Чл. 14. (1) Решенията по чл. 2, т. 1, постановени в друга държава - членка на Европейския съюз, се признават и изпълняват на територията на Република България, ако се отнасят за деяния, които съставляват престъпления и по българското законодателство, независимо от елементите на състава им по законодателството на издаващата държава.

(2) Двойна наказуемост не се изисква за следните престъпления, ако в издаващата държава те са наказуеми с лишаване от свобода за максимален размер не по-малко от три години или за тях се предвижда мярка, изискваща задържане за максимален срок не по-малко от три години:

1. участие в организирана престъпна група;

2. тероризъм;

3. трафик на хора;

4. сексуална експлоатация на деца и детска порнография;

5. незаконен трафик на наркотични и психотропни вещества;

6. незаконен трафик на оръжия, боеприпаси и взривни вещества;

7. корупция;

8. измама, включително такава, която засяга финансовите интереси на Европейския съюз по смисъла на Конвенцията за защита на финансовите интереси на Европейските общности от 26 юли 1995 г.;

9. изпиране на имущество, придобито от престъпление;

10. подправяне на парични знаци, включително евро;

11. компютърни престъпления и престъпления, свързани с компютри;

12. престъпления против околната среда, включително незаконен трафик на застрашени животински видове и на застрашени растителни видове и разновидности;

13. подпомагане на незаконно влизане и пребиваване;

14. убийство, тежка телесна повреда;

15. незаконна търговия с човешки органи и тъкани;

16. отвличане, противозаконно лишаване от свобода и вземане на заложници;

17. расизъм и ксенофобия;

18. организиран или въоръжен грабеж;

19. незаконен трафик на предмети на културата, включително антични предмети и произведения на изкуството;

20. мошеничество;

21. рекет и изнудване;

22. подправяне и пиратство на изделия;

23. подправяне на административни документи и търговия с тях;

24. подправяне на платежни средства;

25. незаконен трафик на хормонални вещества и други стимулатори на растежа;

26. незаконен трафик на ядрени или радиоактивни материали;

27. трафик на противозаконно отнети превозни средства;

28. изнасилване;

29. палеж;

30. престъпления под юрисдикцията на Международния наказателен съд;

31. незаконно отвличане на летателни средства или кораби;

32. саботаж.

(3) Съдът признава решение по чл. 2, т. 1, когато осъденото лице има местоживеене на територията на Република България и се е върнало или желае да се върне в страната.

(4) В изключителни случаи съдът може да признае решение по чл. 2, т. 1 и когато осъденото лице има местоживеене или обичайно пребиваване на територията на държава членка, различна от Република България, ако то се намира или ще се премести на територията на Република България, за да работи, учи или защото е член на семейство на законно пребиваващо в Република България лице.

(5) Не може да се откаже изпълнение на решение по чл. 2, т. 1 във връзка с данъци, такси, мита или валутен обмен на основание, че българското законодателство не предвижда същия вид данък или такса или не урежда по същия начин данъците, таксите, митата или валутния обмен както законодателството на издаващата държава.

Чл. 15. (1) Съдът може да откаже да признае решение по чл. 2, т. 1 и да откаже упражняването на надзор върху пробационни мерки или алтернативни санкции, когато:

1. удостоверението не е представено, е непълно или очевидно не отговаря на решението и не е било представено, допълнено или поправено в рамките на определен от българския съд разумен срок;

2. осъденото лице няма местоживеене на територията на страната и не желае да се върне в нея;

3. не е налице изключителен случай по чл. 14, ал. 4, дори и да са налице формално предвидените в тази хипотеза основания;

4. изпратеното решение се отнася до мерки или санкции, върху които Република България не е заявила готовност да упражнява надзор;

5. признаването на решението и упражняването на надзор върху пробационните мерки или алтернативните санкции би било в противоречие с принципа ne bis in idem;

6. решението се отнася до деяния, които не са наказуеми съгласно българското законодателство, с изключение на посочените в чл. 14, ал. 2;

7. изпълнението на определеното с решението наказание е погасено по давност съгласно българското законодателство и деянието е подсъдно на български съд;

8. осъденото лице се ползва с имунитет съгласно българското законодателство, който прави невъзможен надзора върху пробационните мерки или алтернативните санкции;

9. съгласно българското законодателство осъденото лице поради възрастта си не може да бъде наказателноотговорно за деянията, по отношение на които е постановено решението;

10. съгласно удостоверението осъденото лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, освен ако удостоверението изрично не съдържа информация за спазване на едно от следните условия съобразно законодателството на издаващата държава:

а) лицето е било призовано лично и по този начин е било своевременно уведомено за определената дата и място на съдебния процес или е било официално информирано за това по друг начин, безспорно доказващ уведомяването за насрочения съдебен процес, както и за възможността за постановяване на решение, ако не се яви;

б) след като е било своевременно уведомено за насрочения съдебен процес, лицето е упълномощило защитник или такъв му е бил назначен от съда и такава защита действително е оказана;

в) след като решението е било връчено лично и лицето е било изрично уведомено за правото на обжалване или ново разглеждане на делото с негово лично участие, при което делото може да бъде преразгледано по същество с представяне на нови доказателства и възможност за отмяна на първоначалния акт, то изрично е заявило, че не оспорва решението или не е поискало ново разглеждане или обжалване в предвидения срок;

11. решението предвижда медицинско или терапевтично лечение, върху което Република България не може да упражнява надзор в съответствие с действащото българско законодателство;

12. пробационната мярка или алтернативната санкция е с продължителност, по-малка от 6 месеца;

13. решението се отнася за престъпление, което съгласно българското законодателство се счита за извършено изцяло или предимно на територията на Република България.

(2) Когато решението се отнася за деяния, които не са извършени изцяло или предимно на българска територия, съдът може да постанови отказ, след като извърши внимателна преценка. Във всеки отделен случай следва да се взема предвид дали деянията не са извършени предимно на територията на издаващата държава.

(3) В случаите по ал. 1, т. 1 - 5 и 10 - 13, преди да бъде взето решение за отказ от признаване на решение по чл. 2, т. 1 и за отказ от упражняване на надзор върху пробационни мерки и алтернативни санкции, съдът се свързва с компетентния орган на издаващата държава, като може да поиска да му бъде предоставена незабавно цялата допълнителна информация.

(4) Когато е налице основание за отказ по ал. 1, т. 6 или 13, съдът може съгласувано с компетентния орган на издаващата държава, независимо от отказа, да реши да упражни надзор върху пробационните мерки или алтернативните санкции, които са наложени с изпратеното му решение по чл. 2, т. 1, без да поема отговорността за вземане на последващи решения по чл. 21, ал. 1.

Чл. 16. (1) След получаване на решението по чл. 2, т. 1 и удостоверението към него съдът образува производство по признаване и насрочва делото в 7-дневен срок.

(2) Съдът разглежда делото в състав от трима съдии в открито съдебно заседание със задължително участие на прокурор и с призоваване на осъденото лице. Неявяването на лицето, когато е редовно призовано, не е пречка за разглеждане на делото.

(3) Когато лицето не може да бъде намерено, за да бъде редовно призовано, му се назначава защитник и делото се разглежда в негово отсъствие.

(4) Съдът запознава осъденото лице или неговия защитник с решението по чл. 2, т. 1.

(5) Съдът може да изиска пряко от компетентния орган на издаващата държава допълнителна информация, като определи срок за нейното получаване и отложи произнасянето на решение за признаване до изтичането на този срок.

(6) Съдът изслушва прокурора, осъденото лице и неговия защитник и се оттегля на съвещание за незабавно постановяване на решение.

(7) Съдът се произнася с решение, с което:

1. признава решението по чл. 2, т. 1 и постановява неговото изпълнение, като определя, включително чрез адаптиране, съдържанието на пробацията или алтернативната санкция с оглед упражняването на надзор;

2. отказва признаване и изпълнение на решението по чл. 2, т. 1;

3. отказва признаване на решението по чл. 2, т. 1, като приема упражняването на надзор в случаите по чл. 15, ал. 4.

(8) Съдът незабавно информира компетентния орган на издаващата държава и Министерството на правосъдието за решението по ал. 7 след влизането му в сила.

Чл. 17. (1) Решението на окръжния съд по чл. 16, ал. 7 подлежи на обжалване или протест пред апелативния съд в 5-дневен срок от обявяването му.

(2) Жалбата на осъденото лице или на неговия защитник или протестът на прокурора се разглеждат в 5-дневен срок от постъпването им в открито съдебно заседание с участието на страните.

(3) Решението на апелативния съд е окончателно.

Чл. 18. (1) Съдебното производство следва да приключи не по-късно от 60 дни от получаването на решението по чл. 2, т. 1.

(2) Когато поради изключителни обстоятелства срокът по ал. 1 не може да бъде спазен, съответният съд незабавно уведомява компетентния орган на издаващата държава, като посочва причините за забавянето и срока, необходим за вземането на окончателно решение.

Чл. 19. След признаване на решение по чл. 2, т. 1 надзорът върху пробационните мерки и алтернативните санкции се осъществява от компетентните съгласно българското законодателство органи.

Чл. 20. (1) Когато осъденото лице, по отношение на което е признато решение по чл. 2, т. 1, се укрива или вече няма местоживеене в Република България, съдът може да прехвърли компетентността по чл. 19 обратно на компетентния орган на издаващата държава, за което го уведомява незабавно.

(2) По искане на компетентния орган на издаващата държава съдът може да му прехвърли компетентността и когато в издаващата държава спрямо съответното лице е образувано ново наказателно производство.

Чл. 21. (1) Когато осъденото лице без основателна причина не изпълнява наложената пробационна мярка или алтернативна санкция или извърши ново престъпление, българският съд взема решение за:

1. промяна на задълженията или предписанията, включени в пробационната мярка или алтернативната санкция;

2. изпълнение на отложеното наказание лишаване от свобода или изтърпяване отделно на неизтърпяната част от наказанието, от което осъденото лице е предсрочно освободено;

3. замяна на алтернативната санкция с наказание лишаване от свобода.

(2) По отношение на решенията по ал. 1 и за всички последици от тях се прилага българското законодателство.

Чл. 22. (1) Съдът уведомява незабавно компетентния орган на издаващата държава за решенията по чл. 21, ал. 1, както и за изтичането на срока на пробационната мярка или алтернативната санкция.

(2) По искане на компетентния орган на издаващата държава съдът го уведомява относно максималната продължителност на наказанието лишаване от свобода, предвидена в българското законодателство за деяние, аналогично на престъплението, във връзка с което е постановено решението по чл. 2, т. 1, и което наказание може да бъде наложено на осъденото лице при нарушение на пробационните мерки или алтернативните санкции.

(3) Съдът предоставя информацията по ал. 2 незабавно след получаването на решението по чл. 2, т. 1.

(4) В случаите по чл. 15, ал. 4 съдът уведомява компетентния орган на издаващата държава за неизпълнение от осъденото лице на пробационна мярка или алтернативна санкция чрез формуляр съгласно приложение № 2.