Чл. 1. Този закон определя условията и реда за осъществяване на екстрадиция, както и условията и реда за издаване и изпълнение на Европейска заповед за арест.

Чл. 2.е предаване на лице, намиращо се на територията на една държава:

1. срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред международен съд;

2. което се издирва за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода от съдебните власти на друга държава или от международен съд;

3. на което е наложена от съдебните власти на друга държава или от международен съд мярка, изискваща задържане.

Чл. 3. Европейската заповед за арест е акт, издаден от компетентните органи на държава - членка на Европейския съюз, за задържане и предаване от друга държава членка на търсено лице с цел провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на мярка, изискваща задържането му.

Чл. 4. (1) Този закон се прилага при наличието на международен договор, по който Република България е страна, като го допълва по отношение на неуредените въпроси.

(2) При липса на международен договор законът се прилага при условие на взаимност. Взаимността се установява от министъра на правосъдието.

(3) (Доп. - ДВ, бр. 49 от 2010 г.) Този закон се прилага и при получаване на Бюлетин за международно издирване на Международната организация на криминалната полиция (Интерпол) или при получаване на сигнал чрез Шенгенската информационна система с цел задържане и екстрадиция.

Чл. 5. (1) Екстрадиция се допуска само когато деянието съставлява престъпление по българския закон и по закона на молещата държава и за него се предвижда наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане на лицето за не по-малко от една година или друго по-тежко наказание.

(2) Екстрадиция се допуска и с цел изтърпяване на наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане на лицето, наложени в молещата държава за не по-малко от 4 месеца.

(3) Деянието съставлява престъпление и в двете държави, когато независимо от разликите между съставите им техните основни признаци съвпадат.

Чл. 6. (1) Не се допуска екстрадиция на:

1. български гражданин, освен ако това е предвидено във влязъл в сила международен договор, по който Република България е страна;

2. лице, на което е предоставено убежище в Република България;

3. чужд гражданин, който се ползва с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на Република България;

4. лице, което не е наказателноотговорно съгласно българското законодателство.

(2) Наличието на българско гражданство, предоставено убежище в Република България или имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на Република България се преценява към момента на получаване на искането за екстрадиция.

Чл. 7. Екстрадиция се отказва:

1. за политическо или свързано с него престъпление, с изключение на престъпленията, които по силата на закон или на международен договор, по който Република България е страна, не се смятат за политически;

2. за военно престъпление, което не е престъпление по общото наказателно право;

3. ако лицето, чието предаване се иска, ще бъде съдено от извънреден съд в молещата държава или ако срещу него ще бъде приведена в изпълнение присъда, постановена от такъв съд;

4. ако екстрадицията има за цел преследване или наказване на лицето на основания, като раса, религия, гражданство, етническа принадлежност, пол, гражданско състояние или политически убеждения, или се прецени, че съществува риск положението на лицето да бъде утежнено поради някое от тези основания;

5. ако лицето ще бъде подложено в молещата държава на насилие, изтезание или на жестоко, нечовешко или унизително наказание, или не са гарантирани правата му, свързани с наказателното производство и изпълнението на наказанието съгласно изискванията на международното право;

6. за престъпление, което е амнистирано или за което наказателното преследване или изпълнението на наказанието е погасено по давност според законодателството на българската или на молещата държава;

7. когато в Република България за същото престъпление има влязла в сила присъда срещу лицето, чието екстрадиране се иска;

8. ако за престъплението законът на молещата държава предвижда или е наложено смъртно наказание, освен ако молещата държава даде достатъчно гаранции, че смъртното наказание няма да бъде наложено или ако е наложено - няма да бъде изпълнено или ще бъде заменено с друго.

Чл. 8. Екстрадиция може да се откаже:

1. за деяние, подсъдно на българския съд;

2. когато в Република България за същото престъпление наказателното производство е прекратено;

3. когато в Република България срещу лицето, чието екстрадиране се иска, има висящо наказателно производство за престъплението, за което се иска екстрадиция;

4. ако присъдата е била постановена задочно и лицето не е знаело за наказателното преследване срещу него, освен ако молещата държава даде достатъчно гаранции, че на лицето се осигурява повторно разглеждане на делото с право на защита;

5. за престъпление, което е извършено извън територията на молещата държава, когато законодателството на Република България не позволява провеждане на наказателно производство за такова престъпление.