

В случая сезиращият съд, след като е издал заповед за изпълнение, извършил е необходимите действия, за да уведоми длъжника за издадената заповед за изпълнение и така да му осигури възможност да упражни правото си на възражение срещу съществуването на вземането, е приел, че длъжникът не е ефективно уведомен и вземането не е станало безспорно. Поради това съдът по заповедното производство е издал разпореждане, с което е указал на кредитора, че може да предяви вземането си с иск.

Съдът, пред който кредиторът е предявил иска, преценява самостоятелно налице ли са основанията за неговата допустимост. Преценката на съда по исково производство за недопустимост на иска подлежи на инстанционен контрол, а влязлото в сила негово определение за прекратяване на исковото производство не обвързва съда по заповедното производство, а поставя пред него отново въпросите: безспорно ли е вземането, т.е. влязла ли е в сила заповедта за изпълнение, и съответно, налице ли са предпоставките за издаване на изпълнителен лист.

Заповедното производство по чл. 411 ГПК приключва с отказ да се издаде заповед за изпълнение или с издаването на такава, влизането й в сила и издаването на изпълнителен лист.

В случая заповедното производство пред сезиращия съд е висящо и той трябва да прецени отново правните последици от действието на разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК в оспорената част. В производството пред сезиращия съд не стои въпросът дали да бъде обезсилена издадената заповед за изпълнение, или да не бъде обезсилена. Стоящият пред него въпрос е дали тя е влязла в сила, или не е влязла в сила. По този въпрос съдът по заповедното производство не е обвързан от становището на съда по исковото производство, тъй като съдът по исковото производство не е по-горна инстанция в заповедното производство. Обстоятелството, че определението на съда по предявения иск за прекратяване на производството е влязло в сила, е без значение за преценката на съда по заповедното производство влязла ли е в сила или не заповедта за изпълнение, издадена по реда на чл. 410 ГПК. Единствено решението за отхвърляне на иска за установяване на вземането може да се отрази върху изпълнителната сила на заповед за изпълнение и то само върху тази, издадена по реда на чл. 417 ГПК, и то по причина, че срещу нея е било подадено възражение и тя не е влязла в сила.

Сезиращият съд е спрял заповедното производство, за да сезира Конституционния съд и да получи неговия отговор по преюдициалния за произнасянето му въпрос относно съответствието на разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК в оспорената част с Конституцията, поради което искането му е допустимо.

Конституционни съдии:

Янаки Стоилов

Соня Янкулова

Борислав Белазелков

Галина Тонева

Орлин Колев

СТАНОВИЩЕ

на съдия Атанас Семов по Определение № 7 от 16 юни 2026 г. по к. д. № 10/2026 г.

Подписвам със становище Определение № 7 от 16 юни 2026 г. по к. д. № 10/2026 г., тъй като смятам искането за недопустимо, както е прието в диспозитива на определението, но по съображения, различни от изложените в мотивите на определението. Споделям по принцип разбирането, изложено в особеното мнение на петимата колеги, които не подкрепят отклоняването на искането (тъй като приемат, че оспорената пред Съда законова разпоредба по принцип е приложима по главното дело), но смятам искането за недопустимо, тъй като оспорената пред Съда законова разпоредба по други причини не представлява „приложим закон“ по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, поради което не може да бъде предмет на конституционно производство на осн. чл. 150, ал. 2.

Този извод следва недвусмислено от самото искане, в което сезиращият съдебен състав твърди, че „прилагането на сега действащата разпоредба на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК /…/ нарушава минималните изисквания в …“ съюзен регламент. Ако съд от националната съдебна система на държава – членка на ЕС, установява/намира, че разпоредба от вътрешното право на държавата противоречи на разпоредба от правото на ЕС, той може и е длъжен да остави тази разпоредба неприложена по делото, по което трябва да се произнесе, независимо дали същата разпоредба противоречи /и/ на националната конституция – и „без да иска или изчаква“ произнасянето на Конституционния съд по такъв въпрос1.

Според постоянната практика на Конституционния съд изискването за „аргументирана преценка на приложимото право, включително относно последиците от действието на правото на Европейския съюз, когато оспорената разпоредба или акт е в приложното му поле“ е условие за допустимостта на искане, внесено от съд на осн. чл. 150, ал. 2 от Конституцията (виж Определение № 5 от 2024 г. по к. д. № 12/2024 г., Определение № 2 от 2024 г. по к. д. № 8/2024 г. и мн. др.).

В Решение № 5 от 14.06.2022 г. по к. д. № 13/2021 г. Конституционният съд обобщава, че „не отстъпва от своята позиция, че изясняване на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС […] и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от всеки правен субект, който я прилага, и в частност от всеки съд в съдебната система. Тази преценка от сезиращ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект […] попада също така в обхвата на отсъждане от Конституционния съд, доколкото пряко се отнася към решаването на преюдициалния въпрос за неговата юрисдикция“ (Определение от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021 г.)“.

Вносителят на искането на осн. чл. 150, ал. 2 от Конституцията следва да изясни относимите последици от действието на Съюзното право в материята, предмет на делото, което разглежда – анализ, какъвто всеки национален съд е задължен ipso jure да направи по всяко дело (в този смисъл Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021 г. и Определение от 14.09.2021 г. по к. д. № 13/2021 г.).

Съдът подчертава, че „всеки съд от националната съдебна система по всяко дело следва служебно2 да провери дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му или по друг начин е свързана с него) и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от неговото действие“ (Определение № 2 от 13.03.2024 г. по к. д. № 8/2024 г.). „Това е така, тъй като „Република България, като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията, е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС (в този смисъл Решение № 14 от 12 октомври 2021 г. по к. д. № 14/2020 г.)“ (Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021).

Може да се установи, че в искането не е изпълнено изискването да бъде посочено дали главното дело има връзка с правото на ЕС, но и да се приеме, че сезиращият съд приема наличието на такава връзка, тъй като в изложението, озаглавено „Последиците от действието на правото на Европейския съюз“, изрично се прави позоваване на два регламента на ЕС, въз основа на които се прави и изводът за „нарушаване“ на техни разпоредби (очевидно приети поне за относими).

Изричен извод за „последиците от действието на правото на Европейския съюз“, както изисква чл. 18, ал. 3 от ПОДКС, не е предложен. „Разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ПОДКС (ДВ, бр. 91 от 2021 г.) само обективира на плоскостта на конституционното производство това вече съществуващо задължение на сезиращия съд на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, а не го поражда. Това задължение за националните съдилища възниква следователно далеч преди влизането на тази разпоредба в сила и означава те да установят приложимото право, което е в обхвата на тяхната правосъдна функция и като съдилища по правото на ЕС в държавите – членки на Съюза. То възниква независимо и преди сезиращият субект по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията /…/ да реши да сезира националната конституционна юрисдикция.“ (Определение № 2 от 24. 2. 2022 г. по к. д. № 15/2021).

В искането се твърди, че „атакуваната разпоредба не е в пряка колизия с правото на ЕС“, но малко по-нататък се твърди, че „съгласно чл. 14, пар. 2 от Регламента връчването … не може да бъде извършено, ако … Последното налага извода, че тази разпоредба може да бъде приложена само ако … При това положение влизането на заповедта в сила при прилагането на сега действащата разпоредба на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК … нарушава минималните изисквания в Глава III на Регламента“.

Това всъщност може да означава единствено извод – направен от самия съдебен състав и очевидно несъмнен за него – че „прилагането“ на разпоредбата от ГПК би представлявало нарушение на регламент на ЕС. Доколкото всеки съд в държава – членка на ЕС, е длъжен3 да остави неприложена всяка разпоредба от вътрешното право, за която установява противоречие с правото на ЕС4, в конкретния случай сезиращият съдебен състав е длъжен да не прилага разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. Това автоматично прави тази разпоредба неприложима5 – и я изважда от обхвата на понятието за „приложим закон“ по см. на чл. 150, ал. 2 от Конституцията.

Конституционният съд неведнъж ясно е посочил, че не е обвързан от преценката на сезиращия съд6. Тази преценка обаче е обвързваща за самия съд, който я е направил (служебно или въз основа на изложени от страна по делото доводи). Веднъж направена, тази преценка води до задължителни правни последици – в конкретния случай неприлагане на разпоредбата от вътрешното право, за която съдът установява противоречие с разпоредба от правото на ЕС. Законова норма, която трябва да бъде оставена неприложена, не представлява „приложим закон“ по см. на чл. 150, ал. 2 от Конституцията.

Конституционният съд е посочил още: „Неизпълнението на дължимото ipso jure от компетентния национален съд, в случаи на несъответствие с правото на ЕС на националната правна норма, релевантна за произнасянето му в съдебното производство пред него (когато встъпва в ролята на сезиращ субект на основание чл. 150, ал. 2 от Основния закон преди това дължимо да бъде изпълнено), поставя в риск спазването на принципа на еднакво и ефективно прилагане на правото на ЕС“ (Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021).

____________

1 Съвсем наскоро Съдът на ЕС потвърди по българско преюдициално запитване: „Когато националният съд /…/ не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на ЕС, той е длъжен съобразно принципа на предимство да осигури пълното действие на тези изисквания по спора, с който е сезиран, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която е в противоречие с разпоредба от това право с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната отмяна на тази правна уредба или на тази практика по законодателен път или по какъвто и да било друг ред, предвиден в конституцията“ – CJUE, 12.2.2026, C-56/25, Petlichev (Петличев), т. 49.

Малко по-рано – и отново по българско преюдициално запитване – Съдът на ЕС посочи ясно: „Съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен способ“, което несъмнено включва и произнасяне на КС – CJUE (Голям състав), 5.7.2016, Ognyanov (Огнянов),C-614/14, т. 34, където Съдът припомня CJUE, 20.10.2011, Interedil, C-396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4.6.2015, KernkraftwerkeLippe-Ems, C-5/14, т. 32 и цитираната там практика и CJUE, 5.4.2016, PFE, C-689/13, т. 40 и цитираната там практика.

2 Б.м.: изрично в CJCE, 22.10.1987, Foto-Frost,314/85, ECLI:EU:C:1987:452 и пост. практика, сравнително наскоро и в CJUE, 22.1.2019, Cresco Investigation, C-193/17, ECLI:EU:C:2019:43. Виж също CJCE, 6.10.2009, Asturcom, С-40/08; CJСЕ, 14.12.1995, Peterbroeck, C-312/93; 4.6.2009, Pannon GSM, C-243/08, EU:C:2009:350, т. 35 и т. 2 от диспозитива, както и българското дело CJUE (Опр.), 17.1.2023, TBI Bank („ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД), C-379/21, т. 35 и т. 1 от диспозитива, и мн. др. Виж изрично и в CJUE (Голям състав), 24.7.2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C-107/23 PPU, т. 2 от диспозитива.

3 „С резервата за съмнение за порок на относимата съюзна правна норма (ultra vires или друг) или за нарушаване на националната конституционна идентичност, при което ще е необходимо произнасяне на Съда на ЕС.“ (Решение № 5 от 14.6.2022 г. по к. д. № 13/2021).

4 По българско преюдициално запитване Съдът е ЕС е прогласил ясно, че „съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на ЕС, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат“ – CJUE (Голям състав), 5.7.2016, Ognyanov (Огнянов), C-614/14, ECLI:EU:C:2016:514, т. 34, където Съдът на ЕС припомня CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C-396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4.6.2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C-5/14, т. 32 и цит. практика и CJUE, 5.4.2016, PFE, C-689/13, т. 40 и цит. практика. Виж също CJUE (Голям състав), 21.12.2021, SC Euro Box Promotion SRL, C-357/19, C-379/19, C-547/19, C-811/19 и C-840/19, т. 252; CJUE, 18.5.2021, Asociatia „Forumul Judecatorilor din România“ и др., C-83/19, C-127/19, C-195/19, C-291/19, C-355/19 и C-397/19, EU:C:2021:393, т. 247 и 248 CJUE, 23. 11. 2021, IS, C-564/19, EU:C:2021:949, т. 80, и съвсем наскоро CJUE (Голям състав), 24.7.2023, Х, ECLI:EU:C:2023:606, C-107/23 PPU, т. 95.

5 Виж произнасянето на СЕС по историческото първо българско смислено преюдициално запитване по наказателно дело CJUE (Опр.), 12.7.2018, Pinzaru et Cirstinoiu, C-707/17, виж и к. д. № 15/2024.

6 Виж Опр. № 2 от 23.3.2010 г. по к. д. № 17/2009, Опр. № 2 от 24.2.2022 г. по к. д. № 15/2021; Определение № 6 от 16.9.2022 г. по к. д. № 13/2022 г., виж и Особеното мнение на съдиите Мариана Карагьозова-Финкова, Таня Райковска и Атанас Семов по определение от 10 октомври 2024 г. по к. д. № 16/2024.

Съдът утвърждава и още един ключов елемент от разбирането за условията за допустимост на искане от съд: „Тази преценка, макар и да не е обвързваща за Конституционния съд, следва да бъде изразена в искането със съответните доводи от сезиращия на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект, тъй като е предпоставка за установяване на юрисдикцията на Конституционния съд, разбирана като овластяване за надлежно функциониране.“ Преценката на сезиращия съд не е обвързваща за Конституционния, тя може и да не е правилна (друг е въпросът кой и как преценява това и в частност кога и защо го преценява КС). Задължително е обаче тя да бъде направена първо от сезиращия съд и след това изложена („със съответните доводи“) в искането до КС – тъй като именно и само така може да бъде изпълнено изискването (само по себе си също ipso jure) за изясняване в искането на приложимото по делото пред сезиращия съд право.

В случай като разглеждания сезирането на Конституционния съд не може да изпълни своето предназначение да позволи сезиращият съд конституционосъобразно да изпълни своята правосъдна функция, тъй като, ако този съд смята, че законова разпоредба противоречи на правото на ЕС, той е длъжен да не я приложи.

Редом с това намирам за наложително да посоча, че е дълбоко погрешно изразеното в същата част на мотивите на искането виждане, че „установяването на несъответствие … с КРБ би подобрило взаимодействието между националната правна уредба и регламента, като ще избегната (sic!) нуждата от саниране на неизпълнението на минималните изисквания в Глава III от Регламента“. Принципът на примат на правото на ЕС налага неприложимост именно на това основание на всяка разпоредба от вътрешното право, която противоречи на правото на ЕС. Неприлагането на такава разпоредба поради установено/прогласено противоречие с Конституцията по никакъв начин не може да се разглежда като изпълнение на принципа на примат на правото на ЕС7, съответно на задълженията на членуващата държава, в конкретния случай – и на съдията по главното дело. Определянето на посочените в искането регламенти на ЕС като „инструменти на сътрудничество между държавите-членки“ не може да се определи по друг начин, освен като абсурдно.

По изложените съображения смятам, че на основание чл. 13 от ЗКС във връзка с чл. 150, ал. 2 от Конституцията искането е недопустимо.

Конституционен съдия: Атанас Семов

____________

7 Виж отново CJUE (Голям състав), 5.7.2016, Ognyanov (Огнянов), C-614/14, ECLI и другите актове на СЕС, цитирани нагоре в бел. 4.

СТАНОВИЩЕ

на съдия Невин Фети по Определение № 7 от 16.06.2026 г. по к. д. № 10/2026 г.

Подписвам със становище Определение № 7 от 16.06.2026 г. по к. д. № 10/2026 г., с което искането е отклонено като недопустимо, защото съм съгласна с този ефект, но по следните мотиви:

Според чл. 150, ал. 2 от Основния закон съд може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие с Конституцията на „закон, приложим по конкретното дело“. В искането си сезиращият съд посочва, че „е преценил на осн. чл. 15 от ЗНА, че не следва да приложи противоречащата на КРБ изменение на чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, като вместо това се е съобразил с предходната редакция на разпоредбата и е указал на заявителя да предяви иск относно вземането си“ (т. 47 на с. 17 от искането). След като заявителят е предявил иск и исковият съд е върнал исковата му молба, защото е намерил, че предявеният иск се явява недопустим, на заповедния съд е изпратен препис от влязлото в сила определение за преценка за издаване на изпълнителен лист. Едва на този етап заповедният съд е решил да сезира конституционната юрисдикция.

Следва да се уточни, че чл. 15 от Закона за нормативните актове (ЗНА) не дава основание на съд да остави неприложена законова разпоредба, която намира за противоречаща на Конституцията. Единственото основание за неприлагане на законова разпоредба, произтичащо от чл. 15 ЗНА, е това по ал. 2, което се отнася до нормативните актове, противоречащи на регламент на Европейския съюз. В този случай се прилага регламентът, както гласи чл. 15, ал. 2 ЗНА, но според преценката на сезиращия съд „[а]такуваната разпоредба не е в пряка колизия с правото на ЕС. Обявяването й за противоконституционна обаче би могло да подобри взаимодействието между националната правна и долупосочените инструменти за сътрудничество между държавите членки“ (т. 38 на с. 14 от искането).

След като сезиращият съд е преценил, че следва да не приложи оспорената разпоредба като противоречаща на Конституцията и е разрешил висящия пред него въпрос въз основа на предходната редакция на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, без да сезира Конституционния съд, той е изключил оспореното сега правило като „закон, приложим по конкретното дело“. При това положение не е изпълнено изискването на чл. 150, ал. 2 от Конституцията и производството пред Конституционния съд е недопустимо.

Наред с горното, според сезиращия съд „[п]роизнасянето на Конституционния съд относно съответствието на атакуваната разпоредба с КРБ ще отговори на въпроса дали заповедния съд (ТнРС) следва да издаде изпълнителен лист (в случай, че разпоредбата съответства на КРБ) или на заявителя следва отново да бъдат дадени указания да заведе иск пред СРС (в случай, че разпоредбата не съответства на КРБ)“ – т. 49 на с. 18 от искането. Произнасянето на Конституционния съд при сезиране по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията е относно съответствието с нея на закона, приложим по конкретното дело. „С искане, направено на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията, сезиращият съд не може да очаква от Конституционния съд да се произнесе по въпроси от компетентността на самия сезиращ орган, както е в конкретния случай“ (Определение № 6/2024 г. по к. д. № 19/2024 г.).

Конституционен съдия: Невин Фети

3393